Хоризонтът представляваше един огромен, гъст облак от пясък, чийто кълба бавно се размесваха като бухнало тесто. Границата между небето и земята не съществуваше. Чуваше се далечен, но заплашително приближаващ тътен и бурята щеше да удари буквално до минути. А най-лошото беше, че никъде наблизо не се виждаше нищо, което да предложи елементарен подслон. Наоколо се простираше гола и равна пясъчна пустиня и само едно не много масивно скално образование мержелееше в мъгливия въздух напред, което макар и да изглеждаше сравнително близо, вече повече от час си оставаше все така недостижимо.

Колоната от сто и тридесет войника – последните оцелели от петстотинте в началото – се влачеше нататък със слабата надежда да успеят да стигнат до него преди бурята да ги връхлети. Не беше никак сигурно. Макар че всички се опитваха да бързат колкото може повече, силите им интензивно се изчерпваха и краката им едва помръдваха с все по-ситни и изцедени от изтощение крачки.

Омо леко завъртя глава назад да погледне приближаващата стихия. Това може би щеше да е последния й ден на това дяволско място. Тя се обърна обратно и се опита да върви по-бързо, но краката й затъваха в пясъка, който мърдаше като жив и правеше задачата й невъзможна. Изпокъсаната й униформа висеше по нея и през дупките се подаваха части от гърдите и бедрата й. Беше престанала да се крие – нямаше смисъл. За щастие, повече нямаше нужда и да пикае в манерката си, защото не остана какво, но и така, тя не престана да дразни останалите войници. Виждаше лицата им да гледат с неприязън полуголото й тяло, докато се поклащаше напредвайки с мъка през пустинята, както и че за разлика от преди, те вече не го възприемаха като мършаво. Едни искаха да я изнасилят, други да я линчуват, трети да я застрелят и всички до един я смятаха за предател и обяснението й, че и тя, също като тях се е озовала насред пустинята заедно с целия им кораб и че се е уплашила, че е единствената жена, не ги успокои особено. Ако МакКонъхи не се беше застъпил за нея, вероятно щеше да лежи затрупана от пясъка на километри назад по пътя. Не че всъщност щеше да има кой знае какво значение.

Омо поспря за момент да поеме дъх. Вятърът рязко се усили и песъчинките започнаха да влизат в очите й и да й пречат да вижда. Тътенът сега се чуваше доста отблизо. Тя се опита да притисне парче плат върху носа и устата си, но кърпата се мяташе отчаяно насам-натам, не можейки да устои на напора му. Точно тогава, почувства как някой я хвана изотзад и силно я блъсна встрани от колоната. Момичето залитна, изгубвайки равновесие и падна в пясъка, заривайки глава в него.

– Ако не можеш да вървиш, защо не се разкараш от пътя, смрадлива кучко! – грозно изсъска в лицето й един от войниците, който я беше застигнал. Физиономията му се бе разкривила от яд – брадясала и покрита с рани, а очите му я гледаха злобно и унищожително.

Мъжът заплашително направи две крачки към нея и Омо за момент помисли, че ще я убие. Той обаче единствено дръпна кърпата от ръцете й да я сложи на своята уста. После ритна пясък в очите й, направи опит да се изплюе върху нея, макар нищо да не излезе от устата му и продължи нататък.

Момичето поседя няколко секунди така. Опита се да изчисти очите си, но се оказа изключително трудно. Те не пускаха сълзи, които да изгонят песъчинките навън, а и вятърът непрекъснато вдигаше още и още. Около нея, бурята бързо застигаше колоната и накрая почти в един миг я връхлетя. Въздухът се сгъсти като каша и стана невъзможен за дишане, а видимостта спадна едва до няколко метра. Светът започна да се върти в бесен водовъртеж и пясъчните юмруци на вятъра заудряха отвсякъде. Не съществуваше ляво, дясно, горе, долу – посоките се смесваха в едно. Беше настанал същински хаос.

Омо замаяно се напъна да се надигне, защото тялото й взе да потъва в земята, но следващият порив на стихията я прати обратно долу. Така стана и на следващия и по-следващия път. Докато се бореше, пясъкът се опитваше да я затрупва и да я всмуче едновременно с това. Тя знаеше, че трябва да се движи за да преживее деня, но не можеше. А и като че ли вече не искаше особено. Беше й все едно и само навикът я тласкаше напред. Сега тя изведнъж почувства, че всичко ще свърши тук. Сякаш през цялото това време бе копняла нещо да я събори, за да има причина да не стане никога повече.

След секунди момичето все пак уморено направи своя четвърти опит да се изправи. Успя да се задържи на крака, ала за малко. Край нея войниците монотонно се точеха приведени един зад един, появявайки се като призраци от пустинята два метра назад и изчезвайки по същия начин два метра напред. Никой не я поглеждаше. Никой не се интересуваше от нея. Всички бяха обречени, но продължаваха да вървят без да знаят накъде и защо. А най-лошото беше, че не знаеха и докога.

Поривът на въздуха завъртя Омо и силно я тръшна на земята. Падайки долу, тя удари слепоочието си в нещо твърдо – вероятно затрупан камък. Сътресението я замая. Тялото й се сгърчи и тя сви глава в разкъсаната си куртка за да спре пясъка, който веднага се опита да навлезе в дробовете й. Светът се завъртя пред очите й и над нея, вятърът започна бързо да я засипва. Усещаше как песъчинките пълзят в пазвата й и по тила й. Изкачват се нагоре по темето й. Чувстваше го по това, че косата и престана да се мята като обезумяла из въздуха, а кожата по голия й кръст не понасяше грубите като шкурка удари. После тя захвана последен, неуспешен опит да се вдигне на крака, след което окончателно се предаде в безсилието си. Просто не виждаше смисъл да се бори и затова прие края си и се отпусна. Дори неочаквано й олекна когато взе решението.

Всъщност, всичко много отдавна бе свършило за нея. Много, много преди този момент. Нищо вече нямаше смисъл. Смъртта й така или иначе изглеждаше сигурна и ако не я вземеше съществото или другарите й не я убиеха, то пустинята рано или късно щеше да го стори. А най-лошото беше, че от известно време не помнеше коя е. Неусетно и напълно изгубила себе си и причината да иска да живее. Със сигурност не се наричаше Омо, но нито знаеше как, нито имаше представа за миналото си или откъде идва. Чувстваше се като изтръгнато дърво, оставено бавно и самотно да изсъхва на вятъра. Не познаваше нищо друго освен този безкраен, застинал миг от настоящето, който продължаваше твърде дълго и беше твърде мъчителен за да е истинския й живот.

В следващите минути, Омо постепенно загуби идея за времето. То, от своя страна, се разтегна и смисълът му се разтвори в нищото. Тя почувства как потъва все по-надолу и по-надолу и някакво странно спокойствие тихо я затрупа, нежно успокоявайки сетивата й. Бурята изчезна за тях. Тътенът се изгуби. Светлината избледня. Горещината на въздуха също. Остана само тя, висяща в безтегловност и чакаща онова, което й предстоеше. Не знаеше какво е то, но го очакваше. Нищо друго не й оставаше.

След това, някаква сила изненадващо рязко и грубо я изтръгна оттам. Остри нокти внезапно се впиха в гърба и раменете й, потънаха дълбоко в плътта й и я дръпнаха нагоре. Нещо я грабна за косата и с чудовищна сила я изхвърли във въздуха. Вятърът отново я шибна в лицето и я заслепи, а ушите й забучаха глухо от тътена му. Тя отчаяно направи опит да се съпротивлява, защото не искаше да се връща, но не й стигнаха силите да се противопостави.

– Хайде, вдигай си задника! – изкрещя прегракнал глас в ухото й. Беше МакФиърсън, който с мъка се опитваше да надмогне тътена на вятъра. – Още малко остана.

Мъжът я бутна с все сила нататък към илюзорната пътека, която всички следваха и където О’Съливън я подхвана от другата страна, след което двамата войника я задърпаха напред към скалната формация, която от време на време се мяркаше в мътния въздух пред тях. Бурята все така не показваше никакви признаци на умора. Въпреки помощта им, минаха повече от двадесет мъчителни минути преди Омо и двамата й помагачи най-накрая да достигнат до целта си и да се шмугнат в една от пролуките, щастливо изпречила се в последния момент пред очите им. Сетне те най-после можаха да отдъхнат за миг.

Веднъж навлезли между скалите, вятърът моментално отслаби хватката си и стихна като с магия. Чуваше се как вилнее над главите им и ги посипва с дъжд от пясък, но беше безсилен да направи нещо повече от това. Песъчинките не влизаха яростно в очите и дробовете им и можеше да се диша безпроблемно. Телата им се чувстваха леки, сякаш гравитацията изведнъж бе загубила силата си. Мъжете се отърсиха от шока на изненадващата промяна и бавно се огледаха, като едва сега за първи път успяха да осъзнаят обстановката около себе си.

Намираха се в нещо като плетеница от скални дефилета – не много високи, но съвсем достатъчни да неутрализират яростта на стихията и острите им ръбове, силно контрастираха с камъните отвън, чиято повърхност беше гладка и заоблена. Светлината, която падаше отгоре се стелеше мътна и жълтеникава, а въздухът се усещаше непривично хладен. Пред тях се виеше тесен и дълъг коридор постлан с пясъчен килим, който завиваше десетина метра по-нататък. Не се мяркаше никой наоколо, в което нямаше нищо чудно предвид това, че те се влачеха най-отзад на колоната. Изглеждаше сравнително тихо с изключение на тътена от бурята и на разсеяната стрелба, която се чуваше отнякъде.

Мъжете се спогледаха сепнати и пуснаха Омо на земята, нервно впивайки очи в скалите. В такива моменти, първа изникваше мисълта за съществото. Тя отдавна се бе превърнала в условен рефлекс в съзнанието им, ала в момента, звярът не се виждаше никъде около тях. Двамата войници нервно се промъкнаха до завоя на коридора и предпазливо надникнаха отвъд.

След ъгъла, дефилето рязко се разширяваше и образуваше нещо като фуниевидна пясъчна поляна, в дъното на която зееха входовете на няколко неголеми пещери, вклинени в меките скали наоколо. Точно край отвора на една от тях се тълпяха около петдесетина войника и се суетяха по доста странен начин: някои се опитваха да влязат вътре; някои нервно оглеждаха околните галерии, насочили заредените си пушки към отворите им; а трети единствено блуждаеха из поляната с лица силно изопнати от напрежение, сякаш току-що бяха видели призрак.

МакФиърсън и О’Съливън отново се спогледаха и се завтекоха към края на фунията, припряно разбутвайки мъжете около входа. Опитаха се да се вмъкнат вътре, но беше трудно, защото колкото повече напредваха отнякъде се появяваха още и още войници. Всички искаха да влязат и да видят каквото имаше за виждане. Никой не искаше да отстъпи място, а такова липсваше при сравнително тесния вход.

Накрая, след около пет-шест минути, двамата мъже най-сетне успяха да се доберат до едно уширение в дъното на пещерата, която в тази си част се оказа частично открита и от чийто надупчен таван като от прожектори се спускаха няколко дебели лъча светлина. Стотици фини прашинки от бурята горе над тях, танцуваха по бавната си спирала надолу и създаваха измамното усещане за приказно спокойствие. Там МакФиърсън и О’Съливън се спряха като заковани и краката им отказаха да продължат и крачка нататък. Това, което мъжете видяха, беше толкова шокиращо, че никой от тях не успя да отрони нито дума в следващите минути.

Вътре, подобно на птичарник, пространството беше разделено от телени мрежи на стотина малки клетки и във всяка една от тях, провесени на куки, закачени на напречни летви, висяха обезобразени и насилени телата на всичките им погубени досега другари. МакФиърсън леко потръпна и тихо издаде кратък, сподавен стон на погнуса, след като ги видя. После той бързо извърна глава настрани. О’Съливън, от своя страна, седеше като вкаменен и парализиран до него и даже нямаше сили да направи и това. По гърба му лазеше ледена тръпка и като в сън той си мислеше, че когато дойде и неговото време, на всяка цена трябва да намери достатъчно сили у себе си да умре, преди да го сполети подобна съдба. Сетне и той не издържа и погнусено сведе поглед надолу.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)