logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
35


– Какво, по дяволите, означава това? – могъщо избумтя гласът на Камински и разтресе целия кабинет из основи. – Преведи ми го на някакъв човешки език!

Венкатеш вътрешно се присви от ударната вълна и ръката му се пресегна да редуцира незабелязано звука. Под натиска на все още кънтящия в ушите му глас, той го намали прекалено.

– Това означава, че постмодулативните реверберации в мозъчната кора се засилват вследствие на комулативната индукция в системата – отговори веднага след това президентът на „Сайбър Вектор“. – Вероятно можем частично да тушираме ефекта като намалим генеративния шум на средата.

– Слушай, Сикварами, ти нищо не ми казваш! За какви шумове ми говориш и как смяташ да ги намалиш? И изобщо, пак трябва да те питам, защо измират войниците ми!

Гласът на генерала сега прииждаше като далечен и неясен тътен на буря и влизаше в пълен разрез с горящия му поглед и енергични движения, изливащи се от екрана. Дори профанския начин, по който произнасяше името му вече не го караше да звучи като псувня, а само като обикновен опит на някой селянин да произнесе прекалено сложна за него дума.

– По-точно казано, смесват се твърде много мозъчни вълни и на някои места във виртуалната среда настъпва конструктивна интерференция, а на други – деструктивна. Войниците, попаднали в зоната на деструктивна интерференция търпят погасяване на мозъчните си вълни, а с нея и на мозъчната им активност като цяло.

– Тоест, твърдиш, че трябва да намалим броя на момчетата в мисията ли?

– Нещо такова.

Генералът изведнъж удари с юмрук по бюрото си, което прозвуча като жест на безпомощност без придружаващият го по сила звуков акомпанимент.

– Не е опция! – тихо изкрещя той. – В смисъл, че сега не е проблем, но при една бъдеща реална война, четиристотин и петдесет човека са плюнка от армия!

Венкатеш нищо не отговори. Всъщност като казваше, че войниците са много, той имаше предвид по-скоро да останат към стотина и освен това, изпълнителният директор на „Сайбър Вектор“ даже не използваше факти. Споменатото дотук от него беше чисто и просто измислица, защото така или иначе се налагаше да даде някакво обяснение на Камински. В действителност мъжът нямаше ни най-малка представа какво се случваше.

– Разбира се! – въпреки всичко уклончиво смотолеви след малко той. – Редукцията е временна мярка, докато намерим начин да преработим модулационния алгоритъм и да тушираме погасителния ефект.

– Това е вече друга приказка! – изчурулика генералът, ревейки. – Значи ще издърпаме петдесет човека за да спрем скандала, а вие започвате да работите по корекцията. Жалко само, че тия шумове се случиха след като умряха няколко от момчетата. Коконите горе направо ще ми изръфат гъза!

Сикхвамрами сви неопределено рамене.

– Нека за всеки случай да извадим сто човека – опита се да преговаря той. – За да се подсигурим!

– Дадено! Изваждаме сто!

Камински удари отново по бюрото си и рязко прекъсна връзката. Венкатеш бавно се отпусна назад в креслото си щом лицето му изчезна от екрана. Той почти веднага почувства, че нещата излизат от контрол. Това не беше присъщо за начина му на мислене, но в момента не можеше да не си го признае.

Мъжът се пресегна и бръкна в близкото чекмедже, след което извади бутилка черен Сарай от там и си наля една чаша. Изпи я на един дъх. Питието малко го поотпусна, но не напълно.

Положението на практика се очертаваше повече от тревожно. Той никога не бе споделял крайния песимизъм на Анибал и често се дразнеше от него, но напоследък провалите валяха един след друг и оформяха трайна тенденция с определено негативен уклон. След като едно от момчетата в проекта Бронкс полудя в началото, сега още няколко от войниците най-внезапно и по съвсем необясним начин бяха загинали. Това въобще не изглеждаше шега работа и нямаше как да се припише на субективни фактори, както досега.

По-проблематичното обаче беше, че Венкатеш изгуби всякакви инструменти, с които би могъл да подходи към ситуацията. Откак Рекстън си тръгна, запрашвайки към онова свое глупаво място на края на Вселената, връзката с него прекъсна. Не стига другите проблеми, ами той премести там и сървърите на Алоха, за да ги предпази от военните. Дори и да знаеше къде се корени проблема, изпълнителният директор не разполагаше с програмен канал за да се опита да го коригира! А на всичко отгоре, той и не знаеше!

Мъжът угнетено протегна ръка и натисна някакъв сензор на плота на бюрото си. Там моментално светнаха три малки лампички и говорителите изкараха звука от радиочестотния телефон, който набираше предварително запаметен микс. За съжаление и този път, както десетките пъти преди това, линията остана глуха и скоро трансмитерът изключи връзката, за да спести твърде скъпото задържане на честотната лента.

Венкатеш Сикхвамрами уморено въздъхна, наля си втора чаша от уискито, взе един малък, черен чип от бюрото си и пак се отпусна назад. Не му се искаше да си признава, но може би Анибал щеше да се окаже прав, че не трябваше да прибързват с включването на Алоха към Бронкс. Явно системата не се оказваше готова за подобен ход. Единственото, което му оставаше сега бе да печели време като хвърля прах в очите на Камински, но и то едва ли щеше да продължи дълго. Ако Рекстън не се обадеше скоро, направо си беше загубен!

Мъжът погледна малкото парче допаминполикреозит в ръцете си и го завъртя между пръстите си. Животът му се променяше прекалено бързо! Паметта съдържаше изключително рядък и ценен запис на самооплождане на девствена послушница от Зигота-3, който агентът му с невероятни усилия успя да му достави, използвайки психотрафиканти от астероидния сектор. Въпреки това, на него почти не му се гледаше в момента. Подобно нещо той не помнеше да е изпитвал някога. Явно цялата история с Бронкс и Алоха по много ефективен начин тровеше мозъка му и съсипваше функциите на центровете му за удоволствие. Може би просто трябваше да постъпи, както направи Рекстън – да избяга. Копелето винаги се справяше забележително добре с тези неща, зарязвайки го съвсем сам да се оправя с кашите и сега също остана верен на навиците си!

Мислейки за това, Венкатеш изведнъж съжали, че отколешната му идея за мозъчната банка се намираше все още на теоретично ниво, което му пречеше да се възползва от възможността да потъне безследно в нея, изчезвайки от и за света наоколо. Никой, никога нямаше да успее да го открие вътре, защото след него щеше да остане единствено парче невъзможна за идентифициране мозъчна тъкан, смесена с милиарди други подобни на нея. За съжаление, засега той разполагаше само с Алоха и ситуацията не беше същата. Военните определено можеха да докопат осиротялото му тяло, ако влезеше там, а дори и да го скриеше успешно, рано или късно те щяха да фиксират системната честота между него и сървъра, след което пътят и в двете посоки щеше да бъде незабавно трасиран. Макар и трудно и въпреки предпазните мерки на Рекстън, Алоха си оставаше проследима, а да не говорим колко нестабилно се държеше!

Венкатеш отново повъртя черния чип в ръцете си, хвърляйки му пореден поглед и сетне припряно стана на крака и натисна още нещо на плота на бюрото си. Той набързо каза на секретарката си че излиза, без да уточнява къде отива или кога ще се върне, след което грабна сакото си и се изниза през неофициалния вход на кабинета. Всички тези грижи напоследък му идваха в повече. Мъжът отчаяно имаше нужда да се махне от тук. Даже не смяташе да гледа записа, който въпреки всичко взе със себе си. Просто искаше да отиде някъде другаде за да не се задуши от напрежение.


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 35 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън