logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
36


Гай Юлий Цезар тихо се промъкна по дългото вито стълбище на хотела от двадесетия етаж надолу, силно надявайки се да не срещне никой по пътя си. При фоайето, той поспря за миг да се огледа, но то беше съвсем празно. После мина край рецепцията и предверието към бар-ресторанта и се насочи към входната врата. Мъжът не избягваше срещите с хора по принцип. Той избягваше срещата с конкретен човек, ето защо ужасно се раздразни, когато въпреки всичко се натъкна на Балънтайн Бърбън, притаен отвън, току до самия вход.

Гай се спря за миг изненадан и се направи, че е излязъл да подиша въздух. Това се оказа грешка, защото ситуацията неочаквано даде повод на навлека да се приближи и да го заговори. Цезар беше повече от сигурен, че досадният маниак го е причакал нарочно за да му отвори приказка за тъпия си фестивал.

– Здравейте – напрегнато го поздрави мъжът и някак си нервно се огледа, все едно очакваше да го нападнат в гръб.

Гай кимна вяло и студено.

– Познавате ли мъж на име Хънт Хънтър? – направо и без предисловие попита странният му съсед по хотелска стая.

Цезар го погледна учудено.

– Не, защо?

– Така се казва човекът, който стреля по вас от върха на отсрещната дюна. Мислех си, че трябва да имате нещо общо!

Гай Юлий Цезар поклати глава.

– Не мисля – каза той. – А откъде знаете как се казва?

Балънтайн се огледа пак и се приближи по-близо.

– Така нареченият „шериф“ на хотела ми го спомена. Според мен обаче, това е постановка. Мисля, че те всички играят една и съща игра. Имам предвид – шерифът, Диарди и този Хънт. Още повече пък щом казвате, че не познавате човека от дюната!

Цезар бавно премери мъжа срещу него с преценяващ, изпитателен поглед. Явно се бе отказал от историята с фестивала и сега имаше чисто нова в репертоара си. Приличаше му на луд. И отначало му приличаше на такъв, но вече беше съвсем сигурно.

– Какво, за Бога, искате да кажете с това? – попита той, като единствено споменаването на Диарди го накара да остане и да изслуша поредната глупост. Странната кучка започваше напоследък силно да го изнервя с глупашките си опити да го оплете в сексуалните си мрежи. Гай нямаше и понятие защо го прави.

– Убеден съм, че те са разработили схема – продължи почти шепнейки Балънтайн. – Диарди и шерифът държат този хотел тук, на края на галактиката, където никой няма да ги потърси. Привличат случайни скитници и авантюристи за да ги обират, след което или ги убиват, или по някакъв начин ги превръщат в зомбита. Забелязали ли сте странните зелени статуи във фоайето? Те са живи!

Казвайки това последното, Бърбън толкова се беше приближил, че Цезар трябваше да се отдръпне, защото усещаше че човекът не е просто луд, ами луд за връзване!

– Откъде, по дяволите, ви хрумна цялата тази екзотична теория? – попита недоверчиво той.

– Казвам ви, не се подвеждайте по разголените тоалети и по сладострастните усмивчици на рецепционистката! Тя е тук за да примамва гостите в капан, който после каубоят започва да затяга. Не знам каква е точно ролята на онзи тип горе на върха, но предполагам, че дебне никой да не се измъкне от капана им. Освен това, всички те явно имат хипнотични и телепатични способности!

Гай се замисли за момент. Имаше нещо не чак толкова налудничаво в думите на този глупак. Самият той често си го бе мислил, особено по адрес на Диарди. Откак дойде в хотела, тя непрекъснато се мъчеше да му въздейства подсъзнателно и колкото повече й се опъваше, толкова повече тя се ожесточаваше в опитите си – неизвестно защо. Единствено коравата психика на мъжа, който бе видял и изпитал какво ли не из Вселената – сексуално или друго – успя да й попречи да стигне до целта си. Един Бог знае какво щеше да стане, ако не беше устоял!

– Вижте, цялата тази измишльотина ми се струва доста нелепа и смехотворна – въпреки всичко отбеляза мъжът с уникалната дарба да оцелява. – Звучи ми като тамбулайската приказка за принцесата със стоте вагини!

Колкото и да го дразнеше Диарди, Гай всъщност не възнамеряваше да се връзва на идиотщините на някакъв изкукал психопат. Даже и да имаше известна истина в думите му, на Цезар не му пукаше особено тъй като знаеше, че е безсмъртен.

Балънтайн Бърбън го погледна някак тъжно, но нищо не каза. Той разочаровано си помисли, че явно говори със самодоволен надувко, който се е главозамаял от славата си и смята, че е недосегаем. От друга страна, също и забеляза с неудовлетворение, че последният очевидно не реагираше на отварите му както беше по план. Досега му бе пробутал цели четири дози, които трябваше да го променят поне три пъти, защото субстанцията по принцип действаше от първия прием. Поне така се твърдеше в упътването на бътерфлуидите. Нищо обаче не говореше за подобно развитие.

След малко, все още чувствайки се безпомощен и объркан, Бърбън отново отвори уста в своя пореден опит да убеди бившата си жертва да мине на негова страна, но тя явно вече не искаше да го слуша. Вместо това, се завъртя наобратно и понечи да тръгне на разходка из околностите на хотела. Балънтайн неуверено направи няколко крачки подир нея.

– Не е никаква тамбулайска приказка! – жално изскимтя той. – Тримата се опитват да ме изкарат, че съм им продал живота си! Повярвайте ми, тази курва ще се остави дори да я изнасилят, само и само да ви затворят после завинаги в хотела!

Цезар изобщо не благоволи да се обърне да го погледне. Беше му писнало да го слуша. От своя страна, Бърбън също не успя твърде дълго в упорството си да досажда, макар и да искаше. Той тъкмо се готвеше да тръгне по петите на несговорливия си съсед, когато най-неочаквано забеляза сянка зад гърба си и след като бегло погледна през рамо, изведнъж му се наложи да се шмугне с бърз скок към малкия паркинг зад ъгъла на сградата. Мустакатият шериф точно излизаше през вратата навън и Балънтайн горещо се молеше да не е дочул последната му фраза, което между другото, нямаше особено значение, предвид ужасната дарба на каубоя да вижда в хорските тайни.

Гай, така и не забеляза нищо от това. Той прекоси равното пространство пред хотела и продължи към високата дюна от южната му страна. След малко, мъжът предпазливо погледна назад да види дали Бърбън го следва и с удовлетворение забеляза, че навлекът си е отишъл. Никак не му се занимаваше с този тип! Той му се струваше енергиен вампир и твърде много приличаше на онези хора, които Гай се опитваше да остави зад себе си, идвайки на подобно място – хората, които непрестанно го следваха по петите, за да го използват с рекламна и комерсиална цел.

Имаше всъщност и още една причина, поради която Цезар искаше да се скрие от всички в момента и тя беше, че след като цяла нощ се въртя неспокойно в леглото си и мисли, на сутринта той твърдо реши на всяка цена да се срещне със странния, самотен ловец на върха на дюната. Самата идея, че имаше убиец по петите си го интригуваше ужасно силно, макар фактът, че убиецът е така некадърен донякъде да го притесняваше. От една страна му се искаше да го окуражи в начинанието му и да му даде възможност да стреля от упор, но от друга, много му се щеше също и да го попита защо го преследва? В някаква степен Гай си науми, че този човек има отношение към неговото безсмъртие и в идеалния случай се надяваше да разбере, ако не директно от него, то поне чрез него нещо повече за дарбата си.

Именно затова и в продължение на следващия половин час, точно както беше решил, мъжът упорито продължи да се катери нагоре по стръмния, хлъзгав, пясъчен склон и въпреки жестокото и горещо слънце, дори и за миг не му хрумна да се откаже.

„Хмм, Хънт Хънтър, значи!“ – мърмореше си той, докато пухтеше и се опитваше да налучка камениста почва или поне по-твърд пясък под краката си, от време на време бършейки челото си с ръка. – „Що за странно име? Кой ли глупак би кръстил така собствения си син, та другите деца да му се подиграват през цялото му детство! Или пък може би е просто артистичен псевдоним?“

Краката на мъжа внезапно затънаха дълбоко в пясъка под него и той рязко трябваше да спре. След известно време и не без усилия, успя да се освободи, но не за дълго. Теренът, който бе избрал се оказа доста труден, макар отстрани да му се бе струвал най-лесният. Освен това, за разлика от предния път, когато дойде преди изгрев, сега по жегата в десет сутринта, катеренето никак не беше шега работа.

„Трябва да съм направил нещо наистина много лошо на този човек!“ – продължаваше да разсъждава Цезар, докато неуверено заобикаляше настрани към сърповидните издатъци на дюната, където пясъкът изглеждаше по-твърд и по-лесен за катерене. При всички случаи, там поне имаше камъни, които го улавяха и спираха свличането му надолу.

Мъжът продължи все така умислено да пъпли към лагера и да пухти, но независимо от опитите си, колкото и да се ровеше из ума си, така и не успя да се сети за нищо по-конкретно, което да го накара да мисли, че познава с човек с подобно име. От друга страна, той добре знаеше, че и да го е срещал някъде, едва ли щеше си спомни. В главата му всичко толкова се бе объркало, на толкова много места беше ходил и толкова много хора беше засегнал, за които даже не му и пукаше вече, че не съществуваше абсолютно никакъв начин някой от тях да изпъкне малко по-ярко от останалите.

Независимо че съзнаваше цялата безнадеждност на задачата която си е поставил, Гай не се отказа от нея. Той се намираше почти на върха и му оставаха едва няколко метра преди да се изправи най-горе, но все така упорито си блъскаше главата с ребуса, за който нямаше отговор. Този път, въпреки неблагоприятните условия и жегата, мъжът успя да покори дюната доста по-бързо от предния – най-вероятно, защото никой не го обстрелваше по пътя му.

– Наистина трябва да съм сторил нещо адски ужасно на тази Хънт! – отново измърмори под носа си той, вземайки последните няколко крачки от трасето преди да се спусне от другата страна на хълма. – А оня смешник – Бърбън ще ми говори, че седял тук да пази никой да не излезел навън! Защо тогава стреля по мен на терасата, а? Да не би да е смятал, че ще скоча от двадесетия етаж чак долу!

Цезар направи презрителна гримаса като си спомни за нелепите теории на плешивеца с бушуващата параноя.

– Повярвайте ми, тази курва ще се остави дори да я изнасилят… – започна да го имитира подигравателно, но сетне съвсем рязко и изненадващо се спря и замислено се загледа в краката си. Нещо бавно се опитваше да се появи в главата му.

„Повярвайте ми, тази курва ще се остави дори да я изнасилят, само и само да ви затворят после завинаги в хотела!“ – беше извикал шишкото след него. Нещо упорито дразнеше Гай като си мислеше за думите му, но не бяха самите думи, а по-скоро страничен детайл, свързан с тях. Малко по-късно, след като мъжът бе повторил фразата няколко пъти без резултат, той отчаяно тръсна глава почти на ръба да се откаже от идеята да си спомни, но в момента в който тръгна да се спуска по обратния склон надолу, в затормозения му мозък един мъгляв спомен бавно и тържествено взе да се размърдва. Беше по-скоро мъгла от отдавна отминали събития, почти слели се в хомогенна каша, но накрая въпреки ужасната бъркотия, някои любопитни фрагменти от нея все пак се оформиха достатъчно ясно.

Преди известно време – може би отдавна, може би скоро – Гай нямаше конкретна представа, но някъде във времето, когато той за първи път изпита своите съмнения, че може би е безсмъртен и направи опит да си го докаже, мъжът се бе захванал да изпробва всякакви начини да умре. В единия от тези опити – сега вече си спомняше добре – той извърши престъпление на една малка и затънтена, селска планета, където местните миряни все още бяха на ниво на развитие да се борят с диви зверове. Изборът му падна върху нея, защото тя притежаваше голямо предимство, съответстващо на основния замисъл, който той таеше в главата си – там се намираше най-страшния затвор във Вселената. Мястото имаше репутацията на пандиз, от който и стоножка не можеше да изпълзи и Гай искаше да изпробва дарбата си в него!

Той специално проучи тамошното общество, и за да проработи планът му трябваше да извърши деяние, което е наистина нечувано. Най-ужасното и нечувано нещо в наказателния кодекс на тази забутана планета, поради някакви странни причини свързани със содомия, се оказа изнасилването на жена. Цезар нито за миг не се подвоуми и набързо избра една млада и обичана от всички научна работничка със страшно много титли и я насили по нечовешки и брутален начин, само за да си подсигури билет за пандиза. Естествено, в крайна сметка нищо не се получи и той успя безпроблемно да избяга от затвора, но точно неговата жертва, доколкото в момента можеше да се разчита на паянтовите му спомени, май се наричаше нещо си, нещо си, Хънтър! Гай го беше запомнил, просто защото постоянно го бе слушал по време на досадно дългия съдебен процес и сега, когато думите на Бърбън за изнасилвания и затвори зазвънтяха в ушите му, това име също изскочи от там.

– Да! Нещо като Гъдулка, Гръмулка, или друго от тоя сорт – Хънтър! – мърмореше си Цезар и клатеше все по-въодушевено глава.

Възможно ли беше наистина, човекът от дюната и тази жена по някакъв начин да са свързани помежду си или беше обикновено съвпадение, питаше се той, докато разсеяно оглеждаше лагера на ловеца под краката си. Изникналият спомен в главата му изведнъж стана още по-ярък и го екзалтира допълнително, карайки го да се забърза надолу, за да разбере час по-скоро отговора на този твърде досаден и глождещ го от известно време проблем. Странният тип вече нямаше къде да избяга и щеше да отговори на всичките му въпроси. Ако трябваше, този път Гай щеше да го гони из цялата пустиня за да го принуди на това!


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 36 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън