Гай Юлий Цезар тихо се промъкна по дългото вито стълбище на хотела от двадесетия етаж надолу, силно надявайки се да не срещне никой по пътя си. Във фоайето, той поспря за миг да се огледа, но то беше съвсем празно. После мина край рецепцията и предверието към бар-ресторанта и се насочи към входната врата. Мъжът не избягваше срещите с хора по принцип. Той избягваше срещата с конкретен човек, ето защо ужасно се раздразни, когато въпреки всичко се натъкна на Балънтайн Бърбън, притаен отвън, току до самия вход.

Гай се спря за миг изненадан и се направи, че е излязъл да подиша чист въздух. Това се оказа грешка, защото ситуацията неочаквано даде повод на навлека да се приближи и да го заговори. Цезар беше повече от сигурен, че маниакът го е причакал нарочно, за да му отвори приказка за тъпия си фестивал.

– Здравейте – напрегнато го поздрави съседът му по стая и някак си нервно се огледа, все едно очакваше да го нападнат в гръб.

Гай кимна вяло и студено.

– Познавате ли мъж на име Хънт Хънтър? – направо и без предисловие го попита натрапникът.

Цезар го погледна учудено.

– Не, защо?

– Така се казва човекът, който стреля по вас от върха на отсрещната дюна. Мислех си, че може да ви говори нещо.

Гай Юлий Цезар поклати глава.

– Не мисля – отвърна той. – А вие откъде знаете как се казва?

Балънтайн пак се огледа и пристъпи по-близо.

– Така нареченият „шериф“ на хотела ми го спомена. Според мен обаче, това е само постановка. Мисля, че те всички играят една и съща игра тук. Имам предвид – шерифът, Диарди и този Хънт. Още повече пък щом вие твърдите, че не познавате човека от дюната!

Цезар премери мъжа срещу него с преценяващ, изпитателен поглед и не остана доволен от резултата. Последният явно се бе отказал от историята с фестивала и вече имаше чисто нова идея в репертоара си. Той ужасно много му приличаше на луд. И отначало му бе заприличал на такъв, но сега беше съвсем сигурно.

– Какво, за Бога, искате да кажете с това? – попита Гай, като единствено споменаването на Диарди го накара да остане още малко и да изслуша поредната порция глупости. Странната кучка от рецепцията започваше силно да го изнервя напоследък с опитите си да го оплете в сексуалните си мрежи и това го дразнеше и едновременно озадачаваше.

– Убеден съм, че те са разработили схема – продължи почти шепнейки Балънтайн. – Диарди и шерифът държат този хотел тук, на края на галактиката, за да не може никой да ги потърси. Привличат случайни скитници и авантюристи с цел да ги оберат, след което или ги убиват, или по някакъв начин ги превръщат в зомбита. Забелязали ли сте странните зелени статуи във фоайето? Те са живи!

Казвайки това последното, Бърбън толкова се беше приближил, че Цезар трябваше да се отдръпне една крачка назад, защото усещаше че човекът с който говореше не е просто луд, ами луд за връзване!

– Откъде, по дяволите, ви хрумна тази невероятно екзотична теория? – попита недоверчиво той.

– Казвам ви, не се подвеждайте по разголените тоалети и по сладострастните усмивчици на рецепционистката! Тя е тук за да примамва гостите в капан, който каубоят започва после да затяга. Не знам каква е точно ролята на онзи тип горе на върха, но предполагам, че дебне никой да не се измъкне от хватката им. Освен това, всички те явно имат хипнотични и телепатични способности!

Гай се замисли за момент. Имаше нещо не чак толкова налудничаво в думите на този глупак. Самият той често си бе мислил същото, особено по адрес на Диарди. Откак дойде в хотела, тя непрекъснато се мъчеше да му въздейства на подсъзнателно ниво и колкото повече той й се опъваше, толкова повече тя се ожесточаваше в опитите си – неизвестно защо. Единствено коравата психика на мъжа, който бе видял какво ли не из необятната вселена – сексуално или друго – му помогна да се откачи от нея. Един Бог знае какво щеше да се случи, ако беше най-обикновен турист и не беше устоял!

– Вижте, цялата тази измишльотина ми се струва доста нелепа и смехотворна – въпреки всичко отбеляза скептично мъжът с уникалната дарба да оцелява. – Звучи ми като тамбулайската приказка за принцесата със стоте вагини!

Работата беше там, че колкото и да го дразнеше Диарди, Гай никак не възнамеряваше да се връзва на идиотщините на някакъв изкукал психопат. Даже и да имаше известна истина в думите му, безсмъртността на Цезар го защитаваше от повечето опасности в тази вселена, ако не и от всички.

Балънтайн Бърбън разпери безпомощно ръце и нищо не успя да отговори. Той разочаровано си помисли, че разговаря с поредния самодоволен надувко, който се е главозамаял от славата си и смята, че е недосегаем. От друга страна, също и забеляза с неудовлетворение, че жертвата му очевидно не реагира на отварите, които й пробутваше. Досега бе успял прокара цели четири дози, които трябваше да променят Гай на няколко пъти, защото субстанцията по принцип действаше още от първия прием. Поне това се твърдеше в упътването на бътерфлуидите. Нищо подобно обаче не се случваше.

След малко, все така чувствайки се безпомощен и объркан, Бърбън отново отвори уста в пореден опит да убеди мъжа да мине на негова страна, но той явно не мислеше да му дава такъв шанс. Вместо това, се завъртя наобратно и понечи да тръгне на разходка из околностите на хотела. Балънтайн неуверено направи няколко крачки подир него.

– Не е никаква тамбулайска приказка това! – жално изскимтя той. – Тримата се опитват да изкарат, че съм им продал живота си. Повярвайте ми, тази бездушна курва ще опита всичко, даже ще се остави да я изнасилят ако трябва, само и само да ви затворят после в хотела!

Цезар дори не благоволи да се обърне да го погледне. Беше му писнало да го слуша. От своя страна, Бърбън също не успя много дълго в упорството си да досажда, макар да не искаше да се отказва. Той тъкмо се готвеше да последва несговорливия си съсед по петите, когато най-неочаквано забеляза някаква сянка зад гърба си и след като бегло погледна през рамо, изведнъж му се наложи да се втурне с бърз скок към малкия паркинг зад ъгъла на сградата. Мустакатият шериф вече излизаше през вратата навън и Балънтайн горещо се молеше да не е дочул последната му фраза, което между другото, нямаше особено значение, предвид ужасната дарба на каубоя да надниква в хорските тайни.

Гай, така и не забеляза нищо от това. Той бързо прекоси равното пространство пред хотела и продължи към високата дюна от южната му страна. След малко, мъжът предпазливо погледна назад да види дали Бърбън го следва и с удовлетворение забеляза, че навлекът си е отишъл. Никак не му се занимаваше с този тип. Той му приличаше на енергиен вампир и олицетворяваше всички онези хора, които Гай се опитваше да остави зад себе си, идвайки на подобно място – хората, които непрестанно го следваха по петите, за да го използват с рекламна и комерсиална цел.

Имаше обаче и още една причина, поради която Цезар не желаеше да общува с никого в момента и тя беше, че след като цяла нощ се въртя неспокойно в леглото и мисли, на сутринта, той твърдо реши, че на всяка цена трябва да се срещне със странния, самотен ловец на върха на дюната. Самата идея, че имаше убиец по петите си бе достатъчна да го заинтригува силно, макар фактът, че убиецът е така некадърен донякъде да го притесняваше. От една страна му се искаше да го окуражи в начинанието му и да му даде възможност да стреля от упор, но от друга, много му се щеше също да го попита защо го преследва? В известен смисъл Гай си науми, че този човек има някакво отношение към неговото безсмъртие и в идеалния случай се надяваше да разбере, ако не директно от него, то поне чрез него нещо повече за самия себе си и за дарбата си.

Именно затова в продължение на следващия половин час, точно както беше решил на излизане, мъжът упорито продължи да се катери нагоре по стръмния, хлъзгав, пясъчен склон и въпреки жестокото и горещо слънце, дори и за миг не му хрумна да се откаже.

„Хмм, Хънт Хънтър, значи!“ – мърмореше си той, докато пухтеше и се опитваше да налучка камениста почва или поне по-сигурен пясък под краката си, от време на време бършейки потното си чело с ръка. – „Що за странно име е това? Кой глупак би си кръстил така собствения син, та другите деца да му се подиграват през цялото му детство! Или пък може би е просто артистичен псевдоним?“

Стъпалата на мъжа внезапно затънаха дълбоко в пясъка под него и той рязко трябваше да спре за да ги освободи. След известно време и не без усилия, успя да го направи, но не за дълго. Теренът, който бе избрал се оказа доста труден, макар отстрани да му се струваше най-лесният. Освен това, за разлика от предния път, когато предприе същото пътешествие преди изгрев, сега по жегата, в десет сутринта, катеренето никак не беше шега работа.

„Трябва да съм направил нещо наистина много лошо на този човек!“ – разсъждаваше Цезар, докато с мъка заобикаляше настрани към сърповидните издатъци на дюната, където пясъкът изглеждаше по-твърд и по-лесен за катерене. При всички случаи, там поне имаше малко камъни, които го улавяха и спираха свличането му надолу.

Мъжът продължи все така умислено да пъпли към тайнствения лагер на върха и да пухти, но въпреки опитите си, колкото и да се ровеше из ума си, така и не успя да се сети за нищо по-конкретно, което да го накара да вярва, че познава човек с подобно име. От друга страна, той добре знаеше, че дори и да го е срещал някъде, едва ли щеше да си спомни. Всичко в главата му толкова се бе объркало през последните години, на толкова много места беше ходил и толкова много хора беше засегнал, за които даже не му и пукаше вече, че не съществуваше абсолютно никакъв шанс някой от тях да изпъкне от множеството.

Независимо че съзнаваше цялата безнадеждност на задачата която си е поставил, Гай не се отказа от нея. Той се намираше почти на билото и му оставаха едва няколко метра преди да се изправи най-горе, но все така упорито продължаваше да си блъска главата с ребуса, за който нямаше отговор. Този път, въпреки неблагоприятните условия и жегата, покоряването на дюната отне доста по-малко време от предния – най-вероятно, защото никой не го обстрелваше по пътя му.

– Може би съм обидил този Хънт по ужасен начин или нещо такова – отново измърмори под носа си мъжът, вземайки последните няколко крачки от трасето преди да се спусне от другата страна на хълма. – А онзи смешник – Бърбън – ще ми твърди, че той седи тук да пази никой да не избяга от хотела! Защо тогава ще стреля по мен, когато излязох на терасата, а? Да не би да е смятал, че ще скоча от двадесетия етаж чак долу!

Гай направи презрителна гримаса като си спомни за нелепите теории на плешивеца с бушуващата параноя.

– Повярвайте ми, тази курва ще опита всичко… – започна да го имитира подигравателно Цезар, но сетне рязко и изненадано се спря, загледан замислено в краката си. Някакъв неясен спомен като че ли се опитваше да размести пластовете в главата му, ала засега, не успяваше да направи кой знае какво.

„Повярвайте ми, тази бездушна курва ще опита всичко, даже ще се остави да я изнасилят ако трябва, само и само да ви затворят после в хотела!“ – беше извикал шишкото след него. Заявлението му упорито дразнеше Гай, но не бяха самите думи, а по-скоро страничен детайл, свързан с тях. Малко по-късно, след като мъжът повтори фразата още няколко пъти без резултат, той отчаяно тръсна глава, почти на ръба да се откаже от усилията си, но в момента в който тръгна да се спуска по обратния склон надолу, в затормозения му мозък някакво отдавна забравено събитие бавно и тържествено се надигна от прахта. Беше по-скоро откъслечен фрагмент – един от многото там, слели се в хомогенна каша – но накрая, въпреки бъркотията, той все пак се открои достатъчно ясно.

Преди известно време, може би отдавна, може би скоро – Гай нямаше конкретна представа, но беше някъде във времето, когато той за първи път изпита съмнение, че може би наистина е безсмъртен и направи опит да си го докаже – мъжът се захвана да изпробва всякакви начини да умре. В единия от тези опити – сега вече си спомняше съвсем добре – той извърши престъпление на една малка и затънтена, селска планета, където местните миряни все още бяха на ниво на развитие да се борят с дивите зверове. Изборът му падна върху нея, защото тя притежаваше голямо предимство, съответстващо на замисъла, който той таеше в главата си – там се намираше най-страшния затвор във вселената. Мястото имаше репутацията на пандиз, от който и стоножка не бе успяла да изпълзи навън.

Гай специално проучи тамошното общество и за да изпробва дарбата си, си науми да извърши деяние, което беше направо нечувано за тези места. Най-ужасното и бруталното нещо в наказателния кодекс на тази забутана планета, поради някакви странни причини свързани със содомия, се оказа изнасилването на жена. Цезар нито за миг не се подвоуми и се спря на една млада и обичана от всички научна работничка със страшно много титли, насилвайки я по жесток и нечовешки начин, само и само да си подсигури билет за пандиза. Естествено, в крайна сметка нищо не се получи от неговия опит и той успя безпроблемно да избяга от затвора, но точно тази неговата жертва, доколкото можеше да се разчита на мъглявите му спомени в момента, май се наричаше нещо си, нещо си, Хънтър. Гай й беше запомнил името, просто защото постоянно го слушаше по време на досадно дългия съдебен процес и сега, когато думите на Бърбън за изнасилвания и затвори кънтяха в ума му, това събитие също изскочи оттам.

– Точно така! Нещо като Гъдулка, Гръмулка, или от тоя сорт Хънтър беше! – мърмореше си Цезар и клатеше все по-уверено глава.

Възможно ли беше наистина, човекът от дюната и тази жена да са свързани помежду си по някакъв начин, питаше се той, докато разсеяно оглеждаше лагера на ловеца под краката си. Внезапно изникналият спомен в главата му изведнъж стана още по-ярък, докато той си мислеше за него и го въодушеви допълнително, карайки го да се забърза надолу, за да разбере час по-скоро отговора на този твърде досаден и глождещ го от известно време проблем. Странният тип вече нямаше къде да му избяга! Сега действително щеше да му се наложи да отговори на всички въпроси и ако трябваше, този път Гай щеше да го гони из цялата пустиня, за да го принуди на това.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)