Вятърът тихо свиреше в пролуките из теснините, но неравномерният му звук, който ту извисяваше тембър, ту несигурно заглъхваше, приличаше по-скоро на шептене. Беше хладно. Това вероятно се дължеше на ясното и чисто небе, където не се виждаше нито един облак, който да задържи топлината, излъчвана от земята. Единствено разпилян куп звезди блещукаха безизразно на него, подсилвайки ефекта на студенина със синкавото си сияние.

Хънт Хънтър не се намираше на Планета в момента. Тялото му всъщност си беше там, сгушено до един средно голям камък забит в пясъка, но съзнанието му неспокойно се скиташе из горите на Преториус-4 и се опитваше да се отърси от усещането за спотаена опасност, загнездила се упорито във въздуха. Мъжът плуваше в едно от онези лепкави състояния на полусън, в които разумът лесно се объркваше кое е реално и кое не. Не можеше да се отпусне напълно и да заспи истински, но и не можеше да остане нащрек, заради умората и пренапрежението от изминалия тежък ден.

Ловецът болезнено изпъшка и нервно се завъртя на другата страна. Дъхът му за миг секна и мина почти цяла минута преди дробовете му да се отворят с насилствен порив, а гърлото му да изхърка от рязко нахлулата в него струя от хладен, нощен въздух. После мъжът отново се унесе.

В съня си той тичаше из една от многовековните гори на родната си планета и отчаяно се опитваше да намери пътека, която да го изведе навън. Навсякъде около него се стелеше безкрайна плетеница от огромни дънери, по-стари даже от света, в който бяха израсли. Беше влажно и мъгливо, но нямаше подлесие. Короните на дърветата се извисяваха толкова нагоре, че в подножието им не се спускаше достатъчно светлина, която да захрани някакъв по-съществен живот там. Имаше само рехав тревен килим с редуващи се тук-таме разпръснати сивкави скали, обрасли в тъмнозелен мъх.

Хънтър нервно се завъртя около себе си. Гората се ширеше празна и тиха, но той стоеше изопнат и напрегнат в очакване. Сигурен беше, че нещо го преследва. Ослуша се отново. Някъде високо над главата му изтрака самотен клюкар и звука от клюна му рязко отекна в тишината, разнасяйки ехото надалеч. Мъжът конвулсивно стисна пушката си. Пръстите му се плъзнаха по гладката й, матова повърхност и усетиха меката топлина на магнитното й, полисиликатно тяло. Осъзнавайки това, ловецът се сепна и погледна надолу, а очите му се разшириха от изненада. В ръцете си той не стискаше познатата си вярна карабина, а нещо съвсем друго – черно и лъскаво, направено сякаш от комбинация между метал и камък.

Мъжът подскочи уплашено и панически се заозърта наоколо. Едва сега осъзна, че не помнеше как се е озовал в тази гора. Опита се да разрови из паметта си, но не постигна особен успех. Пейзажът приличаше ужасно много на една от горите на родната му планета, но той бе напуснал Преториус преди доста време и не помнеше да се е връщал там. Нещото, което най-силно го притесняваше обаче, беше устройството в ръката му.

Хънтър пак го погледна. Нямаше никаква представа какво е, но едновременно с това, то му се струваше странно познато. Сякаш го бе сънувал някога или виждал отдавна, а после – забравил. Представляваше дълго и тънко, наподобяващо палка тяло, без никакъв релеф, освен едно малко червено копче близо до по-заоблената му задна част, която служеше за дръжка. Бутонът се намираше в обхвата на палеца му. Ловецът внимателно го натисна, но нищо не се случи. Не се чу дори звук. Точно тогава в главата му бавно, но някак заплашително изплува стар спомен и в следващия момент, той изведнъж се сети. Вече знаеше какво държи в ръцете си! Нещото се наричаше дистанционен фригитмайстер и навремето, именно благодарение на него, расата му бе успяла да се справи с един от най-страшните си врагове – ужасяващият Тиранозавър-Секс.

Хънтър разтревожено вдигна устройството към очите си. Той все още не искаше да повярва, че това се случва наистина и в ума му неочаквано забушува ураган от отдавна потулени кошмарни истории, бързащи да изплуват от дълбините на съзнанието му, където мъжът се бе постарал да ги затрупа. Всички тях, той помнеше от разказите на баба си като дете, но те бяха твърде травмиращи за да иска съзнателно да се връща към тях.

Ловецът сковано приклекна и се ослуша напрегнато. Клюкарят все така продължаваше да трака по дънера на дървото си в търсене на ларви на снаксове, но звукът от клюна му вече не звучеше успокоително, а по-скоро тревожно. Сякаш го предупреждаваше за надвиснала опасност, която го дебнеше във вековната гора и която щеше да се появи всеки момент.

Хънтър нервно тръсна глава в опит да се успокои. В края на краищата, всички тези неща бяха единствено легенди. Случки от отдавнашни и примитивни времена без връзка с настоящия момент. Просто не можеха да бъдат истина тук! И все пак, фригитмайстерът беше факт и седеше в ръката му – в това нямаше никакво съмнение.

Устройството бързо накара мъжа да си припомни отново историите за епичната битка на расата му с тиранозаврите. Това бяха разкази за поколения обругани жени и дори по-лошо – за неговата тъжна семейна история, някак странно синтезирала цялата тази борба в себе си. Как някъде назад в поколенията, бабата на неговата баба, докато беряла гъби в гората, била примамена от един лукав Т-Секс в хралупата му и изнасилена най-безскрупулно. По нейно време, този вид се срещал все още в изобилие из горите на Преториус-4 и инцидентът не бил нещо нечувано. Това, за жалост, обаче не било всичко: след години, прабабата на Хънт също паднала жертва на освирепял от сексуален глад мъжки тиранозавър, промъкнал се отчаян в покрайнините на града за да утоли нагона си. Тогава дистанционният фригитмайстер вече бил почнал да дава резултати, което в крайна сметка довело до въпросния глад.

Следващата случка в тази нещастна поредица беше нелепият инцидент със самата майка на Хънт в лабораторията й. Към този момент, животните се били превърнали в застрашен вид и тя изучавала сексуалността им, когато един от зверовете неусетно се измъкнал от клетката си и извършил дяволското си деяние. Именно то и движещите сили зад него, впоследствие бяха довели майка му до такава степен на вглъбение, в която тя забрави да живее. Всъщност, единствено фактът, че нещастието с всяка от тези жени се разиграваше след раждането на децата им, позволи изобщо да се стигне до раждането на самия Хънт, защото по правило, след изнасилване от тиранозавър, злочестата жертва биваше отритната от обществото и живееше сама до края на дните си.

Всички тези истории бъдещият ловец беше научил от баба си, която му ги разказваше на парче през годините, когато решеше че той е готов за поредната, но както се оказа, най-шокиращата част тя беше запазила за накрая. Когато след време, той стана пълнолетен, в миг на откровение, тя му разкри и най-ужасяващия, финален фрагмент. Разказа му за потресаващия инцидент как веднъж, докато двамата с него били на посещение в зоологическата градина, един от последните оцелели на Преториус екземпляри успял да се промъкне край пазача си, който го хранел и в миг изскочил навън, всявайки невероятна паника сред посетителите. Хаосът бил толкова голям, че никой не разбрал какво точно се случило в следващите минути.

Докато отчаяно тичала към внука си с цел да го предпази от звяра, баба му неволно налетяла на насилника и той, с цената на живота си и вместо да избяга, не могъл да устои на изкушението. Когато след секунди, баба му все пак се осъзнала и успяла да се отърси от шока, тя вече се била превърнала в следващата жертва от дългата и печална поредица от насилени жени в тяхното семейство. За щастие на все още малкия тогава Хънт, в този момент, той се бил заиграл с мадунките на другата площадка и не станал свидетел на ужасяващата гледка. Този неин последен разказ обаче го беше потресъл особено силно и именно той преля чашата, накарвайки го тържествено да се закълне, че ще стане ловец и ще изброди цялата вселена, докато не намери и убие и последния Т-Секс, затривайки завинаги злонравния му вид. Дори фактът, че съвсем скоро след това тиранозаврите почти напълно изчезнаха от света, не успя да го отклони от клетвата му.

Нещо в този миг, злокобно изшумоля недалеч от Хънтър и го изтръгна от болезнения му спомен, принуждавайки го да подскочи като ужилен и да се огледа за кой ли път. Чу се крайно неприятен и провлачен гърлен звук, който след няколко секунди позаглъхна. Очите на ловеца потрепериха нервно и погледът му болезнено се впи се в млечната, синкава мъгла, която се стелеше ниско по земята. Нищо обаче не се виждаше. Пръстите му неволно се вкопчиха в безполезното устройство, докато в паниката си, трескавият му мозък се заблъска из тесните стени на черепа му в опит да намери път навън. Фригитмайстерът беше на практика абсолютно безполезен в случая. Джаджата изобщо не можеше да го защити от мъжки тиранозавър, какъвто вероятно бе случаят, защото женските индивиди по принцип бяха изключително плахи и не проявяваха никакъв интерес към хората.

Последвалите мъчителни минути се отразиха много зле на психиката на мъжа и се проточиха в един почти безкраен момент на очакване. След малко, неприятният звук се повтори отново, но този път доста по-близо. Хънт изведнъж започна да се върти като обезумял около себе си и паниката безмилостно го стисна за гърлото. Сърцето му забумтя лудо, ръцете му се изпотиха с хладна, лепкава пот и той за малко не изпусна устройството си, което кой знае защо все така неистово стискаше. Вероятно, защото макар и безсмислено, то бе единствената сламка за обърканото му съзнание в момента. Той го държеше пред себе си и го насочваше в различни посоки, сякаш беше позитронен ускорител, с който щеше да изпари не само тиранозавъра, но и цялата планета, на която се намираше.

И тогава го зърна! Мъглата бавно се размърда на около десетина метра от него и плавно се разтвори. Неясна, злокобна сянка пропълзя навън. Две червеникави светлинки несигурно пробиха млечния сумрак и се огледаха между дърветата, но без да го забележат.

Това беше най-ужасяващото и най-грозното същество, което Хънтър някога бе виждал в живота си, а той беше виждал наистина много! Потресаващо и отблъскващо. Покъртително и гнусно. Неумолимо и противно. Неописуемо! Звярът ходеше леко приклекнал на двата си крака и току се спираше да се наведе и да подуши земята за секунда или две. Нищо от общия му вид обаче не можеше да се сравни с шока, който причината за неговата зловеща слава предизвикваше. Хънт погледна надолу и веднага замръзна ужасен. Сетне неволно потрепери. Слабините на животното бяха просто безнадеждно заклещени в могъщата и твърда хватка на перманентна и неутолима ерекция, която изглеждаше така, сякаш никога нямаше да стихне. Ловецът не смееше дори да си поеме дъх при вида й.

Тиранозавърът се спря за пореден път – вече на няколко метра пред него – и рязко заби нос в земята под краката си, явно открил нещо, което силно го заинтригува. Съществото се посуети за малко там и протегна предния си крайник да вдигне някакъв предмет, при вида на който сърцето на Хънтър подскочи и той пребледня като платно. Оказа се, че звярът е намерил палтото му от енорийска свиня и възбудено го душеше с всичка сила, все по-учестено и по-яростно. Виждайки това, пръстът на мъжа панически занатиска червеното копче на фригитмайстера без самият той даже да разбира какво прави. В този миг, напълно беше забравил за безполезността на устройството.

Точно тогава, тиранозавърът неочаквано надигна глава и най-сетне го забеляза. Той го стрелна с изненадан поглед и червените му очи алчно заблестяха в мрака. Те двамата напрегнато се взираха за известно време един в друг, след което хищникът изненадващо се обърна назад и бавно се оттегли в мъглата, отмъквайки плячката със себе си. Веднага след като се скри от погледа, от гърдите на ловеца шумно се изтръгна хрипав стон и дробовете му отчаяно се опитаха да си поемат въздух, докато ръцете му в същото време, безпомощно изтърваха пушката. Палецът на дясната му ръка все така спазматично се опитваше да я натисне по приклада, дори когато вече я нямаше.

Мина почти цяла минута, преди замъгленият мозък на Хънт Хънтър тромаво да започне да осъзнава, че не се намира в горите на Преториус, а все още е на малката и затънтена планета, наречена Планета и че за негов огромен ужас, съвсем истински Тиранозавър-Секс току-що беше отмъкнал палтото му от енорийска свиня, изчезвайки в сумрака на надигащата се в пустинята утрин. Това всъщност се оказа всичко, на което той беше способен в момента. Тревожният въпрос, как звярът изобщо се е промъкнал незабелязан до него и как палтото му се бе озовало в лапите на съществото вместо на гърба му, тепърва щеше да го ужасява малко по-късно през този ден, а и по-нататък през следващите.

Мъжът отново потрепери конвулсивно и припряно скочи на крака за да грабне пушката си от земята и трескаво да я насочи в мрака. За реакцията му обаче беше твърде късно. Огромната пустиня наоколо го гледаше студена и празна, безизразно притихнала в пълното си безразличие към страховете му.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)