logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
38


Сибелиус Арнестън седеше вдигнал крака на малката масичка в хола у дома си на втория етаж на КР-9345-МА и замислено гледаше през прозореца. Навън беше слънчево – малко твърде слънчево за неговия вкус, но все пак подухваше слаб ветрец, който правеше времето сравнително приятно. Прозорецът бе отворен и тревно зеленото му перде на жълти и бели петиколии се ветрееше леко от напора му. На масичката пред него имаше преполовена бутилка черно весталско уиски и една полупразна чаша, която той периодично надигаше.

Денят се падаше някакъв национален празник и всички бяха у дома със семействата си, поради което детективът нямаше какво да прави в офиса. На тази планета, населението много обичаше да празнува всякакви неща: рождени дни, годишнини от смърт, исторически събития, смяна на сезоните, промяна в здравословния и социалния си статус и какво ли не. В такива моменти, Сибелиус се чувстваше самотен и изолиран и поради това мразеше празниците.

Мъжът се пресегна към бутилката на масата и бавно допълни чашата си. После отпи от нея. Всъщност празниците не са нищо друго, помисли си той, освен начин временно да се тушира недоволството на хората от живота им за да може сетне, държавата отново да ги впрегне в ярема си чак до следващите празници. Цивилизациите във Вселената винаги са устроени по строг, логически способ и постепенно натрупваната умора от това, неизменно влиза в разрез с хаотичната психология на човешките същества, естествено оформена от еволюцията.

На родната планета на Арнестън – Аксиандра от системата Аксиандра – почти липсваха празници. Имаше един-два, но те съществуваха за да бъдат извършени изключително важни ритуали, даващи възможност на обществото там да продължи в силно организирания вид, в който бе съществувало от зараждането си.

Единият от тях например бе денят на влюбените – Свети Рубикон, който беше и причината Сибелиус да напусне родината си заради една девойка. На него, всички момичета в определена възраст си избираха младеж, с когото да се обвържат. На Аксиандра нямаше такива неща като свалки и полигамия както тук. Там хората прекарваха цялото им отредено време с един-единствен партньор и жената беше тази, която решаваше.

Детективът отпи от чашата си и се замисли колко различни бяха съществата във Вселената като нрави, при все че физически не се различаваха кой знае колко кардинално. Като сънародниците на Полийн например. Арнестън се разрови за обществата от Алдебаран, защото нещо неясно го интригуваше около това момиче и с изненада установи, че нейната и неговата цивилизации са диаметрално противоположни.

Оказа се, че простодушието, а и глупостта на секретарката се дължаха не просто на самата нея. Алдебаранците бяха известни в техния сектор на галактиката като чаровни, но невероятно разсеяни, разпиляни и не особено интелигентни същества. Детективът се беше обадил на момичето само преди няколко часа именно, защото чувстваше, че нейната странност може би е важна за случая му, макар да не разбираше точно как.

– Ама вие откъде знаете за този проект? – чистосърдечно се учуди тя, след като Арнестън направи опит пак да я разпита за Алоха.

– От вас! – отговори изненадан и леко объркан той.

– Изключено! – отвърна твърдо Полийн. – Не съм ви казвала такова нещо! Аз изобщо не знаех за него. Сега като го споменавате, се чудя дали пък заради това Господин Сикхвамрами не беше така угрижен напоследък, но знаете ли, не съм напълно сигурна.

Отначало Сибелиус реши, че тя нещо му шикалкави, но като стана дума за самата им среща в кабинета на шефа й, се оказа че тя и нея не си спомня. Ако искаше да се отдръпне от думите си, едва ли щеше да избере толкова идиотски начин! После, в някакъв момент, секретарката все пак успя да изрови частични и смътни детайли за разговора им от ума си, но беше по-скоро убедена, че са говорили по телефона. Когато накрая детективът загуби търпение, защото всичко стана прекалено олигофренско и той й напомни, че му е правила чай от смагда, тя след известен размисъл най-сетне се съгласи, че може и да са се срещали. Явно съзнанието й в огромна степен приличаше на едра решетъчна лъжица и човек наистина трябваше да побърза преди детайли по-дребни от раждане, смърт, война или ужасна прическа да изпаднат от него! Тази й особеност, между другото, обясняваше и защо военните и полицията не се бяха докопали до информацията, която той самият знаеше от нея.

– Да ви кажа честно, господин Сикхвамрами беше ужасно сърдечен човек – обясни му тя, когато той я попита как се е отнасял към нея. – Непрекъснато се интересуваше от живота ми и как са уредени нещата на Алдебаран. Преди да се застреля, понякога дълго говорехме за това и той даже си записваше. Наричаше ме „неговата муза“. Толкова е жалко, че си отиде тъй неочаквано! Е, така де, почти си отиде!

– А излизаше ли с приятели? – попита Сибелиус.

– О, по-скоро не! Господин Сикхвамрами имаше купища грижи и му оставаше малко време за тях. Най-често говореше с търговския си агент – по пет-шест пъти дневно.

– Кога всъщност започваше работния му ден сутрин? – беше следващият въпрос.

Полийн се запъна и се замисли.

– Ами, трудно ми е да ви отговоря. Никога не ми е хрумвало да проверявам графика му, но когато му се обадя по телефона, обикновено е там – в кабинета си!

„Странно същество е тя!“ – помисли си Арнестън в момента, докато си спомняше за разговора. Той искаше да разбере, дали Венкатеш прекарва твърде дълго с виртуалните си записи нощем, но така и не успя да извлече нищо от глупавия й отговор. Мъжът трудно можеше да си представи как е възможно някой да е толкова разсеян, но тя по съвсем естествен начин намираше поведението си за нормално.

А най-странното от всичко беше, че въпреки невероятната си красота, Полийн, както и расата й се оказаха асексуални. Всички на нейната планета се размножаваха чрез деление, като за един кратък период от живота си се превръщаха във форма на сиарански близнаци и детективът недоумяваше защо Венкатеш изобщо я бе задържал, предвид специалните му изисквания към секретарките по отношение на секса, а и към жените въобще. Поне виртуалните записи в дома му свидетелстваха за това!

Арнестън отново се замисли за огромните разлики между Алдебаран и Аксиандра. В някакъв пътепис, на които той се натъкна в мрежата се споменаваше, че човек никога не трябва да се удивлява, ако види алдебаранец да седи по средата на улицата и да се чуди накъде е тръгнал. Такива ситуации се смятали за нещо естествено на планетната система и именно затова хората там винаги носели листчета с най-вероятните си ежедневни цели, които непрекъснато прелиствали за да се сетят.

Също така не бивало да се удивляваш и ако срещнеш един и същ човек през няколко седмици на различни места, в различни градове, че и на различни планети. Това не било, защото той пътувал между тях, а защото алдебаранците непрекъснато забравяли къде живеят и работят и често сменяли обкръжението си преди да се сетят за предишното. Частна собственост в истинския й вид или подобие на трудов договор не съществувало в тяхното общество. Всеки спял където му падне и стоял на работата си колкото стоял, и ако някой ден някой не се появял, колегите и приятелите му знаели, че може би е забравил. Ако пък просто се е бил успал, обикновено намирал някой друг да работи на неговото място.

Ако алдебаранците бяха в едната крайност обаче, то хората на Аксиандра се намираха точно в противоположната. В родината на Арнестън, за разлика от другаде, никой никога не напускаше не само планетата си, ами и града и работата си. Всички на нея, по природа бяха негативисти и песимисти и никой нито мечтаеше, нито опитваше да води друг живот, от този който избереше в началото, защото подобно поведение се смяташе за ирационално и налудничаво. Това че Сибелиус остави зад себе си Аксиандра, бе по-скоро стечение на обстоятелствата и имаше много малко хора като него освен онези, чието естество на работата им го изискваше, разбира се. Дори самият факт, че Сибелиус си изкарваше хляба с такава екзотична за неговия свят професия, също можеше да се счита за случайност, защото тя пряко произтичаше от решението му да напусне.

Когато за първи път детективът дойде по тези места, той не предполагаше, че ще започне да работи като такъв. Културният шок за него се оказа толкова огромен, че цялата първа година той никъде не излиза и не контактува с никого, защото беше потиснат и объркан. Въпреки всичко, с времето Сибелиус постепенно започна да вижда и хубави елементи в бита на новото място. Например, тук хората не изпадаха в криза, когато цял ден нищо не вършеха. Напротив – наслаждаваха се на мързелуването и си вземаха неща, наречени отпуски, за да го правят.

Освен това, тук никой не се самоубиваше като се провалеше в някакъв проект. Е, срещаха се и такива случаи – като Венкатеш – но те бяха рядкост в сравнение с ужасяващите деветдесет и осем процента на Аксиандра. Да не говорим за времето, което тук подтикваше към живот, а там винаги бе мрачно и сиво или пък за отношенията между хората, които бяха недоизказани и сковани от хиляди условности. Ако някой някога обидеше някого на Аксиандра – обиждаше го до гроб. Никой нищо не забравяше там.

До средата на втората си година, Сибелиус постепенно започна да свиква с новата среда и да осъзнава, че вродената вглъбеност, съзерцателност и огромна методичност на расата му, граничещи понякога с мазохизъм, реално погледнато го правеха подходящ за детектив тук. Понастоящем той вече се бе адаптирал напълно и до такава степен беше свикнал с обстановката, че често си мислеше, че не би могъл да се върне на родната си планета. За добро или за зло, си даваше ясна сметка колко затворено и ограничено е било обществото, в което е живял и че никога не би приел обратно условностите му. Всъщност вероятно и то никога нямаше да го приеме такъв, какъвто е сега – може би щяха да го пратят в лудница или нещо подобно!

Детективът свали крака от масичката и отиде до звуковата съраунд система в ъгъла, за да я пусне. Един малък, но доста досаден детайл по случая, от известно време бягаше от ума му и това особено го дразнеше – затова му трябваше музика. Скоро след като дойде на планетата, Арнестън с изненада установи влиянието, което тя му оказваше. Подобно на алкохола, му помагаше да се концентрира, само че за разлика от пиенето, беше абсолютно непозната като феномен на родната му планета. Почти веднага след като откри музиката пък, детективът също с изненада установи, че представите му за хубава музика, ужасно се различават от вижданията на повечето хора по тези места. Той явно си падаше по най-елементарните и просташки стилове и затова винаги избягваше да споделя какво слуша, когато го питаха.

Сибелиус пусна звука на системата, но не кой знае колко високо, защото самата мощност за него беше без значение и после се върна при масичката, изпи чашата си на екс, наля си нова до ръба, взе я в ръка и седна на канапето да помисли. Алкохолът бавно се разля в тялото му и започна да изостря сетивата му. Главата му взе да се избистря. Дозата бе добра и прибавена към предишните, обещаваше резултатът да се прояви съвсем скоро.

Когато хората от неговата раса се напиваха като задници, за разлика от останалите същества, те не се опияняваха, не губеха представа за реалността, не буйстваха и не се хилеха глуповато, нито пък имаха махмурлук на другата сутрин. За тях, алкохолът не беше средство да се отпуснат, а средство за мобилизация на концентрацията и работоспособността им. Отрицателният ефект от него се изразяваше в това, че неимоверно се засилваше вроденият негативизъм, който бе характерен за техния вид. Вероятно на комбинирания ефект от двете, се дължеше и извънредно високият процент на самоубийствата в Аксиандра. Усещането от пиенето беше твърде абстрактно и в никой случай приятно, но представляваше необходимост за такава восокоорганизирана цивилизация, населявана от високоотговорни индивиди. След няколко минути, Арнестън започна да усеща познатото тъпо пулсиране в основата на тила си – сигурен белег, че се напиваше. Не го чувстваше прекалено силно, защото не беше изпил чак толкова, но все пак – достатъчно отчетливо.

Сибелиус отново глътна от уискито в чашата си и се отпусна назад. В главата му постепенно се завъртяха мисли за времето, от преди да напусне Аксиандра. Това, също се явяваше един от ефектите на алкохола – човек започваше да оглежда живота си от различни ъгли. За кой ли път, детективът се замисли как ли щеше да протече всичко за него, ако беше останал на планетата и се бе оженил за девойката, която напусна. Мъжът се зачуди също и как ли е протекъл нейният живот впоследствие. Някъде дълбоко в себе си, той изпитваше угризения и те винаги се надигаха по-остри от обикновеното, когато си пийнеше. За щастие, сега може би щеше да му се размине, защото имаше какво да го разсейва.

Арнестън рязко смъкна крака от масичката и в следващия миг замислено стана. Преди малко, когато отвори бутилката, нещо вече беше започнало да го гложди сякаш забравяше много важна подробност от случая си, но той така и не успя да стигне до нея докато не преполови шишето. Спомняйки си за нещото в момента, той бързо отиде в спалнята и бръкна във вътрешния джоб на палтото си – същото онова, което носеше, когато посети къщата на Венкатеш и което по-късно заряза в гардероба, защото времето се затопли – и извади малък пакет от там. После го занесе обратно до канапето в другата стая да го разгледа.

В ръцете му се намираха снимките на Полийн, които президентът на „Сайбър Вектор“ тайно си бе събирал и които Сибелиус отмъкна от къщата му. Докато разговаряше с момичето по телефона, тя му спомена, че Венкатеш често я е разпитвал за живота й на Алдебаран и че си е записвал. Именно думата „записвал“ се оказа дразнителят му. В контекста на разговора, детективът изпусна малката подробност че освен да записва, той я беше и снимал, но понапивайки се, изведнъж се сети за нея.

Арнестън разгърна пакета и разлисти фотосите. Там, в къщата, той не успя да ги разгледа обстойно, защото нямаше време, а сетне просто ги забрави, понеже тогава още не разполагаше с информацията за Полийн и расата й, с която разполагаше в момента и те нищо не му говореха. Сега обаче се сети и поиска да го направи. В действителност се оказа, че и този път детективът само бегло щеше да ги разгледа, защото веднага след снимките с поничката, поизскочилата гърда на секретарката и там където тя се заливаше от смях на вица, който слушаше многократно в един и същи ден, Сибелиус най-изненадващо се натъкна на коренно различен тип фотография.

Той изненадано приближи снимката до очите си и се вгледа в нея. На кадъра се различаваше нечия спалня, в центъра на която върху голямо легло, една двойка извършваше сексуален акт. Кадърът изглеждаше странно. Мъжът лежеше върху жената, но вместо да се съсредоточи върху задачата си, той се опитваше да се самозаснеме сякаш за да засили възбудата си. На тази планета имаше доста такива хора, за разлика от Аксиандра. Още по-странен изглеждаше ракурсът. Човекът снимаше в огледалото срещу него и апаратът закриваше лицето му, ала в същото време там се отразяваше и огледалото на отсрещната стена, където двойката се виждаше откъм краката. Всъщност, минаха почти десетина секунди, преди детективът да разпознае обстановката. Спалнята принадлежеше на Венкатеш Сикхвамрами и явно той беше мъжът на леглото, защото в единия ъгъл ясно се забелязваха садо-мазо играчките му. От момичето, в едното огледало се отразяваше темето и раменете, а в другото – краката й под тялото на мъжа. И двете разкриваха изключително интересен факт, а именно, че кожата на девойката е синкава и при слабините й, половият й орган има формата на четирилистна детрагала!

Арнестън бавно отпусна ръката си. През целия си живот той беше виждал само едно момиче от вид с подобни характеристики, а именно Нереиди. Нещата моментално се понаредиха в главата му! Венкатеш очевидно бе имал връзка с асистентката на доктор Гзундис – това общо взето пасваше и на ексцентричния му вкус по отношение на жените. Генерал Камински, от своя страна, най-вероятно бе имал връзка със самата доктор Гзундис. Двете неща събрани, вече не оставяха никакво съмнение как една сравнително малка фирма като „Сайбър Вектор“ е успяла да се уреди с толкова тлъста военна поръчка, избягвайки сериозната конкуренция в сектора. Съвпадението обясняваше също и как се е стигнало дотам, че явните недостатъци на системата бяха толкова дълго и толкова упорито прикривани на толкова високо ниво.

Няколко минути по-късно, след като новите парчета от пъзела застанаха в главата на Арнестън до старите, част от старите започнаха да пасват по различен начин на общия фон. Детективът още си допиваше последната чаша весталско уиски, когато внезапно се сети за честотния микс, който се опита да засече в Националния център по телекомуникации и в резултат на това, той се запита къде ли би могло да се намират основните сървъри на Алоха. Съвсем логично беше хората от „Сайбър Вектор“ да направят опит да защитят ценната си разработка, когато са видели, че нещата се издънват с военните. Точно тогава неочаквано му хрумна, че Канопус, за който толкова френетично бълнуваше Георгиус Папатакис, може би въобще не отговаряше на въпроса кой или какво, а къде! Просто в един кратък момент на невнимание, той се подведе по фразата на момчето, че Канопус следял войниците от Бронкс.

Много бърза и безпроблемна справка в мрежата, потвърди напълно предположенията на Сибелиус. Канопус се оказа малка и слабо известна планета, обикаляща около също малка звезда, забутана в самия край на галактиката на повече от четири звездни парсека от следващата най-близката до нея. Според Универсалния галактически регистър на популациите и поземлената собственост, планетата наскоро бе променила статута си от необитаема на частно владение на някой си Анибал Кантисиус Олтуман Рекстън, а според Националният институт по космическа метеорология и лъчения, в момента в околностите й вилнееше страхотна магнитна буря, надминаваща по мащаби дори и унищожителния магнитен ураган Кубилай Хан, бушувал повече от сто и петдесет години върху една шеста от галактиката. В този смисъл, Арнестън почти можеше да се обзаложи, че преди да се застреля, Венкатеш Сикхвамрами многократно е звънял именно на това място, използвайки радиочестотния микс, който детективът записа от централата в кабинета му. Най-вероятно и неговият съдружник Анибал Рекстън беше същият този Анибал Рекстън, който понастоящем притежаваше планетата!


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 38 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън