Сибелиус Арнестън седеше вдигнал крака на малката масичка в хола у дома си на втория етаж на КР-9345-МА и замислено гледаше през прозореца. Навън беше слънчево – малко твърде слънчево за неговия вкус, но все пак подухваше слаб ветрец, който правеше времето сравнително приятно. Прозорецът бе отворен и тревно зеленото му перде на жълти и бели петиколии се ветрееше леко от напора му. На масичката пред него имаше преполовена бутилка черно весталско уиски и една вече полупразна чаша, която той периодично надигаше.

Денят се падаше някакъв национален празник и всички бяха у дома със семействата си, поради което детективът нямаше какво да прави в офиса. На тази планета, населението много обичаше да празнува всякакви неща: рождени дни, годишнини от смърт, исторически събития, смяна на сезоните, промяна в здравословния и социалния им статус и какво ли още не. В такива моменти, Сибелиус се чувстваше самотен и изолиран и поради това мразеше празниците.

Мъжът се пресегна към бутилката и бавно допълни чашата си. После отпи от нея. „Всъщност празниците не са нищо друго,“ – помисли си той, – „освен начин временно да се тушира недоволството на хората от живота им, за да може сетне държавата отново да ги впрегне в ярема си чак до следващите празници. Цивилизациите във вселената винаги са устроени по строг, логически способ и това, неизменно влиза в разрез с хаотичната психология на човешките същества, естествено оформена от еволюцията.“

На родната планета на Арнестън – Аксиандра от системата Аксиандра – почти липсваха празници. Имаше един-два, но те съществуваха за да бъдат извършени изключително важни ритуали, даващи възможност на обществото там да продължи да функционира по стройно организирания начин, по който бе съществувало още от зараждането си.

Единият от тях, например, бе денят на влюбените – Свети Рубикон, който беше и причината Сибелиус да напусне родината си заради една девойка. На него, всички момичета в определена възраст си избираха младеж, с когото да се обвържат за остатъка от живота си. На Аксиандра нямаше такива неща като свалки и купони, нито пък полигамия както тук. Там хората прекарваха цялото им отредено време с един-единствен партньор и жената беше тази, която решаваше.

Детективът отново отпи от чашата си и се замисли колко различни като нрави бяха съществата във вселената, при все че физически не се различаваха кой знае колко. Като расата на Полийн, например. По рано през деня, Арнестън се беше разровил за обществата от Алдебаран, защото нещо неясно го интригуваше около това момиче и с изненада установи, че нейната и неговата цивилизации са почти диаметрално противоположни.

Оказа се, че простодушието и дори глупостта на секретарката се дължаха не просто на самата нея. Алдебаранците бяха широко известни в техния сектор на галактиката като много чаровни, но невероятно разсеяни, разпиляни и не особено интелигентни същества. Детективът се беше обадил на момичето само преди няколко часа именно, защото чувстваше, че в нейната странност има нещо, което може би е важно за случая му, макар да не разбираше какво точно беше то.

– Ама вие откъде знаете за този проект? – чистосърдечно се учуди тя, след като Арнестън направи пореден опит да я разпита за „Алоха“.

– От вас! – отговори изненадан и леко объркан той.

– Изключено! – твърдо отвърна Полийн. – Не може да съм ви казала подобно нещо! Аз изобщо не знаех за него до този момент. Сега като го споменавате, се чудя дали пък заради това Господин Сикхвамрами не беше така угрижен напоследък. Но знаете ли, не съм напълно сигурна.

Отначало Сибелиус реши, че тя нещо му шикалкави, но когато след малко стана дума за самата им среща в кабинета на шефа й, се оказа че тя и за нея не си спомня. Ако искаше да се отдръпне от думите си поради някаква причина, едва ли щеше да избере чак такъв идиотски начин! После, секретарката все пак успя да изрови в ума си откъслечни фрагменти от разговора им, но беше по-скоро убедена, че са говорили по телефона. Когато накрая детективът съвсем загуби търпение, защото всичко стана прекалено олигофренско и той й напомни, че му е правила чай от смагда, тя след известен размисъл, най-сетне се съгласи, че може би са се срещали лично. Явно съзнанието й доста приличаше на едра решетъчна лъжица, която не задържаше много и човек наистина трябваше да побърза преди детайли по-дребни от раждане, смърт, война или ужасни обувки да изпаднат от него. Тази й особеност, между другото, обясняваше донякъде защо военните или полицията не бяха успели да извлекат от нея кой знае колко информацията по случая.

– Да ви кажа честно, господин Сикхвамрами беше ужасно сърдечен човек – обясни му тя, когато той я попита как се бе отнасял шефът й към нея. – Непрекъснато се интересуваше от живота ми и как са уредени нещата на Алдебаран. Преди да се застреля, понякога дълго говорехме за това и той даже си записваше. Наричаше ме „неговата муза“. Толкова е жалко, че си отиде тъй неочаквано! Е, така де, почти си отиде.

– А излизаше ли често да се среща с приятели? – попита Сибелиус.

– О, по-скоро не. Господин Сикхвамрами имаше купища грижи и му оставаше много малко време за удоволствия. Най-често говореше с търговския си агент – по пет-шест пъти дневно.

– А кога идваше на работа сутрин? – беше следващият въпрос.

Полийн се запъна за момент, чудейки се какво да каже.

– Ами, трудно ми е да ви отговоря на това. Никога не ми е хрумвало да проверявам графика му, но когато му се обаждах по телефона, той обикновено беше там – в кабинета си.

„Странно същество е тя!“ – помисли си Арнестън в момента, докато си спомняше за разговора. Той просто искаше да разбере, дали Венкатеш прекарва твърде дълго с виртуалните си записи нощем и затова я попита кога отива на работа, но така и не успя да извлече нищо съществено от глупавия й отговор. Детективът трудно можеше да си представи как е възможно някой да е чак толкова разсеян и ненаблюдателен, но тя по съвсем естествен начин намираше поведението си за нормално.

А най-странното от всичко беше, че въпреки невероятната си красота, Полийн, както и цялата й раса се оказа асексуална. Всички на нейната планета се размножаваха чрез деление, като за един кратък период от живота си се превръщаха във форма на сиарански близнаци и Сибелиус недоумяваше защо Венкатеш изобщо я бе задържал, предвид специалните му изисквания към секретарките по отношение на секса, а и към жените въобще. Поне виртуалните записи в дома му свидетелстваха за това.

Арнестън отново се замисли за огромните различия между Алдебаран и Аксиандра. В някакъв пътепис, на които той се натъкна в мрежата се споменаваше, че човек никога не трябва да се удивлява, ако види алдебаранец да седи по средата на улицата и да се чуди накъде е тръгнал. Такива ситуации се смятали за нещо напълно естествено на планетната система и именно затова хората там винаги носели листчета с най-вероятните си ежедневни цели, които непрекъснато прелиствали за да се сетят.

Също така не бивало да се удивляваш и ако срещнеш един и същи човек през няколко дни на различни места, в различни градове, че и на различни планети. Това не било, защото той пътувал твърде често, а защото алдебаранците непрекъснато забравяли къде живеят или работят и неволно сменяли обкръжението си преди да се сетят за предишното. Частна собственост в истинския й вид или подобие на трудов договор не съществувало в тяхното общество. Всеки спял където му падне и стоял на работата си колкото стоял, и ако някой ден някой не се появял, колегите и приятелите му знаели, че може би е забравил. Ако пък просто се е бил успал, обикновено намирал някой друг да работи на неговото място.

Ако алдебаранците бяха в едната крайност обаче, то хората на Аксиандра се намираха точно в противоположната. В родината на Арнестън, за разлика от другаде, никой никога не напускаше не само планетата или работата си, ами дори и позицията, на която беше започнал или квартала, в който живееше. Всички там, по природа бяха ужасно инертни и никой нито мечтаеше, нито опитваше да води друг живот, от този който избереше в началото, защото подобно поведение се смяташе за ирационално и налудничаво. Това че Сибелиус остави зад себе си Аксиандра, беше по-скоро стечение на обстоятелствата и имаше много малко хора като него, освен онези, при които професията им го изискваше, разбира се. Даже самият факт, че сега Сибелиус си изкарваше хляба с такава екзотична за неговия свят дейност, също можеше да се счита за случайност, понеже тя директно произтичаше от решението му да напусне дома си.

Когато мъжът за първи път дойде по тези места, той изобщо не предполагаше, че ще работи като детектив. Културният шок се оказа толкова огромен, че цялата първа година той никъде не излиза и не контактува с никого, защото беше твърде потиснат и объркан. Въпреки всичко, с времето Сибелиус постепенно започна да вижда и хубави елементи в бита на новото място. Например, тук хората не изпадаха в нервна криза, когато понякога им се налагаше да не вършат нищо. Напротив – дори се наслаждаваха на мързелуването и си вземаха неща, наречени отпуски, за да го правят съзнателно.

Освен това, тук никой не се самоубиваше ако се провалеше в някакво начинание. Е, срещаха се и такива крайни случаи, като Венкатеш, например, но те бяха рядкост в сравнение с ужасяващите деветдесет и осем процента смъртност при провал на Аксиандра. Да не говорим за метеорологичното време, което тук подтикваше към позитивност, а там винаги бе мрачно и сиво или пък за отношенията между хората, които бяха недоизказани и сковани от хиляди условности. Ако някой някога обидеше някого на Аксиандра, обиждаше го до гроб. Никой нищо не забравяше там!

До средата на втората си година, Сибелиус постепенно започна да свиква с новата среда и да осъзнава, че вродената вглъбеност, съзерцателност и безкрайна методичност на расата му, граничещи понякога с мазохизъм, реално погледнато, го правеха много подходящ за детектив по тези места. Понастоящем той почти се бе адаптирал напълно и до такава степен беше свикнал с обстановката тук, че често си мислеше, че повече не би могъл да се върне на родната си планета. За добро или за зло, сега вече си даваше ясна сметка колко затворено и ограничено е било обществото откъдето идваше и че никога не би приел обратно многобройните му условности. Всъщност вероятно и то никога нямаше да го приеме такъв, какъвто беше в момента – може би дори щяха да го пратят в лудницата заради това.

Детективът рязко свали крака от масичката и отиде до звуковата съраунд-система в ъгъла, за да я пусне. Един малък, но доста досаден детайл се въртеше в ума му от известно време насам, но също така му и убягваше и това го дразнеше особено силно – затова му трябваше музика. Скоро след като дойде на планетата, Арнестън с изненада установи влиянието, което тя оказваше на съзнанието му. Подобно на алкохола, му помагаше да се концентрира, но за разлика от пиенето, беше абсолютно непозната като феномен на родната му планета. Веднага след като откри музиката пък, детективът също с изненада установи, че представите му за хубава такава, ужасно се различават от вижданията на повечето хора по тези места. Той явно си падаше само по най-елементарните и просташки стилове и затова винаги избягваше да споделя какво слуша, когато го питаха.

Сибелиус пусна едно от любимите си парчета, но не особено високо, защото самата мощност на звука нямаше никакво значение за него и после се върна при масичката да изпие чашата си на екс, наля си нова почти до ръба, взе я в ръка и отиде да седне на канапето и да помисли. Алкохолът бавно се разля в тялото му и започна да изостря сетивата му. Разумът му взе да се избистря. Дозата бе добра и прибавена към предишните, обещаваше резултатът да се прояви не след дълго.

Когато хората от неговата раса се напиваха, за разлика от повечето от останалите същества в другите звездни системи, те не губеха представа за реалността, не буйстваха и не се хилеха глуповато, нито пък имаха махмурлук на другата сутрин. За аксиандрийците, алкохолът не беше средство да избягат от себе си, а инструмент за мобилизация на концентрацията и работоспособността им. Отрицателният ефект от него, за тях се изразяваше в това, че засилваше неимоверно много вроденият негативизъм, който бе характерен за техния вид, което със сигурност повишаваше допълнително и без друго извънредно високият процент на самоубийствата в Аксиандра. При всичко случаи, крайният ефект не беше особено приятен, но представляваше необходимост за такава восокоорганизирана цивилизация като тяхната. След няколко минути, Арнестън започна да усеща познатото тъпо пулсиране в основата на тила си – сигурен белег, че се напиваше. Не го чувстваше прекалено силно, защото не беше изпил чак толкова, но все пак – достатъчно отчетливо.

Сибелиус отново глътна от уискито и се отпусна назад. В главата му постепенно се завъртяха мисли за времето, от преди да напусне Аксиандра. Това, също се явяваше едно от последствията от употребата на алкохола – подтикваше го да оглежда живота си от различни ъгли. За кой ли път, детективът се замисли как ли щеше да протече всичко за него, ако беше останал на родната си планета и се бе оженил за девойката, която напусна. Мъжът се зачуди също и как ли е протекъл нейният живот впоследствие. Някъде дълбоко в себе си, той изпитваше угризения от постъпката си и тези угризения винаги се надигаха по-остри от обикновеното, когато си пийнеше. За щастие, сега може би щеше да му се размине, защото имаше какво да го разсейва.

Арнестън внезапно дръпна крака от масичката и замислено се изправи. Още от момента, в който отвори бутилката, нещо го човъркаше отвътре, сякаш забравяше много важна подробност от случая си, но той така и не успя да стигне до нея докато не преполови шишето. Спомняйки си за това сега, той бързо отиде до гардероба в спалнята да пребърка палтото си – същото онова, което носеше, когато посети къщата на Венкатеш и което по-късно заряза, защото времето се затопли – и извади малък пакет от вътрешния му джоб. После занесе плика обратно до канапето в другата стая и го погледна заинтригуван.

В ръцете си държеше снимките на Полийн, които президентът на „Сайбър Вектор“ тайно си бе колекционирал и които Сибелиус отмъкна от къщата му. Одеве, докато разговаряше с момичето по телефона, тя му бе споменала, че Венкатеш често я е разпитвал за живота й на Алдебаран и че си е записвал. Именно думата „записваше“ се оказа големият дразнител. В контекста на разговора тогава, детективът изпусна момента, но понапивайки се сега, изведнъж се сети, че напълно е забравил за фотосите.

Арнестън разгърна пакета и извади няколко снимки оттам. В къщата, той не успя да им обърне внимание, защото нямаше време, а сетне, те просто му излязоха от главата, понеже тогава още не разполагаше с информация за Полийн и за расата й, и те нищо не му говореха. Сега обаче беше различно. В действителност, оказа се, че и този път детективът нямаше да ги разгледа кой знае колко подробно, защото веднага след кадъра със сладкиша, поизскочилата гърда на секретарката и там, където тя се заливаше от смях на шегата, която слушаше за стотен път, Сибелиус най-изненадващо се натъкна на коренно различна сцена.

Той изненадано приближи ръка до очите си и се вгледа във фотоса. На него беше запечатана нечия спалня, в центъра на която върху голямо кръгло легло с антигравитационни амортисьори, една двойка извършваше сексуален акт. Кадърът изглеждаше малко странен. Мъжът лежеше върху жената, но вместо да се съсредоточи върху задачата си, той се опитваше да се самозаснеме, сякаш за да засили възбудата си. На тази планета всъщност имаше доста такива хора, за разлика от Аксиандра и това не беше кой знае колко чудно. По-странен обаче се оказа ракурсът. Човекът снимаше в огледалото срещу него и апаратът закриваше лицето му, ала в същото време там се отразяваше огледалото на отсрещната стена, където жената от акта се виждаше откъм краката. Минаха почти десетина секунди, преди детективът най-накрая да схване същественото от кадъра. Спалнята явно принадлежеше на Венкатеш Сикхвамрами и той беше мъжът на леглото, защото в единия ъгъл се забелязваха странните му садо-мазохистични играчки. От партньорката му, в едното огледало се виждаха единствено темето, раменете и част от корема й, а в другото – краката й под тялото на мъжа. И двете разкриваха изключително интересен факт, а именно, че кожата й е синкава и при слабините й, половият й орган има формата на четирилистна детрагала.

Арнестън бавно отпусна ръката си надолу. През целия си живот той беше виждал само едно момиче с подобен вид физиология, а именно Нереиди. Когато я разпозна, нещата моментално се наредиха в главата му. Венкатеш очевидно бе имал връзка с асистентката на доктор Гзундис – това общо взето пасваше и на ексцентричния му вкус по отношение на жените – а Генерал Камински, от своя страна, най-вероятно бе спал със самата доктор Гзундис. Двете неща събрани едно до друго, вече не оставяха почти никакво съмнение как една сравнително малка фирма като „Сайбър Вектор“ бе успяла да се уреди с толкова тлъста военна поръчка, избягвайки сериозната конкуренция в сектора. Съвпадението обясняваше също и как се е стигнало дотам, че явните недостатъци на програмирането бяха толкова дълго и упорито прикривани на толкова високо ниво.

Няколко минути по-късно, след като новите парчета от пъзела застанаха в главата на Арнестън до старите, част от старите започнаха да пасват по различен начин на общия фон. Детективът още си допиваше последната чаша весталско уиски, когато внезапно се сети за честотния микс, който се опита да засече в Националния център по телекомуникации и това за кой ли път го накара да се запита къде може да се намират основните сървъри на „Алоха“. Съвсем логично беше хората от „Сайбър Вектор“ да се опитат да защитят ценната си разработка, когато са видели, че нещата с военните вървят към провал. Точно тогава изведнъж му хрумна, че Канопус, за който така френетично бълнуваше Георгиус Папатакис, може би въобще не отговаряше на въпроса кой или какво, а къде! Просто в един кратък момент на невнимание, фразата на момчето, че Канопус наблюдавал всички в „Бронкс“ и бил негов господар, го беше подвела в грешната посока.

Много бърза и безпроблемна справка в мрежата, потвърди напълно предположенията на Сибелиус. Канопус се оказа малка и слабо известна планета, обикаляща около също малка звезда, забутана в самия край на галактиката на повече от четири звездни парсека от следващата най-близката до нея. Според Универсалния галактически регистър на популациите и поземлената собственост, планетата наскоро бе променила статута си от необитаема на частно владение на някой си Анибал Кантисиус Олтуман Рекстън, а според Националният институт по космическа метеорология и лъчения, в момента в околностите й вилнееше страховита магнитна буря, надминаваща по мащаби дори и унищожителния магнитен ураган Кубилай Хан, бушувал повече от сто и петдесет години върху една шеста от галактиката. В този смисъл, Арнестън почти можеше да се обзаложи, че преди да се застреля, Венкатеш Сикхвамрами многократно бе звънял именно на това място, използвайки радиочестотния микс, който детективът записа от централата в кабинета му. Най-вероятно и неговият съдружник Анибал Рекстън беше същият този Рекстън, който понастоящем притежаваше планетата. Всичко вече си пасваше чудесно!

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)