Венкатеш Сикхвамрами безизразно гледаше голата стена пред себе си и от почти петнадесет минути не помръдваше. Големият панорамен прозорец зад него грееше ярко осветен от пролетното слънце и животът навън течеше еуфоричен и жизнен. Не така седяха нещата в главата му обаче. Там, всичко и най-вече собственият му живот, твърде бързо се разпадаше. Той просто не можеше да повярва, че светът му се бе променил толкова драматично за толкова кратко време.

Мъжът бавно отпусна писмото, което държеше в ръката си и го остави до други четири, едното от които – неотворено. Всички те, представляваха или официални документи, или съдържаха прекалено чувствителна информация за да се размотават по електронни носители. В този си вид – върху силиконна хартия – те изглеждаха дори още по-сериозни и заплашителни.

Едва преди час, Венкатеш беше разбрал за изненадващата смърт на поредната група войници в „Бронкс“, когато лекарите на военните се бяха опитали да ги изключат от системата – точно както се разбраха с генерал Камински няколко дни по-рано. Цели сто човека! Мъжът знаеше, че извеждането им няма да доведе до никакъв положителен резултат, но и в най-големите си кошмари не предполагаше, че то ще докара смъртта на всеки един от тях, до последния. В резултат на това, от министерството сега намекваха, че ще прекратят финансирането. Цялата сума по заемите за оборудване, техника, лицензионни програмни кодове и модули, както и за заплатите на малкото, но скъпоплатен персонал на „Сайбър Вектор“ възлизаше към момента на няколко трилиона кредита. А най, най-лошото от всичко беше, че Анибал Рекстън все така продължаваше да не отговаря.

Първото от отворените писма идваше именно оттам – от офиса на Камински и го уведомяваше, че заради неочакваните усложнения напоследък и несигурното бъдеще на проекта, военните започват да обмислят начините, по които най-безболезнено могат да го спрат. Опасяваха се от грандиозен скандал, ако накрая се окажеше, че и останалите войници имат психични проблеми или още по-лошо – ако загинат при връщането си обратно. В този смисъл, те му предлагаха да унищожи всички „деликатни“ документи свързани с „Бронкс“.

Второто писмо беше от вътрешната медицинска комисия, назначена по случая и един вид препотвърждаваше, това на военните. В него се твърдеше, че вероятността момчетата да останат със завинаги увредена мозъчна дейност, ако изобщо оцелееха след изваждането си от изкуствената кома е твърде голяма. Да се имало предвид при по-нататъшното планиране на проекта, както и възможността част от евентуалните обезщетителни искове да бъдат насочени към „Сайбър Вектор“ като основен фактор за влошаването им.

Третото от писмата го пращаше застрахователната компания и с него, тя официално анулираше договора по застраховката на участниците в проекта „Бронкс“ със задна дата, тъй като явно бе имало множество тайни договорености и действия, които променяли естеството на застрахователното събитие.

Четвъртото писмо изпълнителният директор разпечата сам на принтера, защото то пристигна по странно заобиколен начин, минавайки през две-трети от електронните канали за комуникация на галактиката. Съобщението имаше много кратко съдържание, но за сметка на това, особено травмиращо. Беше от неоткриваемия Анибал Рекстън. Той съвсем лаконично пишеше, че от няколко дни „Алоха“ е излязла от контрол и понастоящем е почти неуправляема и още, че вероятно ще създаде проблеми при изваждането на войниците от системата. Анибал също казваше, че му пише ретранслирано, защото поради огромни смущения по трасето, вече не може да държи директна връзка с него.

Венкатеш изведнъж се сети за страхотния магнитен ураган в сектор 2DD3ARD-435/2hsc, за който медиите тръбяха напоследък. Мястото се намираше твърде близо до онова, на което Рекстън отиде да замъкне сървърите на „Алоха“. По някакъв странен начин, бурята явно не оказваше сериозно влияние на тахионната връзка със системата, но затова пък блокираше комуникационния микс. Или може би напротив – влияеше й и именно заради това, животът му се разпадаше сега!

Президентът на „Сайбър Вектор“ уморено се пресегна и отвори последното – пето писмо. Когато го зачете, той веднага почувства, че краят на всичко действително настъпва. Нищо повече не можеше да се обърка, защото нещата бяха стигнали до самото дъно. В писмото, обслужващата го Инвестиционна Банка Интергалактика и по-специално нейният отдел „Рискови проекти“ му съобщаваше, че всички сметки, засягащи дейността на компанията са блокирани от вчера сутринта централно време, по нареждане на Държавната служба по ликвидността. Причината беше, че корпорацията-майка на Немезис-II – „Сайбър Индъстрийз“ – чисто и просто се оказа фалирала преди три месеца и в момента течеше процес по удовлетворяване исканията на кредиторите й. Венкатеш нямаше представа за този фалит, но това сега нямаше и значение.

Мъжът пусна писмото на масата до останалите четири и отново се втренчи невиждащо в стената отсреща. В крайна сметка, Анибал щеше да излезе прав! Проектът „Бронкс“ наистина се издънваше грандиозно и точно включването на „Алоха“, вероятно играеше основната роля за това. Той, единствен, като президент на фирмата, имаше вина за създалата се ситуация, защото не само настояваше за скачването на двете платформи, ами и използва връзката си с асистентката на Гзундис да пробута недокрай адаптирания код да Камински, в отчаян опит да намери купувач за „Алоха“ колкото се може по-бързо. Тогава спешно му трябваха пари. Двамата му съдружници не знаеха нищо за тази малка подробност и те все още си мислеха, че компанията-майка ги бе свързала с военните и те, впоследствие, ги бяха изнудили за сроковете.

– Имате ли други желания за днес, господин Сикхвамрами? – игривият глас на секретарката му го стресна в този момент и сладкото й, ангелски бяло лице се появи на йонно-решетъчния плот на бюрото му. – Бих желала да изляза малко по-рано; ще си купувам нови обувки. Поправка: ще си купувам най-прекрасните нови обувки на света от Конгресния център!

Венкатеш бързо се пресегна и натисна един невидим бутон върху черната огледална повърхност на бюрото си. Светлината в кабинета му драматично притихна, като че внезапно бе паднала нощ. Панорамният прозорец зад него вече едва мъжделееше и помещението потъна в синкав сумрак.

– Разбира се, Полийн. Върви и си купи обувки. Порадвай се на живота! Желая ти приятно пазаруване! – отговори, колкото можеше по-ведро той.

– Сигурен ли сте, че сте добре, господин Сикхвамрами? – усъмни се за миг секретарката му. – Звучите ми угрижен. Сигурен ли сте, че не искате да дойда да ви развеселя?

– Сигурен съм, Поли. Всичко е наред. Върви и се забавлявай!

– И не искате да ви погъделичкам?

– Не, Поли, не искам.

– Това не е никак типично за вас. Ще дойда все пак да ви погъделичкам!

– Не, Поли. Недей! Искам да поработя върху нещо.

– Добре тогава. Ще ви оставя сега, но като се върна утре, хубавичко ще ви нагъделичкам, тъй да знаете!

Полийн строго вдигна пръст да му се закани. В ръцете си тя държеше книга, която със сигурност четеше за стотен път, но това бе типично за нея. Беше типично за всички алдебаранци!

– Става, Поли. Ще чакам с нетърпение – отговори уморено мъжът.

– Довиждане, господин Сикхвамрами!

– Довиждане, Поли. Приятно пазаруване!

– Благодаря, господин Сикхвамрами!

После тя затвори. Венкатеш най-сетне си отдъхна. В моменти, когато нещата не вървяха, Полийн, която по принцип винаги го разведряваше с първичната си еуфоричност, го натоварваше всъщност още повече. Понякога той не успяваше да се начуди, как така бе в състояние да се радва на елементарни глупости с цели часове без даже да се умори и за миг. Нещо повече, всеки ден, тя се радваше на едно и също нещо и не помнеше мислите или чувствата, които са я вълнували по този повод предния ден. Както с книгата, например, или с безкрайните си еднотипни покупки от Конгресния център! Тя просто живееше в измислен свят. Ако човек можеше да инвентаризира главата й, вероятно щеше да се удиви колко малко натрупан реален опит имаше в нея.

Венкатеш леко се отпусна назад в стола си. Мислите му неусетно се насочиха към неговия собствен живот. А беше ли той по-добър от нейния изобщо? Какво точно му даваха всичките огромни на брой виртуални записи, които постоянно гледаше и не бяха ли и те бягство от действителността? Имаше ли въобще нещо, което не е преживял поне стотина пъти досега и към което да се стреми оттук насетне? Ако се замислеше честно, може би щеше да види, че неговият живот се въртеше в абсолютно същия затворен кръг като нейния, въпреки отчаяните му опити да го избегне. Също като Полийн, и той отдавна бе постигнал устойчив модел на повторение, само че на едно малко по-високо интелектуално ниво. Това представляваше единственото различие между тях. Както и това, че тя, за разлика от него, не се чувстваше обременена от живота си. Тя просто го живееше, такъв какъвто е.

Мъжът изведнъж се пресегна и натисна някакъв бутон пред себе си, с което централата установи сателитна връзка, набирайки предварително запаметена честота. Линията поседя отворена доста дълго, но Рекстън, както всеки път досега, не му отговори от другата й страна. След известно време, президентът на „Сайбър Вектор“ набра и втори номер – този на секретарката си, която току-що пусна по-рано от работа, припряно й каза на следващата сутрин да унищожи всички писма, които намери на бюрото му и бързо затвори. Накрая опита отново да се свърже със съдружника си на Канопус, но бурята очевидно беше прекъснала много качествено цялата радиокомуникация до там.

Само няколко минути по-късно, все така седейки на стола в офиса си, Венкатеш бръкна в шкафчето на бюрото си, извади начената бутилка черен Сарай и една празна чаша, напълни я до ръба, изпи я, напълни я за втори път, бръкна в най-долното дясно чекмедже, извади нещо черно и лъскаво оттам, пое си дълбоко въздух и без да се замисли повече, си пръсна мозъка с него. Тялото му рязко и конвулсивно подскочи и се отпусна назад. Зад него, синята му кръв бавно започна да криволичи по стената, надолу към пода.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)