Човекът с каубойската шапка стоеше до него, подпрян с лакът на тезгяха и го гледаше изпитателно – някак с неприязън. Новодошлият клиент беше сигурен, че този тип изобщо не го харесва, само че нямаше и най-бегла представа защо. Доколкото си спомняше, те се срещаха за първи път, така че не съществуваше абсолютно никаква възможност да му е направил нещо лошо, някъде в миналото. Между зъбите на мъжа не спираше да се върти ужасно надъвкана клечка и това още повече допринасяше за изнервящата ситуация, освен че беше и доста грозно за гледане.

– Та, как казахте, че се казвате? – гласът на каубоя остро се заби в ушите му и го накара да потръпне. И той, също като собственика си, беше неприятен – дрезгав и нисък, стържещ като едър пясък върху стъклен под, но в същото време и провлачен. Имаше странно произношение и не доизговаряше думите докрай.

– Балънтайн. Вие ли сте на рецепцията?

– Ако бях на рецепцията, вероятно щях да съм зад тезгяха, нали така? – раздразнено натърти каубоят. – А аз, очевидно съм пред него! Не. Аз съм шерифът на хотела. Нещо като детективите в другите хотели, но със съвсем официални правомощия да арестувам. Аз коля и беся тук, така да го кажем!

Клиентът нищо не отговори. Определено не харесваше тона, с който го посрещаха, но не му се искаше да се конфронтира. Чудеше се, дали трябва търпеливо да продължи да чака някой друг да дойде да го регистрира или беше попаднал на дяволско място без регистрации, където единственото, което щеше да получи, бе някой да му пререже гърлото. Планетата се оказа наистина ужасно забутана насред небитието и вероятно никой, никога нямаше и да разбере, ако той изчезнеше тук.

– Диарди ще дойде всеки момент – простърга гласът на шерифа, сякаш за да успокои надигащите се в главата на Балънтайн страхове. Не беше кой знае какво облекчение обаче.

Чужденецът припряно завъртя очи и нетърпеливо се огледа наоколо.

– Диарди?

– Да, нашият рецепционист.

– Много странно име. Никога не съм чувал такова.

– То и Балънтайн е странно име – подозрително измърмори шерифът. – Не е ли това нещо като спиртна напитка?

– Балънтайнс е напитка. Балънтайн е просто име – измънка притежателят му, като умишлено пропусна да отбележи, че фамилията му е дори още по-странна.

И двете бяха приумица на ексцентричния му дядо, който обичаше да си пийва. Той твърдеше, че това са истинските имена, с които родителите му са го регистрирали – Балънтайн Бърбън – но самият Бърбън имаше известни съмнения по този въпрос. Той никога не бе познавал майка си или баща си – знаеше само, че са умрели скоро след неговото раждане при ужасно нелепа катастрофа с детски колички в лунапарка. Дядо му, бивш военен с легендарно – според самият него – минало, го отгледа в груба, спартанска обстановка с идеята да го превърне в „истински мъж“. Той смяташе, че през дванадесетте месеца в утробата и малко след това, майка му е успяла да го зарази с „първородна лигавщина“ и беше дал всичко от себе си, да поправи грешката й. По ирония на съдбата, неговите „тренировки“ също направиха доста да съсипят самочувствието на Балънтайн от най-ранна детска възраст и да го тласнат всъщност в обратната посока. Понякога мъжът си мислеше, че дядо му умишлено е убил родителите му, а може би и баба му, за да може да го „възпитава“, по начина по който желаеше. В момента, продуктът от споменатото възпитание, нервно потръпна при тези си спомени и после побърза да смени темата.

– Не знаех, че хотелите имат шерифи – вметна той, колкото се може по-небрежно. – За детективите бях чувал, но дори и за тях си мислех, че са по-скоро маркетингов трик.

Отначало шерифът не отговори. Даже не го погледна. После обаче се отдръпна от тезгяха и много бавно се приближи, като внимателно извади клечката от устата си. Едва сега, стана ясна причината за провлачения му говор до този момент. Гласът му изведнъж зазвуча ясно и натъртено.

– И аз така смятах навремето! Когато не си даваш труда да мислиш кой знае колко, всичко изглежда хубаво и с лекота си въобразяваш разни глупости. Само че после, когато убийствата започнат да нарастват лавинообразно, а гостите на хотела да падат като посечени тикви, нещата винаги се оказват нещо повече от маркетингов трик!

– Убийства? Често ли се случват убийства тук?

– Твърде често! – зловещо натърти шерифът. Сетне очите му заплашително се присвиха. – Между другото, имате ли издадено разрешително за пребиваване на Планета?

Въпросът някак си завари Бърбън неподготвен. Също и силно го притесни след забележката за убийствата. Той с мъка си наложи да не преглътне шумно от нервността си в този момент. Кой знае дали странният тип нямаше да го приеме като знак за вина и веднага да го тикне зад решетките!

Макар шерифът да не беше особено висок – най-много метър и осемдесет – над устните му растяха огромни мустаци, които се разпростираха почти на десетина сантиметра навън – върху бузите му. На главата си, както подобаваше постът му, носеше шапка, чиито размери бяха още по-внушителни – колкото за двама души като него и мустаците им взети заедно. Набръчканото му, загоряло лице излъчваше първична безцеремонност, а малките му, зли очи, погледнати отблизо, пронизваха с неприятен стоманено-сив отблясък. Погледнати отдалеч, те оставаха само две щипещи пламъчета, хлътнали дълбоко в очните орбити зад острия му нос.

– Не знаех, че имам нужда от разрешително – стъписа се Балънтайн след като разбра, че е сгрешил, при все че не носеше никаква вина за създалата се ситуацията с липсата на документ, понеже нямаше как да знае за това. Той понякога се притесняваше от няма и нищо и объркванията му често стигаха дори до психоза – нещо, което винаги вбесяваше дядо му и ескалираше своеобразните му експерименти във възпитанието.

Човекът с каубойската шапка продължи втренчено да наблюдава жертвата си с пронизващия си, змийски поглед. Освен това, беше скъсил дистанцията значително и сега лицето му се мръщеше съвсем близо до това на Балънтайн. Последният започна сериозно да се притеснява от ситуацията. Отчаяно искаше да се махне от този човек или поне да преглътне спокойно, но не можеше. Накрая шерифът мързеливо намести клечката обратно между зъбите си и изненадващо спокойно каза:

– Всички имат нужда от входен документ. Планета е под разрешителен медицински режим, защото много хора не могат да понесат климата на планетата.

– Климата? Какво му е климата? – едва чуто измънка Бърбън. Той изобщо не държеше да узнае причината, но все трябваше да каже нещо.

– Непоносим е! Това му е! – отново рязко му се сопна шерифът. Новодошлият, който външно приличаше на турист – позакръглен, оплешивяващ и с цветна тахайска риза – започваше вече да го дразни с постоянните си и глупави въпроси. Въпреки невзрачния си вид, а може би дори зад него, той явно криеше нещо!

Всъщност, шерифът не беше в истинския смисъл шериф, за какъвто му харесваше да се представя. По-точно, беше нещо подобно, но не само. В кръга на задълженията му влизаха още много други неща, защото на практика, Хотел не беше особено посещаван хотел, нито Планета – кой знае колко популярна планета, за да могат да си позволят разточителство в персонала. Всеки тук съвместяваше по няколко длъжности, от които „шерифът“, засега не съумяваше да изпълни нито една като хората.

За съжаление обаче, Балънтайн нямаше как да е наясно с това. Мъжът с тахайската риза леко се прокашля без да има особена нужда, само и само да има възможност да преглътне незабелязано.

– И какво трябва да направя за да получа разрешение за пребиваване? – плахо попита той.

– Да се върнете незабавно на кораба си и да изчакате там, докато ви бъде издадено такова.

Последното звучеше крайно неприятно и определено объркваше плановете на Бърбън. Той никак не искаше да се връща в тесния си и задушен кораб, камо ли да седи там за неопределено дълго. Освен всичко друго, нямаше и време за губене. Беше дошъл тук с конкретна задача и трябваше да се захване час по-скоро да я изпълнява.

– А колко се чака, за да бъде издаден документът? – осмели се все пак да попита той.

Шерифът бавно задъвка клечката си, която видимо се разпадаше в устата му и после рязко се завъртя да я изплюе в един висок пепелник на пода до тезгяха. Едва сега, погледът на Бърбън се спря върху карабината! Някак си я бе пропуснал до този момент. Тя имаше сребристо бял цвят, беше къса, с рязана цев и седеше върху бяла, бродирана възглавничка на плота на рецепцията. Изглеждаше много странно и съвсем не на мястото си, което определено не вещаеше нищо добро.

Шерифът отново обърна поглед към него, изваждайки друга клечка от джоба си за да я напъха в устата си.

– Не ми е работа да знам отговора на този въпрос? – излая неприветливо той. – Аз да не съм някакво медицинско лице!

Сетне той спря да дъвче за момент, почеса се нервно по тила и зад високото му чело явно започна да тече усилена мисловна дейност. Проблемът беше, че каубоят в действителност нямаше и най-бегла представа колко дълго се чака за разрешителното, нито как изглежда то, нито кой трябва да го издаде. Освен ролята на шериф, която му бе любимата, в кръга на отговорностите му се намираха и длъжностите на: портиер, пиколо, готвач, сервитьор, хигиенист, сервизен техник, както и още няколко други и в момента, всеки един от тези хора се питаше дали не трябва да бъде и фелдшер. Такъв, определено липсваше в хотела и ако отговорът беше положителен, това автоматично го правеше отговорен за документа. За беда, никое от споменатите му превъплъщения, не успя да си спомни дали е така.

– Просто се чака, докато ви изтече карантината – накрая съвсем неопределено отсече мъжът с мустаците и намести огромната каубойска шапка на главата си. По-принцип, не чувстваше нужда да го направи – беше чисто и просто от неудобство.

Балънтайн остана безмълвен без да успее да измисли какво да отговори. Нещата в този хотел изглеждаха твърде странно и той се чудеше, дали изобщо може да си позволи лукса да попита каква е тази карантина и за какво е. Кой знае докъде можеше да ескалира положението! А и навсякъде във фоайето бяха наредени нелепо изглеждащи статуи на хора в естествен ръст, чиито мъртвешки очи се взираха в него още от влизането му тук. Тръпки го побиваха, дори за миг да погледнеше към тях.

– Тук съм само за уикенда – вместо това, едва чуто смотолеви новодошлият клиент. И той самият не знаеше защо, но човека с големите мустаци и още по-голямата шапка, ужасно му напомняше за дядо му. Беше странно, защото дядо му ходеше винаги гладко избръснат, със стегнато военно яке и излъскани обувки, а този пред него, приличаше на некъпан с месеци трапер с мърляви дрехи и жълти от дъвчене на тютюн зъби, но въпреки всичко, усещането си оставаше. После обаче изведнъж се сети – клечката в устата на мъжа! Дядо му също имаше този навик и точно затова му се струваше отвратително.

– Може и така да е, но карантината си е карантина! – отсече неотстъпчиво шерифът. – Ако ще и да сте дошли да изпиете само един гол бърбън и да си тръгнете, пак ще трябва да се върнете на кораба си и да изчакате там.

Балънтайн внезапно настръхна от последната реплика. Сигурен беше, че досега не е споменавал фамилията си пред шерифа. Възможно ли беше да е просто съвпадение? Не му се струваше да е така.

– Трябва да има и някакъв друг начин – тихо проплака той след миг, притеснено хващайки се за реверите на тахайската си риза. Колкото и да беше страхлив по природа, мъжът не можеше да се върне на кораба си. Това щеше да промени кардинално всичките му планове, а той нямаше време. Трябваше да остане тук, даже да се наложеше да играе на криеница с шерифа из целия хотел, докато изтече карантината му. В същото време обаче, паниката го обхващаше. Ужасният каубой явно знаеше нещо за него!

– Разбира се, че има и друг начин. Това тук е хотел, а не някаква идиотска казарма! А и вие сте един порядъчен млад мъж, който е доста привлекателен при това, да не кажа секси. Ето защо, направо ще забравим за глупавата карантина!

Шерифът рязко спря да дъвче клечката си, лицето му се разтегна и той бавно обърна глава назад. Последната реплика бе дошла зад гърба му – откъм входа на стълбището. Гласът беше женски и звучеше мек като кадифе, приятен и мелодичен, но Балънтайн не успяваше да види нищо повече от огромната шапка пред себе си. Точно тогава, собственикът й отново заговори, мънкайки с неочаквано несигурен за него тон:

– Не можем да забравим за карантината. Не трябва да забравяме за карантината! Наредбите са си наредби и са съвсем ясни по този въпрос.

– И също така имат ясни изключения.

– Нямат изключения!

– Разбира се, че имат изключения! Те се казват „бланки за информирано съгласие“.

– Но той е просто един комарджия, който е изгонен от половината казина в галактиката!

– Дори и така да е, той пак е гост на Хотел.

Шерифът смръщено се обърна напред и ядосано присви устни. Не беше нито съгласен, нито пък доволен от доводите на непознатия глас, но нямаше какво да направи.

Балънтайн най-сетне успя да зърне създанието, говорещо иззад шапката. До него, зад барплота на рецепцията, изведнъж се появи най-изумително красивата жена, която той някога беше виждал през живота си. Тя изглеждаше на около тридесет години, платинено руса, с бяла като алабастър кожа, изумрудено зелени очи, керемидено червени устни и стройно като гердайска топола тяло. Носеше къса, тъмносиня униформа с малка, симпатична шапчица на стюардеса и сакото й леко се бе поразтворило над снежнобялата й риза с дълбоко изрязано деколте, разкриващо част от снежнобелите й гърди. На ревера над дясната, бе закачен бадж, на който пишеше: „Диарди – управител“. Отдолу, с по-малки букви и в скоби, продължаваше: „също и рецепционист“.

Диарди дяволито се усмихна и отвори прекрасните си малки устни, оголвайки още по-прекрасен наниз от блестящи като перли зъби. Сетне розовият й, влажен език се размърда и каза:

– Все си измисля несъществуващи разпоредби, кучият му син! Вживява се в ролята си на шериф и винаги забравя кой всъщност му плаща.

До този момент, каубоят вече се бе омел от фоайето. Някъде в същия този миг, Балънтайн пък внезапно, но безнадеждно се беше влюбил в жената пред себе си и единствено фактът, че гърбът му все още пареше, настръхнал от последната реплика на шерифа, му пречеше да забрави напълно за целия свят около себе си. Мъжът с шапката явно имаше някаква информация за миналото му, включително и за казината и това го караше да се чувства като в капан. Искаше му се по-скоро да побегне, но в момента просто не можеше да откъсне погледа си от Диарди. Затова и само си остана да я зяпа с глупаво благоговение на лицето, докато тръпката бавно продължаваше да се разлива по гърба му и да го вледенява все по-неприятно и по-неприятно. Хубавото беше, че поне не стана повече въпрос нито за карантината, нито за съпътстващите я документи.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)