logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
4


Мъжът с каубойската шапка седеше срещу него, подпрян с лакът на тезгяха и го гледаше изпитателно – някак с неприязън. Сигурен беше, че този тип изобщо не го харесваше, само че нямаше и най-бегла представа защо. Доколкото си спомняше, те се срещаха за първи път, така че не съществуваше абсолютно никаква възможност да му е направил нещо лошо, някъде в миналото. Между зъбите на мъжа не спираше да се върти многократно предъвквана клечка и това още повече допринасяше за изнервящата ситуация, освен че беше и доста грозно като гледка!

– Та как казахте, че се казвате? – гласът на каубоя остро се заби в ушите му. И той, също като собственика си, беше неприятен – дрезгав и нисък, стържещ като едър пясък върху стъклен под, но в същото време и провлачен. Имаше странно произношение и не доизговаряше думите докрай.

– Балънтайн. Вие ли сте на рецепцията?

– Ако бях на рецепцията, вероятно щях да съм на рецепцията! – раздразнено натърти каубоят. – А аз очевидно съм пред рецепцията! Не. Аз съм шерифът на хотела! Нещо като детективите в другите хотели, но със съвсем официални правомощия да арестувам. Аз коля и беся тук, така да го кажем!

Новодошлият нищо не отговори. Определено не харесваше тона, с който го посрещаха, но не му се искаше да се конфронтира. Чудеше се, дали трябва търпеливо да продължи да чака някой друг да дойде да го регистрира или беше попаднал на дяволско място без регистрации, където единственото, което щеше да получи, бе някой да му пререже гърлото. Планетата се оказа наистина ужасно забутана насред небитието и вероятно никой, никога нямаше и да разбере, ако той изчезнеше тук.

– Диарди ще дойде всеки момент – простърга гласът на шерифа, сякаш за да успокои надигащите се в главата на Балънтайн страхове. Не беше кой знае какво облекчение.

Чужденецът припряно завъртя очи и нетърпеливо се огледа наоколо.

– Диарди?

– Да, рецепционистката.

– Странно име. Никога не съм чувал такова.

– То и Балънтайн е странно име – подозрително измърмори шерифът. – Не е ли това нещо като спиртна напитка?

– Балънтайнс е напитка. Балънтайн е просто име – отвърна притежателят му, като умишлено пропусна да отбележи, че фамилията му е дори още по-странна.

И двете бяха приумица на ексцентричния му дядо, който обичаше да си пийва. Последният, между другото твърдеше, че тези са истинските имена, с които родителите му са го записали, но мъжът, на когото те принадлежаха, имаше известни подозрения по този въпрос. Той никога не бе познавал майка си или баща си – знаеше, че са умрели скоро след неговото раждане при ужасно нелепа катастрофа с детски колички в лунапарка. Дядо му, бивш военен с легендарно – според самият него – минало, го отгледа в груба, спартанска обстановка с идеята да го превърне в „истински мъж“. Той смяташе, че през деветте месеца в утробата и малко след това, майка му е успяла да го зарази с „първородна лигавщина“ и беше дал всичко от себе си, да поправи грешката й. По ирония, неговите „тренировки“ също направиха доста за да съсипят самочувствието на Балънтайн от най-ранна детска възраст и да го тласнат всъщност в обратната посока. Понякога мъжът си мислеше, че дядо му умишлено е убил родителите му, а може би и баба му, за да може необезпокояван да го „възпитава“, както желаеше. В момента, продуктът от споменатото възпитание, нервно потръпна при тези си спомени и после побърза да смени темата.

– Не знаех, че хотелите имат шерифи – вметна, колкото се може по-небрежно. – За детективите бях чувал, че ги има, но дори и за тях си мислех, че са по-скоро рекламен трик.

Отначало шерифът не отговори. Даже не го погледна. После той се отдръпна от тезгяха и много бавно се приближи, като внимателно извади клечката от устата си. Едва сега, стана ясна причината за провлачения му говор до този момент. Гласът му изведнъж зазвуча ясно и натъртено.

– И аз така смятах навремето! Когато не мислиш кой знае колко, всичко изглежда хубаво и с лекота си въобразяваш разни глупости! Само че после, когато убийствата започнат да нарастват лавинообразно, а гостите на хотела – да падат като посечени тикви, нещата винаги се оказват нещо повече от рекламен трик!

– Убийства? Често ли се случват убийства тук?

– Ужасно често! – зловещо натърти шерифът. Сетне очите му заплашително се присвиха. – Между другото, имате ли издадено разрешително за пребиваване на Планета?

Въпросът някак си завари Бърбън неподготвен. Също и силно го притесни в допълнение към темата за убийствата. Той с мъка си наложи да не преглътне твърде шумно в този момент. Кой знае дали странният тип нямаше да го приеме като знак за вина и веднага да го тикне зад решетките!

Макар шерифът да не беше особено висок – най-много метър и осемдесет – на бузите му растяха огромни мустаци, които стърчаха почти на десет сантиметра встрани от лицето му. На главата си, както подобаваше постът му, носеше шапка, чиито размери бяха още по-внушителни – колкото самият него и мустаците взети заедно. Набръчканото му, загоряло лице излъчваше първична безцеремонност, а малките, зли очи, погледнати отблизо, пронизваха с неприятния си стоманено сив цвят. Погледнати отдалеч, те оставаха само две щипещи пламъчета, хлътнали дълбоко в очните орбити зад острия му нос.

– Не знаех, че имам нужда от разрешително – стъписан отвори уста Балънтайн след малко, при все че не носеше никаква вина за ситуацията. Той понякога се притесняваше от няма и нищо, а често объркванията му граничеха даже с психоза – нещо, което винаги вбесяваше дядо му и ескалираше своеобразните му експерименти във възпитанието.

Човекът с каубойската шапка продължи втренчено да наблюдава жертвата си с пронизващия си, змийски поглед. Освен това, беше скъсил дистанцията значително и сега лицето му се мръщеше от съвсем отблизо. Балънтайн започна сериозно да се притеснява от този човек. Отчаяно искаше да се махне или поне да преглътне. Накрая шерифът мързеливо намести клечката обратно между зъбите си и изненадващо спокойно каза:

– Всички имат нужда от входен документ. Планета е под разрешителен медицински режим, защото някои хора не могат да понесат климата на планетата.

– Защо? Какво му е? – едва чуто измънка Бърбън. Изобщо не държеше да узнае причината, но все трябваше да каже нещо.

– Непоносим е! Това му е! – отново рязко му се сопна шерифът. Новодошлият, който външно приличаше на турист – позакръглен, пооплешивял и с цветна тахайска риза – започваше вече да го дразни с постоянните си и глупави въпроси. Въпреки невзрачния си вид, а може би и именно зад него, той явно криеше нещо!

Всъщност, шерифът не беше в истинския смисъл шериф, за какъвто му харесваше да се представя. По-точно, беше и такъв, но не само. В кръга на задълженията му влизаха още много други неща, защото на практика, Хотел не се явяваше особено реномиран хотел, нито Планета – кой знае колко посещавана планета, за да могат да си позволят разточителство в персонала. Всеки тук съвместяваше по няколко длъжности, от които „шерифът“, засега не съумяваше да изпълни нито една както трябва.

За съжаление, Балънтайн обаче не можеше да е наясно с това. Мъжът с тахайската риза леко се прокашля без да има особена нужда, само и само да има възможност да преглътне незабелязано.

– И какво трябва да направя за да получа разрешение за пребиваване? – попита той.

– Да се върнете незабавно на кораба си и да изчакате там, докато ви бъде издадено такова.

Последното звучеше крайно неприятно и определено объркваше плановете на Бърбън. Той никак не искаше да се връща в тесния си и задушен кораб, камо ли да седи там за неопределено дълго. Освен всичко друго, нямаше и време за губене. Беше дошъл тук с конкретна задача и трябваше да се захване час по-скоро да я изпълнява.

– А колко се чака, преди да бъде издаден документът? – осмели се все пак да попита той.

Шерифът бавно задъвка клечката си, която видимо се разпадаше в устата му и после рязко се завъртя да я изплюе в един висок пепелник на пода до тезгяха. Едва сега, погледът на Бърбън се спря върху карабината! Някак си не я бе забелязал до този момент. Имаше странно бял цвят, къса, рязана цев и седеше върху бяла, бродирана възглавничка на плота на рецепцията. Изглеждаше съвсем не на мястото си там и определено не вещаеше нищо добро.

Шерифът отново обърна поглед към него, изваждайки друга клечка от джоба си и захапвайки я.

– Ама, от’де, по дяволите, мога да знам това! – излая неприветливо той. – Да не съм някакво медицинско лице!

Сетне той се спря, замисли се за малко, почеса се нервно по тила и явно зад високото му чело започна да тече усилена мисловна дейност. Проблемът беше, че каубоят в действителност нямаше и най-бегло понятие колко дълго се чака за разрешителното, нито как изглежда то, нито кой трябва да го издаде. Освен ролята на шериф, която му бе любимата, в кръга на отговорностите му се намираха и длъжностите на: портиер, пиколо, сервизен техник и сервитьор и всеки един от тях в момента, се питаше дали не трябва да бъде също и фелдшер. Такъв, определено липсваше и ако той щеше да изпълнява и тази роля, това автоматично го правеше отговорен за документа. За беда, никое от споменатите му превъплъщения, не се оказа в състояние да си спомни дали е така.

– Чака се, докато ви изтече карантината! – неопределено отсече мъжът с мустаците накрая и намести огромната каубойска шапка на главата си. По-принцип, не чувстваше нужда да го прави – беше чисто и просто от неудобство.

Балънтайн остана безмълвен и нищо не успя да каже. Нещата в този хотел изглеждаха твърде странно и той се чудеше, дали изобщо може да си позволи лукса да попита каква е тази карантина и за какво е. Кой знае докъде можеха да стигнат с този разговор! А и навсякъде покрай стените, бяха наредени нелепо реалистични статуи на хора в естествен ръст, чиито мъртвешки очи смразяващо се взираха в него, още от влизането му тук. Тръпки го побиваха, дори за миг да погледнеше настрани към тях!

– Тук съм само за уикенда! – вместо това, едва чуто смотолеви новодошлият турист. Той самият не знаеше защо, но човекът с огромните мустаци и още по-огромна шапка, му напомняше с нещо за дядо му. Беше странно, защото дядо му ходеше винаги гладко избръснат, със стегнато военно яке и излъскани обувки, а този пред него, приличаше на некъпано хипи с мърляви дрехи и жълти от дъвчене на тютюн зъби. После обаче изведнъж се сети – както и този тук, и дядо му също имаше навика да дъвче клечка в устата си. Точно затова и му се бе сторило отвратително!

– Може и така да е, но карантината си е карантина! – отсече неотстъпчиво шерифът. – Ако ще и да сте дошли единствено да изпиете един гол бърбън и да си тръгнете, пак ще трябва да се върнете на кораба си и да изчакате там!

Балънтайн Бърбън внезапно настръхна от чутото. Сигурен беше, че досега не е споменавал фамилията си пред шерифа. Възможно ли беше да е съвпадение?

– Трябва да има и някакъв друг начин – тихо проплака човекът с тахайската риза след миг. Колкото и да беше страхлив по природа, той не можеше да се върне на кораба си. Това щеше да промени всичките му планове. Трябваше да остане тук, даже да се наложеше да играе на криеница с шерифа из целия хотел, докато изтече карантината му. В същото време, паниката обаче го обхващаше. Ужасният мъж пред тезгяха явно знаеше нещо за него!

– Разбира се, че има и друг начин! Това е хотел, а не някаква идиотска казарма! А и вие сте един порядъчен млад мъж, който е доста привлекателен, да не кажа секси! Ето защо, направо ще забравим за глупавата карантина!

Шерифът рязко спря да дъвче клечката си и бавно се обърна назад. Последната реплика бе дошла зад гърба му – откъм рецепцията. Гласът звучеше мек като кадифе, приятен и мелодичен, но Балънтайн не успяваше да види нищо повече от огромната шапка пред себе си. Точно тогава, собственикът й отново заговори, мънкайки с неочаквано несигурен за него тон:

– Не можем да забравим за карантината! Не трябва да забравяме за карантината! Наредбите са си наредби и са съвсем ясни по този въпрос!

– И също така имат съвсем ясни изключения!

– Нямат изключения!

– Разбира се, че имат изключения! И те се казват „бланки за информирано съгласие“!

– Но той е комарджия, който е изгонен от половината казина в Галактиката!

– Дори и така да е, той пак е гост на Хотел!

Шерифът смръщено се завъртя напред и ядосано присви устни. Не беше нито съгласен, нито пък доволен от доводите на непознатия глас, но нямаше какво да направи.

Балънтайн най-сетне успя да зърне човека, който говореше иззад шапката. Пред него, зад барплота на рецепцията, стоеше най-изумително красивото създание, което той някога беше виждал през живота си. Момичето изглеждаше на около тридесет години, платинено русо, с бяла като алабастър кожа, изумрудено зелени очи, керемидено червени устни и стройно като гердайска топола тяло. Носеше къса, тъмносиня униформа с малка, симпатична шапчица на стюардеса. Сакото й леко се бе поотворило над снежнобялата й риза с дълбоко деколте, разкриващо от своя страна, горната част на снежнобелите й гърди. Отгоре, на дясната от тях, бе закачен бадж, на който пишеше: „Диарди – управител“. Отдолу, с по-малки букви и в скоби гласеше: „също и рецепционист“.

Диарди дяволито отвори прекрасните си малки устни и се усмихна, оголвайки още по-прекрасен наниз от блестящи като перли зъби под тях. После розовият й, влажен език се размърда:

– Все си измисля несъществуващи разпоредби, кучият му син! Вживява се в ролята си на шериф и все забравя кой всъщност му плаща!

До този момент, каубоят вече се бе омел от фоайето. Някъде в същия този миг, Балънтайн пък внезапно и безнадеждно се беше влюбил в момичето пред очите си и единствено фактът, че гърбът му все още пареше, настръхнал от последната реплика на шерифа, му пречеше да забрави напълно за целия свят около себе си. Мъжът с шапката обаче явно имаше информация за миналото му, включително и за казината и това го караше да се чувства като в капан. Искаше му се по-скоро да побегне, но в момента просто не можеше да откъсне поглед от девойката. Затова и само си остана да я зяпа с глупаво благоговение на лицето, докато тръпката бавно продължаваше да се разлива по гърба му и да го вледенява все по-неприятно и по-неприятно.


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 4 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън