logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
40


Балънтайн Бърбън бавно, но сигурно започваше да се задушава. Чувстваше се в капан. Той предпазливо се измъкна в коридора, огледа пространството пред себе си и се плъзна на пръсти до съседната стая – две хиляди двеста и десета. После тихо почука на нея.

Нищо не се чуваше отвътре. Мъжът сложи ухо на вратата и почука отново. Вероятно постъпваше глупаво – Гай Юлий Цезар съвсем явно и целенасочено го отбягваше, ала той не знаеше как иначе да се измъкне оттук. Цезар, макар и отнасящ се с неприязън към него, беше единственото същество в този хотел, което не го преследваше. Налагаше се някак да го убеди да се държат заедно. Само така можеха да се противопоставят на хотелската шайка, на която бяха попаднали тук.

Мина известно време, но стаята продължаваше да бъде тиха и безмълвна. Балънтайн притеснено се заоглежда наоколо и се зачуди какво да направи. Може би Гай беше заспал или пък излязъл на балкона. Може би си вземаше душ. Мъжът почака три-четири минути и накрая отчаяно, но внимателно и леко бутна вратата навътре. Подобно на неговата стая, и тук липсваха брава и ключалка и тя седеше полуотворена.

Вратата тихо се плъзна на пантите си и Бърбън нервно се приготви да обясни, че се е объркал и че ужасно съжалява. По-проблематично обаче му се струваше как да подхване разговора след като веднъж се е извинил и да го насочи към истинската причина, която го накара да дойде тук. Всъщност не беше нужно да се притеснява. Стаята на Гай се оказа празна, точно както даваше индикации за това и отвън.

Балънтайн още веднъж се огледа назад и сетне се вмъкна на пръсти вътре без да знае защо. Не възнамеряваше да се рови из вещите на собственика, нито пък искаше да му подхвърля повече отрова – просто в момента се чувстваше толкова объркан, че му се щеше да се увери, че Цезар наистина го няма.

Нямаше го, пространството се откри пусто пред него. В банята, от своя страна, също нямаше никой, а вратата към балкона седеше плътно затворена. Гардеробът зееше разямен, но странно защо никъде из него не се виждаше багаж. За един кратък момент, Бърбън изтръпна и си помисли, че Гай е духнал, но след миг той забеляза ексцентричното му оранжево сако, с цвят като неговата тахайска риза, само че без цветята, хвърлено небрежно на леглото. Освен това, когато се приближи до прозореца, видя и задницата на кораба му да се подава иззад страничния ръб на хотела.

Мъжът с недоумение се зачуди що за тип е човекът, в чиято стая се намираше. Не познаваше много хора, които да си позволят странността да тръгнат през половината галактика без абсолютно никакъв багаж и лични вещи. А може би нещата му бяха останали на кораба? Но защо? Защо щеше да ходи всеки път до там, когато му потрябва почистваща калинка за зъби например и после ще я връща обратно? Ами чехли? Козметика? Бельо?

– Виж ти, виж ти! Някак си предчувствах, че именно тук ще ви открия! – изненадващо се разнесе глас зад гърба на Балънтайн и го накара да подскочи до тавана от изненада. – Какво друго можеш да очакваш от човек, който безсрамно отказва да си плати, освен да тършува из чуждите покои!

Беше, разбира се, ужасният шериф. Седеше при рамката на вратата, която Бърбън неблагоразумно остави отворена и го гледаше с открита неприязън, почти граничеща с отвращение.

– Обърках се – несигурно измънка мъжът в този момент. – Съжалявам!

Той се опита да се промъкне край каубоя и да излезе навън, но последният не се помръдна и остана твърдо на мястото си.

– Объркахте се и разбрахте, че е така, чак като хубавичко се разходихте вътре, предполагам? – попита ехидно той.

Балънтайн не отговори.

– Вероятно търсехте някой и друг кредит, с който да си подпомогнете сметката за вашата собствена стая?

– Аз имам пари да си платя стаята – вяло запротестира разореният комарджия.

– Разбира се, че имате! Само че сметката ви е сто и седемдесет и два кредита до тук, а не четиридесет и един и петдесет и три центария!

Балънтайн безмълвно изтръпна. Точно с такава сума разполагаше в джобовете си – сутринта тъкмо им беше направил инвентаризация. Той сухо преглътна и нервно се прокашля. В гърлото му отново заседна буца, която го задави. Как можеше този човек винаги да е наясно с всичко, чак до такива дребни детайли!

– Знаете ли, ако съм на ваше място щях поне веднъж да постъпя като мъж в живота си! – продължи да го яде злобният каубой. В устата си, както обикновено дъвчеше клечка, която караше думите му да се сливат по особено неприятен начин.

– Казах ви вече! Ще си платя!

– И двамата знаем, че нямате никакво намерение да го правите!

Мъжът премляскваше доволно и го гледаше съвсем уверено, все едно се намираше насред главата му и разчиташе мислите му чак до последната дума. Бърбън отчаяно се хвана за гърдите.

– Няма как да сте сигурен какви намерения имам и какви не! – каза задъхано той. – И какво изобщо ви дава право да се ровите в живота ми? Защо не си гледате своя?

Шерифът многозначително заклати глава, сякаш очакваше чутото и то никак не го изненада.

– Фактът, че лъжете като дърт пангас и ни дължите пари ми дава пълното право да ви затворя насила, ако поискам!

Бърбън се сепна. Малките сиви очички на каубоя го изпиваха с ненавист и той изглежда не се шегуваше. Въпреки това, все така нищо не предприемаше. Ръката на Балънтайн бавно и несигурно бръкна в десния джоб на късите му панталони и измъкна четиридесет кредита от там. Какъв смисъл имаше да се дърпа повече. Като комарджия с опит, му беше напълно ясно, че не можеш да блъфираш за такава къдрава сума и да я познаеш от раз.

– Ще ви издължа останалото до довечера – протегна ръка той.

Шерифът, за негова изненада, се пресегна спокойно да прибере парите, но не си даде труд да напише разписка или нещо подобно.

– Откъде? – само кратко попита. – Откъде ще се вземат останалите?

– Няма значение откъде. Ако не го направя, ще ви позволя да ме превърнете в статист!

Каубоят сви безразлично рамене.

– Е, можете и да използвате карабината от фоайето, ако решите. Не ви притискам да бъдете статист. Всеки решава сам за себе си кое е най-достойното. От друга страна, като знам психологията ви на дребен лъжец и страхливец, по-скоро бих се обзаложил, че ще свършите, продавайки се в кухнята!

Въпреки че съзнаваше доста добре, че мъжът е прав, Балънтайн се засегна от репликата му. За съжаление обаче, нищо не успя да отговори на това. Той действително цял живот бягаше и се криеше и не помнеше някога да се е изправял с гърди срещу проблемите си, или да се е борил за интересите или достойнството си. В главата му пак изникна болезненият спомен как се криеше под леглото, докато дядо му пребиваше до смърт учителката му по пеене. Ако искаше да бъде честен със себе си, той трябваше да си признае, че е чисто и просто една мижитурка!

Шерифът срещу него сви устни под огромните си, заплашителни мустаци и заклати глава, все едно че се съгласи с вътрешните му морални констатации.

– Е, ако човек, разбира се, има властни роднини е напълно разбираемо да израсне слаб и страхлив като вас – невъзмутимо отбеляза той и Бърбън даже не се зачуди какво го бе накарало неочаквано да намеси семейството му в разговора. Вече така или иначе, нямаше никакво значение.

– Довечера ще ви се издължа – тихо извика той и рязко се шмугна между мустакатия и вратата, който този път не направи опит да го спре.

– Няма нищо по-лошо от властен близък роднина – продължи да обяснява сякаш на себе си каубоят, докато Балънтайн се измъкваше навън в коридора и напрегнато се отправяше към асансьора. – Властните роднини са в известен смисъл по-лоши и от властните родители. Родителите все пак имат някакво отношение към детето. Роднините нямат никакво или имат бегло. Те често са готови да отстранят родителя от пътя си, за да могат необезпокоявано да наложат властта си над желания подопечен!

В този миг Балънтайн все пак не издържа и чувайки последните думи, се поспря за момент, защото забележката действително беше твърде странна дори и за толкова странен тип, като този зад него. Въпреки всичко, мъжът не се обърна. Какво ли, за Бога, искаше да каже, помисли си наместо това. Да не би да намекваше, че дядо му наистина е убил родителите му в онзи нелеп инцидент с детски колички?

В следващата секунда, Бърбън припряно се завтече по коридора, понеже чувстваше че ще се побърка, ако остане повече тук. Подтичвайки, той се вмъкна в асансьора, понечвайки да натисне копчето за надолу, но после се сети, че такова не съществуваше. Проклетата машина обаче както винаги, знаеше къде отива той. Тя изжужа тихо, стъклената й врата плавно се затвори и те двамата леко се понесоха към партерния етаж. Балънтайн изобщо не бе в състояние да си представи как щеше да спази обещанието да реши финансовите си проблеми до довечера, нито пък искаше да мисли по въпроса.

Долу във фоайето, мъжът изхвърча почти на бегом от машината, мина край рецепцията, която се оказа празна и изскочи през входната врата, като след мъничко, се озова на неголемия паркинг отстрани до сградата. Там той се закова на място. По-нататък, продължаваше само пустинята. Сърцето му биеше лудо в гърдите.

Предният ден, когато шерифът изненадващо поиска живота му и той психяса като го чу, първата му мисъл, изскачайки панически навън, бе да се качи на кораба си и да се махне веднага от тук. И без друго, планът му за Гай явно се проваляше. За нещастие, когато се качи на борда, се оказа че в машинното отделение незнайно как беше изчезнала цялата горивна клетка. Без нея, от огромния квантов двигател имаше полза колкото от магнитче за хладилник, защото нямаше кой да го захрани с първоначална енергия за да влезе в преходното си състояние. Освен това, липсваше и самият квантов алтернатор. Сега Балънтайн отново се вмъкна в кораба си и след като се повъртя известно време като заклещено животно из него, уверявайки се в същото, накрая излезе отчаян обратно. Малко по-встрани, седеше паркирана машината на Гай Юлий Цезар, но тя за съжаление, бе ДНК-блокирана и невъзможна за подкарване без парче свежа тъкан от последния.

Бърбън панически се огледа около себе си. Буцата в гърдите му силно го стегна и той се задъха. Наоколо се стелеше единствено нажежения пясък и вероятно на цялата прокълната планета хотелът, беше единственото населено място, а и дори да съществуваше друго, то най-вероятно щеше да е пълно със същите психопати както тук. Въртейки се нервно покрай сградата и не знаейки какво да направи, мъжът объркано погледна нагоре към стаята на Гай с някаква последна надежда. Терасата му на двадесетия етаж изглеждаше все така пуста и нищо там не помръдваше, но не така стояха нещата с неговата собствена стая, която се намираше в съседство. От перилата на балкона й някой го гледаше неприкрито без въобще да се притеснява, че е влязъл вътре. Беше шерифът!

Балънтайн тихо изпъшка и паниката го притисна още повече. В момента той не толкова се изплаши, колкото се почувства като пълно нищожество. Като червей! Мразеше се заради това, че не му достигна смелост да се противопостави на каубоя и на абсурдната му претенция над живота му; заради това, че се влюби така глупашки в Диарди, която безсърдечно го предаде; заради това, че се беше крил под леглото и не се притече на помощ на Елеора, когато тя се нуждаеше от него; а най-много се мразеше, че никога не намери сили да се опълчи на дядо си за каквото и да е!

Каубоят продължи да го гледа от горе и Бърбън постепенно взе да усеща как самоомразата му избуява и се надига по-силна от всякога. Имаше странното чувство, че тя е извън него и че не може да я контролира. Внезапно и за първи път откак се помнеше, той искрено поиска да умре. Светът се завъртя около него и животът му, му се стори тотално безсмислен. Може би шерифът все пак щеше да се окаже прав! Може би поне веднъж трябваше да посрещне проблемите си, вместо постоянно да бяга от тях. Ако продължаваше в този дух, те в крайна сметка просто щяха да го затрупат. А ако пък толкова хронично не можеше да се справя с предизвикателствата в живота си, то тогава може би беше по-добре да сложи край на мъките си!

Балънтайн смъкна поглед от прозореца и съвсем неочаквано за самия себе си, се насочи с твърда и решителна крачка към хотела. Сърцето му силно забумтя и тъпанчетата му заглъхнаха от напрежението, което чувстваше. Пред очите му, цялата пустиня чернееше от адреналина в тялото му и се виждаше като през филтър. Треперейки, но запазвайки в същото време самообладание, той се вмъкна във фоайето, прекоси пространството до рецепцията, грабна карабината от тезгяха с изпотените си ръце и рязко я вдигна, усещайки тежестта й.

После ситуацията в един-единствен миг се преобърна. Стигайки до решителния момент, твърдостта му безследно се изпари и той се поколеба. Само за секунда, съзнанието му отложи акта на действие и сетне, вече беше късно. Ръцете на Бърбън започнаха да въртят нервно оръжието, но така и не направиха нищо с него. Той не го насочи към себе си. В ума му, коварно започна да се промъква една предателска мисъл и той побърза да се вкопчи в нея. Защо поначало се налагаше да застреля себе си, вместо да убие шерифа и да сложи край на угризенията си? Защо трябваше да се захваща с първопричината за проблема, след като може по-лесно да отстрани катализатора, който го подхранваше?

Времето бавно минаваше, но Балънтайн все така нищо не предприемаше. След няколко мига, той тъжно сведе очи надолу да погледне пушката в ръцете си, която явно нямаше намерение да използва. Тя внезапно прикова вниманието му и го накара да я разгледа по-подробно.

Изглеждаше странно оръжие. Той не помнеше някога да е виждал такова. Имаше бял кокален приклад с изключително сложна и изящна гравировка по него, наподобяваща флорална плетеница, плавно преливаща се в спирала от кръгове, които от своя страна се преливаха накрая в квадрат. Цевта й беше прерязана, а дулото й светеше искрящо и сребристо, сякаш току-що излязло от някоя фабрика. Видът й омагьосваше и за момент Бърбън наистина се захласна докато я гледаше.

Точно тогава, докато той седеше и протакаше решението си, устойчиво губейки инерцията си, очите му за миг се вдигнаха и погледнаха през входната врата на хотела, опитвайки се намерят нещо, което да му даде кураж. Направи го тъкмо в мига, когато някакво движение навън привлече погледа му. Право пред него, на върха на отсрещната висока дюна се мяркаше някой, който нервно обикаляше наоколо привел тяло към земята, явно търсейки нещо там. Мъжът ужасно приличаше на Гай Юлий Цезар от тази дистанция.

Бърбън изведнъж силно стисна карабината, бутвайки на земята малката бродирана възглавничка с дантела по краищата, на която пушката бе седяла досега, след което изхвърча като ужилен през вратата и трескаво се затича с всички сили към грамадата от пясък срещу него. Желанието му да умре беше изчезнало напълно и в момента, Гай вече олицетворяваше всичко, до което мъжът се опитваше да се домогне в живота си.

Няколко минути по-късно, вратата на хотела отзад внимателно се отвори и от там се измъкна шерифът, който се огледа около себе си и безстрастно се насочи в абсолютно същата посока. След него, сградата веднага потъна в обичайното си мързеливо, следобедно спокойствие и за дълго нищо повече не се случи, което да наруши уединението й.


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 40 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън