Балънтайн Бърбън бавно, но сигурно започваше да се задушава. Чувстваше се в капан. Той предпазливо се измъкна в коридора, огледа пространството пред себе си и се плъзна на пръсти до съседната стая – две хиляди двеста и десета. После тихо почука на нея.

Нищо не се чуваше отвътре. Мъжът сложи ухо на вратата и почука отново. Вероятно постъпваше глупаво, защото беше съвсем ясно, че Гай Юлий Цезар целенасочено го отбягва, ала той не знаеше как иначе да се измъкне от това място. Цезар, макар и изпитващ неприязън към него, беше единственото същество в този хотел, което не го преследваше. Налагаше се някак да го убеди да се кооперират и да се държат заедно. Само така можеха да се противопоставят на хотелската шайка, на която бяха попаднали тук.

Мина известно време, но стаята си остана тиха и безмълвна. Балънтайн притеснено се заоглежда наоколо и се зачуди какво да стори. Може би Гай беше заспал или пък излязъл на балкона. Може би си вземаше душ. Мъжът почака още малко и накрая отчаяно, но внимателно и леко бутна вратата навътре. Подобно на неговата стая, и на тази й липсваха брава и ключалка.

Помещението бавно се откри пред очите на Бърбън и той се приготви да обясни, че се е объркал и че ужасно съжалява. По-големият проблем обаче беше, че не знаеше как да подхване разговора след извинението и как да го насочи към истинската причина, която го накара да дойде тук. Всъщност не беше нужно да се притеснява за това. Стаята на Гай се оказа съвсем празна, точно както даваше индикации и отвън.

Балънтайн отново нервно се огледа и сетне тихо се вмъкна вътре без самият той да знае защо го направи. Не възнамеряваше да се рови из вещите на собственика, нито пък искаше да му подхвърля повече отрова – просто в момента се чувстваше толкова объркан, че му се щеше да се увери, че Цезар наистина го няма.

Е, наистина го нямаше! Стаята беше пуста, банята – също, а вратата към балкона изглеждаше плътно затворена. Гардеробът зееше разямен, но странно защо, не се виждаха никакви дрехи из него. За един кратък момент, Бърбън уплашено си помисли, че Гай все пак е духнал, но след миг, забеляза ексцентричното му оранжево сако с цвят като на неговата тахайска риза, само че без цветята, небрежно хвърлено на леглото. Освен това, когато се приближи до прозореца, зърна и задницата на кораба му да се подава иззад страничния ръб на хотела.

Мъжът с недоумение се зачуди що за странен тип е човекът, в чиято стая се намираше. Той не познаваше особено много хора, които да си позволят лукса да тръгнат през половината галактика без абсолютно никакъв багаж и лични вещи. От друга страна, може би нещата му просто бяха останали в корабната каюта! Но защо? Защо ще ходи всеки път до там, когато му потрябва почистваща калинка за зъби, например, и после ще я връща обратно? Ами чехлите? Козметиката? Бельото?

– Виж ти, виж ти, виж ти! Някак си предчувствах, че именно тук ще ви открия накрая! – изненадващо се разнесе глас зад гърба на Балънтайн и го накара да подскочи до тавана от изненада. – Какво друго можеш да очакваш от човек, който безсрамно отказва да си плати, освен да тършува из чуждите покои!

Беше, разбира се, ужасният шериф. Седеше при рамката на вратата, която Бърбън неблагоразумно остави отворена и го гледаше с открита неприязън, граничеща почти с отвращение.

– Обърках се – несигурно измънка хванатият натясно и се изчерви от притеснение. – Съжалявам!

Той се опита да се промъкне край каубоя и да излезе навън, но последният не се помръдна и остана твърдо на мястото си, блокирайки пътя му.

– Объркахте се и разбрахте, че е така, чак когато хубавичко се разходихте вътре, предполагам? – попита ехидно той.

Балънтайн не отговори.

– Вероятно търсехте някой и друг кредит, с който да се разплатите за престоя си тук?

– Аз имам достатъчно пари да се разплатя – вяло запротестира разореният комарджия. – Просто още не съм решил да напусна хотела.

– Разбира се, че имате! Не се и съмнявам в това. Само дето сметката ви дотук е сто и седемдесет и два кредита, а не четиридесет и един и петдесет и три центария, които самотно дрънкат в джобовете ви!

Балънтайн безмълвно изтръпна от думите му. Точно с такава сума разполагаше – сутринта беше направил пълна инвентаризация на средствата си! Той сухо преглътна и дрезгаво се прокашля. В гърлото му заседна буца, която внезапно го задави. Как можеше този човек винаги да е наясно с живота му, чак до най-дребния детайл!

– Знаете ли, ако бях на ваше място щях да се опитам поне веднъж да постъпя като истински мъж! – продължи да го яде злобният каубой. В устата си, както обикновено дъвчеше клечка, която караше думите му да се сливат по особено неприятен начин.

– Казах ви вече. Ще си платя всичко като си тръгна!

– И двамата знаем много добре, че нямате намерение да го правите!

Мустакатият примлясна доволно и го погледна съвсем уверено, все едно се намираше в главата му и можеше да разчете мислите му чак до последното му хрумване. Бърбън отчаяно се хвана за гърдите за да си поеме въздух.

– Няма как да сте сигурен какви намерения имам и какви не! – каза задъхано той. – И какво изобщо ви дава право постоянно да се ровите в живота ми? Защо не си гледате своя?

Шерифът многозначително заклати глава, сякаш очакваше чутото и то никак не го изненада.

– Фактът, че сте затънал в дългове и в същото време, продължавате да лъжете като дърт пангас ми дава пълното право да ви затворя насила, ако поискам!

Бърбън не на шега се сепна. Малките, сиви очички на каубоя се впиха в него с ненавист и той изглежда не се шегуваше. Въпреки това, все така нищо не предприемаше по въпроса. Ръката на Балънтайн бавно и несигурно бръкна в десния джоб на късите му панталони и измъкна четиридесет кредита оттам. Какъв смисъл имаше да се дърпа повече. Като комарджия с опит, му беше напълно ясно, че няма как да блъфираш за такава къдрава сума и да я познаеш, при това от раз.

– Ще ви издължа останалото до довечера – протегна ръка той.

За негова изненада, шерифът спокойно се пресегна и прибра парите, но не си даде труд да му напише разписка или нещо подобно. Изобщо не отвори дума.

– Откъде? – само кратко попита. – Откъде ще се вземат останалите?

– Няма значение откъде! Ако не успея да ги намеря, ще ви позволя да ме превърнете в статист.

Каубоят безразлично вдигна рамене.

– Е, можете все пак да използвате и карабината от фоайето, ако решите. Не ви притискам да бъдете статист! Всеки решава сам за себе си кое е най-достойното. От друга страна, като знам психологията ви на дребен лъжец и страхливец, по-скоро бих се обзаложил, че ще свършите в кухнята, защото се надявате, че оттам ще е по-лесно да избягате.

Въпреки че съзнаваше много добре, че човекът е прав, Балънтайн силно се засегна от репликата му. За съжаление обаче, нищо не успя да отговори. Той действително се бе крил от проблемите си през целия си живот и не помнеше някога да се е борил за интересите или за достойнството си. В главата му пак изникна болезненият спомен как се спотайваше под леглото, докато дядо му пребиваше до смърт учителката му по пеене. Ако искаше да бъде честен със себе си докрай, той нямаше как да не се съгласи, че винаги е бил чисто и просто една мижитурка.

Шерифът срещу него ехидно сви устни под огромните си, заплашителни мустаци и заклати глава, все едно че се съгласи с вътрешните му морални констатации.

– Е, ако човек, разбира се, има прекалено властни попечители е напълно разбираемо да израсне слаб и страхлив като вас – невъзмутимо отбеляза той и Бърбън даже не се зачуди какво го бе накарало неочаквано да намеси роднините му в разговора. Вече така или иначе, нямаше значение.

– Довечера ще ви се издължа – тихо подвикна той и рязко се шмугна между рамката на вратата и мустакатия, който този път не направи опит да го спре.

– Няма нищо по-лошо от властен попечител – продължи да обяснява сякаш на себе си каубоят, докато Балънтайн се измъкваше навън в коридора и напрегнато се отправяше към асансьора. – Той, в известен смисъл е дори по-лош от властния родител. Родителят все пак има някакво отношение към детето, а попечителят няма никакво или има само бегло. Той често е готов да отстрани родителя от пътя си, за да може необезпокоявано да наложи властта си над подопечния!

В този миг, комарджията се сепна и рязко се спря по пътя си, защото забележката, която чу се оказа твърде странна даже и за толкова странен тип, като каубоя. Въпреки всичко, мъжът не посмя да се обърне. „Какво ли, за Бога, иска да каже?“ – наместо това, си помисли той. „Да не би да намеква, че дядо ми наистина е убил родителите ми в онзи нелеп инцидент с детски колички в лунапарка?“

В следващия секунда, Бърбън отново припряно се завтече по коридора, понеже внезапно почувства че ще се побърка, ако остане тук. Подтичвайки, той се вмъкна в асансьора, понечвайки да натисне копчето за надолу, но после се сети, че такова не съществува. Проклетата машина обаче, както винаги, знаеше къде трябва да отиде. Тя изжужа тихо, стъклената й врата се затвори и те двамата плавно се понесоха към партерния етаж. Балънтайн нямаше абсолютно никаква представа как щеше да спази обещанието си да реши финансовите си проблеми до довечера и дори не искаше да мисли по въпроса в момента.

Долу във фоайето, мъжът изхвърча почти на бегом от машината, мина край рецепцията, която се оказа съвсем празна и изскочи през входната врата, като след мъничко, се озова на неголемия паркинг отстрани до сградата. Там той се закова на място, несигурен в себе си. По-нататък, продължаваше само пустинята. Сърцето биеше лудо в гърдите му.

Предният ден, когато шерифът изненадващо поиска от него да плати с живота си и той психяса от това, първата му мисъл, изскачайки панически навън, бе да се качи на кораба си и да се махне веднага оттук. И без друго, планът му за Гай явно се проваляше и нямаше смисъл да продължава. За нещастие, когато стъпи на борда, се оказа че в машинното отделение незнайно как беше изчезнала цялата му горивна клетка. Без нея, от огромния квантов двигател имаше полза колкото от магнитче за хладилник, защото тя трябваше да го захрани с първоначална енергия за да влезе в преходното си състояние. Освен това, липсваше и квантовият алтернатор. Сега Балънтайн отново се вмъкна в кораба си и след като се повъртя известно време из него подобно на заклещено животно, излезе обратно навън още по-отчаян отпреди. Малко по-встрани на паркинга, седеше изоставена машината на Гай Юлий Цезар, но тя, за съжаление, беше ДНК-блокирана и нямаше как да я подкара без парче свежа тъкан от последния.

Бърбън безпомощно се огледа около себе си. Буцата в гърдите му пак го стисна за гърлото и той се задъха от напрежението, което изпитваше. Навсякъде наоколо се простираха тонове нажежен пясък и вероятно на цялата прокълната планета, този хотел беше единственото населено място, а и дори да съществуваше друго, то най-вероятно щеше да е пълно със същите психопати като тук. Въртейки се нервно покрай сградата и не знаейки какво да стори, мъжът объркано вдигна глава нагоре към стаята на Гай с някаква последна надежда. Терасата на двадесетия етаж изглеждаше все така пуста и нищо не помръдваше там, но не така стояха нещата с неговата собствена стая, която се намираше в съседство. От перилата на балкона й някой нагло го гледаше, без въобще да се притеснява, че е влязъл на чуждо място. Беше шерифът!

Балънтайн тихо изпъшка и паниката го притисна още повече. В момента той не толкова се изплаши, колкото се почувства като пълно нищожество. Като червей! Мразеше се заради това, че не му достигна смелост да се противопостави на каубоя и на абсурдната му претенция над живота му; заради това, че се влюби така глупашки в Диарди, която впоследствие безсърдечно го предаде; заради това, че се беше крил под леглото и не се притече на помощ на Елеора, когато тя се нуждаеше от него; а най-много се мразеше, че никога не намери сили да се опълчи на отвратителния си дядо за каквото и да било.

Каубоят продължи все така да го гледа отгоре и Бърбън постепенно започна да усеща как самоомразата му избуява и се надига по-силна от всякога. Имаше странното усещане, че тя е извън него и че не може да я контролира. Внезапно и за първи път откак се помнеше, той искрено поиска да умре. Светът се завъртя около премрежения му поглед и целият му живот дотук му се стори тотално безсмислен. Може би шерифът все пак имаше право! Може би поне веднъж трябваше да се обърне и да посрещне проблемите си, вместо постоянно да бяга от тях. Ако продължаваше в този дух, те в крайна сметка просто щяха да го затрупат. А ако пък толкова хронично не можеше да се справя с предизвикателствата в живота си, то тогава може би беше по-добре да сложи край на мъките си!

Балънтайн ядосано смъкна поглед от прозореца и съвсем неочаквано за самия себе си, се насочи с твърда крачка към хотела. Сърцето му силно забумтя и тъпанчетата му заглъхнаха, когато взе изненадващото си решение. Пред очите му, цялата пустиня чернееше от адреналина в тялото му и се виждаше като през филтър. Треперейки, но все още запазвайки самообладание, той се вмъкна във фоайето, бързо прекоси пространството до рецепцията, грабна карабината от тезгяха с изпотените си ръце и я стисна силно, усещайки тежестта й.

После ситуацията в главата му в един-единствен миг се преобърна. Стигайки до решителния момент, твърдостта му се изпари и той се поколеба. Само за секунда, съзнанието му отложи акта на действие и сетне, вече беше късно. Ръцете на Бърбън започнаха нервно да въртят оръжието, но така и не направиха нищо с него. Той не го насочи към себе си. В ума му, коварно започна да се промъква една предателска мисъл и той побърза да се вкопчи в нея. Защо поначало се налагаше да убива себе си, вместо да застреля шерифа и да сложи край на угризенията си? Защо трябваше да се захваща с първопричината за проблема, след като можеше много по-лесно да отстрани катализатора, който го подхранва?

Времето бавно течеше на тласъци, ала Балънтайн не предприемаше нищо. След няколко мига, той тъжно сведе очи надолу да погледне пушката в ръцете си, която явно нямаше намерение да използва. Тя внезапно прикова вниманието му и го накара да я разгледа по-подробно.

Изглеждаше странно оръжие. Той не помнеше някога да е виждал такова. Имаше бял кокален приклад с изключително сложна и изящна гравировка по него, наподобяваща флорална плетеница, която плавно преливаше в спирала от кръгове и те, от своя страна, се преливаха накрая в квадрат. Цевта й беше прерязана, а дулото й светеше искрящо и сребристо, сякаш току-що излязло от някоя оръжейна фабрика. Видът й го омагьосваше и за момент, Бърбън се захласна и наистина забрави за всичко друго около себе си.

Точно тогава, докато той все така седеше пасивно, протакайки решението си и устойчиво губейки инерцията си, очите му за миг се вдигнаха и се стрелнаха навън през входната врата на хотела, опитвайки се намерят нещо, което да му даде кураж. Стана тъкмо в мига, когато някакво движение там привлече погледа му. Далеч отпред, се виждаше отсрещната висока дюна и на нея се мяркаше някой, който нервно обикаляше насам-натам, привел тяло към земята – явно търсейки нещо. Мъжът ужасно приличаше на Гай Юлий Цезар от тази дистанция.

Бърбън изведнъж прегърна карабината, бутвайки без да иска на земята малката бродирана възглавничка с дантела по краищата, на която пушката бе седяла досега, след което краката му го понесоха през вратата и той трескаво се затича с всички сили към грамадата от пясък срещу него. Желанието му да умре беше изчезнало напълно и в момента, Гай вече олицетворяваше всичко, до което комарджията се опитваше да се домогне в живота си.

Няколко минути по-късно, вратата на хотела се отвори за втори път и оттам внимателно се измъкна шерифът, който се огледа няколко пъти около себе си и сетне безстрастно се насочи в абсолютно същата посока. След неговото излизане, сградата веднага потъна в обичайното си мързеливо спокойствие и за дълго, нищо повече не се случи, което да наруши следобедното й уединение.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)