Вълните се издигаха огромни и въпреки това, някак удивително спокойни на около десет-дванадесет метра височина. После бавно се спускаха. Идваха на абсолютно равни интервали. Небето на Канопус тежеше забулено от плътни оловно-сиви облаци, които никога не се разпръсваха, макар че вятърът никога не преставаше да духа. Скоростта му винаги беше една и съща – сто двадесет и шест километра в час и от една и съща посока, което караше капките вода по панорамния прозорец на сондата „Екзодус“, да се стичат със съвършено успоредни тридесет и осемградусови следи. Именно тези характеристики очароваха Анибал Рекстън от самото начало и станаха причината, той да поиска да купи това място. А най-хубавото беше, че планетата се оказа напълно необитаема и лишена от суша и този факт окончателно наклони везните в полза на решението му. Жалко, че той още не можеше да бъде тук в истинския смисъл на думата.

Мъжът се загледа в люлеещият се пред очите му океан и неусетно се замисли. Ако просто се беше преселил на планетата без никакви допълнителни уговорки, забравяйки за света, който оставяше назад, щеше да е наистина прекрасно. За Рекстън обаче се оказа невъзможно да го направи. Той взе със себе си сървърите на „Алоха“ – или по-точно, преточи системата от тях върху други, които в момента контролираха „Бронкс“ оттук и с действието си, на практика, довлече проблемите си на тази девствена планета. Беше грешка, но неизбежна, защото трябваше някак да защити технологията, представляваща смисъла на живота му от военните. Тогава нещата с проекта изглеждаха все още само несигурни. Сега положението бе друго!

Анибал се обърна рязко и отиде до малкото си бюро в дъното на контролната зала, стоящо там съвсем празно с изключение на един старомоден, кожен тефтер със зелена подвързия върху плота. Мъжът се пресегна, взе го и после отвори страниците, надрасквайки няколко реда със затъкнатата в него химикалка. Още когато за първи път той надникна в света на Канопус, веднага разбра, че ще трябва да си води дневник. Не защото му се налагаше да записва информация относно сондата – тя работеше напълно автоматизирано и лог-файловете й пазеха всички данни за настъпващите промени, с точното им време и съпътстващи процеси – а заради себе си. Самотата бе хубаво нещо, но си имаше и лоши страни: човек можеше неусетно да полудее. Особено след най-последните тревожни събития!

Мъжът се загледа отново напред през прозореца, както си стоеше с химикалката в ръка. Всеки пък като се замислеше, вдигаше очи натам, защото екранът представляваше единственото динамично нещо наоколо. Всичко останало седеше замръзнало или в най-добрия случай, мигаше монотонно и приспивно. С изключение на червената индикация, разбира се! Тя внасяше тревожност и напрежение в застиналия свят на Анибал и той би дал каквото и да е, само и само да престанеше да свети, но за съжаление, тя не спираше.

Индикацията въплъщаваше доста елементарна философия, сама по себе си. Тя не отговаряше за нищо конкретно и Рекстън спокойно можеше да я изключи. Тя просто сигнализираше за извънрутинно действие – каквото и да е то. Дори и часовникът да изостанеше с десетомилионна от секундата, тя щеше да мига. Щеше да мига и ако започнеше ротация на лог-файловете, когато станеха твърде тежки, което се случваше по леко несиметричен график, но редовно. Системата я включваше когато трябва, за да привлече вниманието на оператора. Лошото беше, че Анибал знаеше много добре, че тя не сигнализира за това в този конкретен момент – сигнализираше за бъга със засилващите се повторения в кода. Нещо повече, преди няколко дена, тя престана изобщо да спира – вече светеше непрекъснато.

Рекстън набързо надраска още два-три реда в дневника си, стана нервно и отиде до екрана на сондата. Ръката му неволно се пресегна и пръстът му се доближи до лампата, която както и останалото наоколо, представляваше сензорен бутон, вграден в огромния панорамен прозорец. Пръстът му почти го докосна, но в последния миг се отдръпна. Преди време, той беше изключил съпътстващата звукова сигнализация, защото го изнервяше. Нямаше как изведнъж да спре и светлинната – нещо все трябваше да му напомня!

Анибал изсумтя раздразнено и се върна назад, минавайки покрай бюрото си и продължавайки сетне навътре в сондата. Промуши се край безкрайните серпентини от сървъри и помощна апаратура и огледа всичко с мъглявата надежда, че някъде ще открие друга лампа, индикираща хардуерен проблем. Знаеше обаче, че няма шанс това да се случи. Издънката засягаше софтуера и именно затова бе толкова трудна за решаване. Понастоящем, „Алоха“ управляваше петстотин войника в „Бронкс“ и фактът правеше намесата отвън почти невъзможна. Поне не, докато те бяха вътре. А щеше да стане и по-лошо – Нел също щеше да влезе всеки момент.

Рекстън неволно потръпна като си спомни за драматичните новини, които неочаквано научи преди по-малко от шест часа. Той не искаше да повярва, че нещата се разпадаха толкова бързо. Всичко започна с досадните повторения и с полуделия войник още преди той да тръгне на път. След това, няколко от момчетата в проекта изненадващо бяха умрели, когато лекарите на военните се опитаха да ги извадят от изкуствената им кома. Впоследствие, програмистите разбраха, че без да са го осъзнавали, са загубили и малкото си контрол върху ситуацията и системата на практика, сама решава дали и кога войниците ще излязат оттам – най-вероятно никога! Всички страхове, които главният инженер на „Сайбър Вектор“ бе имал по повод на тази авантюра, вече започваха да се сбъдват един след друг пред очите му.

Никой от хората на военните, не знаеше нищо за „Алоха“ или за факта, че тя всъщност контролира нещата в техния проект. Единствено Анибал беше наясно с това. Той се чувстваше почти сигурен, че прибързаната промяна в дефиницията на първия програмен постулат – необходимост, заради скачването на двете системи – е влязла по някакъв начин в противоречие с останалия код и несъответствието методично вкарваше постулатната платформа във все по-затягащ се лууп. Именно затова и „Алоха“ беше заклещила участниците в мисията вътре – опитваше се да изолира средата от външни влияния и да изчисти логиката си. Дълбоко в себе си, Рекстън подозираше, че тя няма да успее. Просто, със самото й свързване с „Бронкс“, те де-факто й позволиха да го превърне от обикновена симулация в пълноценна виртуална реалност и същевременно, доброволно отстъпиха контрола си върху него. Затова и сега не можеха да се намесят без да пожертват живота на войниците.

На част от тези неща, Рекстън не беше станал свидетел лично, предвид това, че в момента, тялото му се рееше в открития космос в състояние на изкуствена кома. Той ги разбра от Нел, когато последният неочаквано се обади тук за съвсем кратко, преди горе-долу шест часа. Понастоящем, съдружникът му се намираше на родната си планета – някакво ледено място на другия край на галактиката – и между тях бързо се надигаше грандиозна магнитна буря, която правеше връзката изключително трудна – същата тази буря, която пречеше на Анибал да се свърже и с Венкатеш. От силно накъсания му и заглъхващ глас, Рекстън все пак успя да научи, че Нел възнамерява да влезе в системата и да се опита да оправи нещата на място. В решението му не съществуваше и капка рационалност, защото „Алоха“ със сигурност щеше да му противодейства жестоко, а и неговите възможности да я манипулира, бяха неизмеримо по-слаби от властта, която тя самата щеше да упражнява върху съзнанието му. Беше по-скоро акт на отчаяние. Така или иначе, Рекстън не успя да го разубеди преди връзката да отслабне прекалено и каналът да стане неизползваем. Общо взето, говориха за около седемдесет секунди.

Анибал нервно се отърси от спомена си и прекоси голямата сървърна зала, за да отиде до един от шлюзовете на пода в самото й дъно. Той леко докосна сензорния бутон на металния капак в краката си и го изчака да се отмести. Под него се появи стръмна, също метална стълба, водеща към по-долното ниво, което беше сервизно. Там се намираха всички складове с хранителни припаси, резервни части, животоподдържащи системи, както и неговите собствени покои, чакащи го да пристигне тук и тялом.

Мъжът внимателно се спусна от сумрака, който цареше горе в ярко осветената долна част на „Екзодус“ и очите му премижаха за около минута, докато се адаптират. После той закрачи по дългия коридор и отиде до помещение, изпълнено с не особено добре подредени контейнери и разнообразна машинария. Повечето от тях седяха неразопаковани, защото бяха негови лични вещи. Куриерска фирма от околността, която той използва за да изгради сондата и да инсталира техниката й, не можеше да се погрижи за тях вместо него, а и нямаше особен смисъл докато собственикът им не дойде лично. Рекстън възнамеряваше да напуска това място доста рядко, затова си взе много багаж. Тогава, той все още не знаеше как ще се развият нещата впоследствие.

Анибал се обърна и внимателно огледа помещението. Всичко изглеждаше сторено, както го бе заръчал. Само един-единствен от контейнерите седеше отворен, а съдържанието му – извадено и прилежно включено в мрежата. Той специално отиде да го провери, но не намери никакви несъответствия или нередности. Посредством именно тази апаратура, съзнанието му сега осъществяваше връзка със системите на „Екзодус“, а оттам и със сървърите на „Алоха“. При мисълта за „Алоха“, умът му рязко се върна отново към проблемите й и към факта, че беше изгубил контрола си върху нея. Нищо там не можеше вече да се предвиди със сигурност и хаотичното й поведение, съвсем скоро щеше да го касае пряко.

След като се повъртя за кратко наоколо, мъжът бавно излезе от стаята и се насочи обратно към комуникационното ниво на сондата. Мисълта за Нел и за това, което възнамеряваше да направи, не го напускаше. Рекстън се чувстваше гузен спрямо него. Младият му съдружник беше добро момче и със сигурност, имаше най-малка вина от тях тримата за случващото се. Не трябваше той да влиза и да оправя бакиите им! Трябваше да е Анибал, защото най-добре познаваше „Алоха“ и единствен разбираше от постулатната й платформа. Единствен той, бе в състояние да проследи логическите й взаимовръзки и да стигне до проблема, ако подобно нещо въобще се окажеше възможно на този етап.

Освен това, един друг малък момент, също глождеше съвестта на главният инженер на „Сайбър Вектор“, дори повече от несправедливо поемания от Нел риск. То беше тайната договорка между него и Венкатеш. Вечният им раздор – първият постулат, който Анибал намираше за несъвместим с генералната идея за изкуствен интелект. Сикхвамрами, освен че защитаваше съществуването му, искаше да закодират авариен изход от системата именно там, но Рекстън твърдеше, че подобен императив ще предизвика неразрешимо противоречие в логиката й. Той смяташе, че както лудите се объркват и правят неща без да знаят причината за действията си, така и „Алоха“ не би знаела какво се случва, когато някой използва кода. Ситуацията щеше да й попречи да анализира правилно причинно-следствената връзка, водеща до събитието. В интерес на истината, вътре в себе си, той дори се дразнеше, че изобщо трябва да програмира подобен изход.

Накрая те двамата се скараха сериозно по въпроса и за да спасят проекта, се наложи да стигнат до компромис, за който Нел не подозираше. Фиксиран първи постулат и основна цел имаше, както Венкатеш настоя, но всички императивни команди като тази за аварийното излизане от системата, останаха в сегментите, които „Алоха“ контролираше. С други думи, тя вземаше решението да пусне някого навън, след като вкара събитията, довели до това желание в обучителния си алгоритъм и си направи изводите от тях.

Рекстън унесено се изкачи обратно по металната стълба нагоре към сървърната зала и затвори шлюза след себе си. Сетне той се върна в контролното помещение и се приближи до прозореца, където както винаги, го посрещна проклетата лампа. Мъжът замислено се загледа в тревожната й, толкова интензивно пулсираща, че на практика вече постоянна светлина. Вероятно си въобразяваше, но изведнъж му се стори, че свети по-силно от обикновено.

И нищо чудно да си въобразяваше! Напрежението наистина започваше да му се отразява зле през последните дни и часове. Нел щеше всеки миг да влезе в „Алоха“ и Анибал не беше в състояние да промени решението му. Заради бурята, не успяваше да се свърже отново с него, нито за да се пробва да го разубеди, нито за да му каже това, заради което най-много се срамуваше от себе си. За тайната поправка в кода, която накрая, въпреки нежеланието си, имплантира в един от сегментите, когато се уплаши, че Сикхвамрами действително е прав и е твърде рисковано системата да контролира всичко. Той предвиди вратичка, заобикаляща обучителния алгоритъм, която макар и крайно несигурна, защото и тя зависеше от благоволението на „Алоха“, все пак съществуваше. Разбира се, поради гордостта си, той не успя да намери сили у себе си да го сподели с никой от двамата си съдружници преди да замине.

За жалост, вече беше късно да поправи грешката си, колкото и да му се искаше. Особено след онова, което Нел успя да му съобщи в последната минута, преди бурята да удари връзката между тях и да затвори комуникацията му с външния свят, а именно, че няколко часа преди това, Венкатеш Сикхвамрами си е пръснал главата в кабинета си на сто тридесет и втория етаж на Какадулу Център! Новината шамароса Анибал като мокър парцал и точно тогава, той почувства, че нещата окончателно се разпадат. Само секунди по-късно, връзката изчезна и така и не се възстанови повече, оставяйки мъжа насаме със себе си и с жестоко разкъсващите го угризения. Даже и вината за смъртта на вече бившия му съдружник също се оказваше негова! Може би именно Рекстън го бе подтикнал натам с глупавото си, пораженческо писмо отпреди няколко дни! Сега единственото, което можеше да направи беше да се опита да помогне поне на Нел, преди и той да е пострадал заради него.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)