logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
41


Вълните се издигаха огромни и въпреки всичко, някак удивително спокойни на около десет-дванадесет метра височина. После бавно се спускаха. Идваха на абсолютно равни интервали. Небето на Канопус тежеше забулено от плътни оловно-сиви облаци, които никога не се разпръсваха, макар че вятърът никога не преставаше да духа. Скоростта му винаги беше една и съща – сто двадесет и шест километра в час и от една и съща посока, което караше капките вода по панорамния прозорец на сондата „Екзодус“, да се стичат със съвършено успоредни тридесет и осем градусови следи. Именно тези характеристики очароваха Анибал Рекстън от самото начало и станаха причината, той да поиска да купи това място. А най-хубавото бе, че планетата се оказа напълно необитаема и лишена от суша и този факт окончателно наклони везните в полза на решението му. Жалко, че той все още не можеше да си позволи да бъде истински тук!

Мъжът се загледа в люлеещият се пред очите му океан и неусетно се замисли. Ако просто се беше преселил на планетата без никакви допълнителни уговорки, забравяйки за света, който оставяше назад, щеше да е наистина прекрасно. За Рекстън обаче се оказа невъзможно да го направи. Той взе със себе си и сървърите на Алоха – или по-точно, преточи системата от тях върху други, които в момента контролираха Бронкс от тук и с действието си, на практика, довлече проблемите си на това девствено място. Беше грешка, но неизбежна, защото трябваше някак да защити технологията, представляваща смисъла на живота му, от военните. Тогава нещата с проекта изглеждаха само несигурни. Сега положението бе друго!

Анибал се обърна рязко и отиде до малкото си бюро в дъното на контролната зала, стоящо там съвсем празно с изключение на един старомоден, кожен тефтер със зелена подвързия върху плота. Мъжът се пресегна, взе го и после отвори страниците, надрасквайки няколко реда със затъкнатата в него химикалка. Още когато за първи път той надникна в света на Канопус, веднага разбра, че ще трябва да си води дневник тук. Не защото му се налагаше да записва информация относно сондата – тя работеше напълно автоматизирано и лог-файловете й пазеха всички данни за настъпващите промени, с точното им време и съпътстващи процеси – а заради себе си. Самотата бе хубаво нещо, но си имаше и лоши страни: възможно беше човек неусетно да полудее. Особено след най-последните тревожни събития!

Мъжът се загледа отново напред към прозореца, както си стоеше с химикалката в ръка. Всеки пък, като се замислеше вдигаше очи натам, защото екранът представляваше единственото динамично нещо наоколо. Всичко останало си седеше замръзнало или в най-добрия случай, мигаше монотонно и приспивно. С изключение на червената лампа, разбира се! Тя внасяше тревожност и напрежение в застиналия свят на Анибал и той даваше каквото и да е, да престане да свети, но за съжаление, тя не спираше.

Лампата въплъщаваше доста елементарна философия, сама по себе си. Тя не отговаряше за нищо конкретно и Рекстън спокойно можеше да я изключи. Тя просто сигнализираше за извънрутинно действие – каквото и да е то. Дори и часовникът да изостанеше с десетомилионна от секундата, тя щеше да мига. Щеше да мига и ако започнеше ротация на лог-файловете, когато станеха твърде тежки, което се случваше по леко несиметричен график, но редовно. Системата я включваше когато трябва, за да привлече вниманието на оператора. Лошото беше, че Анибал знаеше много добре защо мига в този конкретен момент – индикираше бъга със засилващите се повторения в кода. Нещо повече, преди няколко дена, тя престана изобщо да спира – светеше непрекъснато!

Рекстън надраска още два-три реда в дневника си, стана нервно и отиде до екрана на сондата. Ръката му се пресегна и пръстът му се доближи до лампата, която както и останалото наоколо, представляваше сензорен бутон, вграден в огромния панорамен прозорец. Пръстът му почти я докосна, но в последния миг се отдръпна. Преди време, той беше изключил съпътстващата звукова сигнализация, защото го изнервяше. Нямаше как изведнъж да спре и светлинната – нещо все трябваше да му напомня!

Анибал изсумтя раздразнено и се върна назад, минавайки пак покрай бюрото си и сетне отивайки навътре в сондата. Промуши се край безкрайните серпентини от сървъри и помощна апаратура и огледа нещата с мъглявата надежда, че някъде ще открие друга лампа, индикираща хардуерен проблем. Знаеше обаче, че няма шанс за това. Издънката произтичаше от софтуера и именно затова бе нерешима. Алоха понастоящем управляваше петстотин войника в Бронкс и фактът правеше намесата отвън невъзможна. Поне не, докато те бяха вътре. А щеше да стане и по-лошо – Нел също щеше да влезе!

Рекстън неволно потръпна като си спомни за драматичните новини, които неочаквано научи преди по-малко от шест часа. Той не искаше да повярва, че нещата се сриваха толкова бързо. Всичко започна с досадните повторения и с полуделия войник още преди той да тръгне на път. След това, няколко от момчетата в проекта изненадващо бяха умрели, когато лекарите на военните се опитаха да ги извадят от изкуствената им кома. Впоследствие, програмистите бяха разбрали, че без да са го осъзнавали, са загубили и малкото си контрол върху ситуацията и системата на практика, сама решава дали и кога войниците ще излязат от там – най-вероятно никога! Всички страхове, които мъжът бе имал по повод на тази авантюра, вече започваха да се сбъдват един след друг пред очите му.

Никой от хората на военните, всъщност не знаеше за Алоха или за факта, че тя контролира нещата. Единствено Анибал беше наясно. Той се чувстваше почти сигурен, че прибързаната промяна в дефиницията на първия програмен постулат – необходимост, заради скачването на двете системи – е влязла по някакъв начин в противоречие с част от останалия код и несъответствието методично вкарваше постулатната платформа в лууп. Именно затова и Алоха беше заклещила участниците в мисията вътре – опитваше се да изолира средата от външни влияния и да изчисти логиката си. Дълбоко в себе си, Рекстън подозираше, че тя няма да успее. Просто със самото й включване в Бронкс, те де-факто й позволиха да го превърне от обикновена симулация във виртуална реалност и същевременно, доброволно отстъпиха контрола си върху него. Затова и сега не можеха да се намесят без да пожертват живота на войниците!

Част от тези неща, Рекстън на практика не можеше да научи сам, предвид това, че в момента той се рееше в открития космос в състояние на изкуствена кома. Разбра ги от Нел, когато последният неочаквано се обади тук за съвсем кратко, преди горе-долу шест часа. Съдружникът му беше заминал за родната си планета – някакво ледено място на другия край на галактиката – и между тях бързо се надигаше грандиозна магнитна буря, която правеше връзката изключително лоша. Същата тази буря, която пречеше на Анибал да се свърже и с Венкатеш! От силно накъсания му и заглъхващ глас, Рекстън все пак успя да схване, че Нел възнамеряваше да влезе в системата и да се опита да оправи нещата на място. В решението му не съществуваше и капка рационалност, защото Алоха със сигурност щеше да му противодейства жестоко, а и неговите възможности да я манипулира, бяха неизмеримо по-слаби от властта, която тя щеше да има върху съзнанието му. Явяваше по-скоро акт на отчаяние. Така или иначе, Рекстън не успя да го разубеди преди връзката да отслабне прекалено и каналът да стане неизползваем. Общо взето, говориха около седемдесет секунди.

Анибал нервно се отърси от унеса си и прекоси голямата сървърна зала, за да отиде до един от шлюзовете на пода в самото й дъно. Там, той леко докосна сензорния бутон на металния капак в краката си и последният се отмести. Под него се появи стръмна, също метална стълба, водеща към по-долното ниво, което беше сервизно. Там се намираха всички складове с припаси, резервни части, животоподдържащи системи, както и неговите собствени покои, чакащи го да пристигне тялом.

Мъжът внимателно се спусна от сумрака, който цареше горе в ярко осветената долна част на „Екзодус“ и очите му премижаха за около минута, докато се адаптират. После той закрачи по дългия коридор и отиде до едно от помещенията, изпълнено с не особено добре подредени контейнери и разнообразна машинария. Той самият не разполагаше с възможността да разопакова нещата си собственоръчно, но беше използвал куриерска фирма от околността, която да изгради сондата за него и да инсталира техниката, за да е готова, когато пристигне. Рекстън възнамеряваше да напуска мястото наистина рядко и затова си взе доста багаж. Тогава, той все още не знаеше как ще се развият нещата впоследствие.

Мъжът се обърна и внимателно огледа помещението. Всичко изглеждаше сторено, както го бе заръчал. Единият от контейнерите седеше отворен, а съдържанието му – извадено и прилежно включено в мрежата. Той специално го провери и не намери никакви несъответствия. Посредством именно тази апаратура, сега Анибал осъществяваше пълна връзка със системите на „Екзодус“, а от там и със сървърите на Алоха. При мисълта за Алоха, умът му рязко се върна отново към проблемите й и към факта, че вече бяха изгубили контрола си върху нея. Нищо там не можеше да се предвиди със сигурност и хаотичното й поведение, съвсем скоро щеше да го касае директно.

След като се повъртя за кратко наоколо, мъжът бавно излезе от стаята и се насочи обратно към комуникационното ниво на сондата. Мисълта за Нел и за това, което възнамеряваше да направи, не го напускаше. Рекстън се чувстваше гузен спрямо него. Той беше добро момче и със сигурност, имаше най-малка вина от тях тримата за случващото се. Не трябваше той да влиза и да оправя бакиите им. Трябваше да е Анибал, защото най-добре познаваше Алоха и единствен разбираше от постулатната й платформа. Единствен той, бе в състояние да проследи логическите й взаимовръзки и да стигне до проблема, ако подобно нещо въобще се окажеше възможно на този етап.

Освен това, един друг малък момент, също глождеше съвестта на мъжа, дори повече от несправедливо поемания от Нел риск. То беше тайната договорка между него и Венкатеш. Вечният им раздор – първият постулат, който Анибал намираше за несъвместим с генералната идея за изкуствен интелект! Сикхвамрами, освен че защитаваше съществуването му, искаше да се закодира и изход от системата именно там, но Рекстън твърдеше, че подобен императив ще предизвика неразрешимо объркване в логиката й. Той смяташе, че както лудите правят неща без да знаят причината за действията си, така и Алоха не би знаела защо се случва дадено излизане, когато някой използва кода. Ситуацията щеше да й попречи да анализира причинно-следствената връзка, водеща до събитието. В интерес на истината, вътре в себе си той дори се дразнеше, че изобщо трябва да се програмира изход!

Накрая те двамата се скараха сериозно по въпроса и за да спасят проекта, се наложи да стигнат до компромис, за който Нел не подозираше. Фиксиран първи постулат и основна цел щеше да има, както Венкатеш настояваше, но всички императивни команди като тази за евентуалния насилствен изход от системата, щяха да са в сегментите, където Алоха притежаваше достъп и щеше да регистрира желанието на дадения участник за излезе. С други думи, тя самата трябваше да го пусне навън, след като вкара събитията, довели до това желание в обучителния си алгоритъм и направи изводите от тях!

Рекстън унесено се измъкна обратно по металната стълба нагоре в сървърната зала и затвори шлюза след себе си. Сетне той се върна в контролното помещение и се приближи до прозореца, където както винаги, го посрещна проклетата лампа. Мъжът замислено се загледа в тревожната й, толкова интензивно пулсираща, че на практика вече постоянна светлина. Вероятно си въобразяваше, но изведнъж му се стори, че свети по-силно.

И нищо чудно! Напрежението наистина започваше да го поваля през последните няколко часа. Нел щеше всеки миг да влезе в Алоха и Анибал не бе в състояние да промени решението му. Заради бурята, не успяваше да се свърже с него, нито за да се пробва да го разубеди, нито за да му каже за това, заради което най-много се срамуваше от себе си. За тайния код, който накрая въпреки нежеланието си, имплантира в един от сегментите, когато се уплаши, че Сикхвамрами действително е прав и е твърде рисковано да няма никакъв изход. Той предвиди странична вратичка, която макар и крайно несигурна, защото изцяло зависеше от благоволението на Алоха, все пак съществуваше. Разбира се, поради гордостта си, той не намери за необходимо да го сподели с никой от двамата си съдружници преди да тръгне.

За жалост, в момента беше късно да съжалява за това. Особено след онова, което Нел му съобщи едва в последната минута, преди бурята да удари връзката между тях и окончателно да затвори комуникацията му с външния свят, а именно, че преди няколко часа, Венкатеш Сикхвамрами си бе пръснал главата в кабинета си на сто тридесет и втория етаж на Какадулу Център. Новината шамароса Анибал като мокър парцал и точно тогава той почувства, че нещата със сигурност се разпадат. Само секунди по-късно, връзката окончателно изчезна и така и не се възстанови повече, оставяйки Рекстън насаме със себе си и с жестоко разкъсващите го угризения. Даже и вината за смъртта на вече бившия му съдружник също бе негова! Може би именно той го бе подтикнал натам с глупавото си, пораженческо писмо отпреди няколко дена, но сега наистина беше прекалено късно за всичко. Сега единствено можеше да се опита някак да помогне на Нел, преди и той да пострада заради него!


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 41 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън