О’Съливън и МакФиърсън гледаха потресено другарите си в пещерата и не можеха да повярват на очите си. Всичко това беше толкова шокиращо, че никога не им бе хрумвало да си го помислят. Дотогава те, а и останалите, смятаха, че звярът само убива жертвите си и в най-лошия случай, ги изяжда.

Не се оказа така обаче. Всеки от изчезналите войници висеше провесен в клетката си гол или с разкъсани дрехи и явно беше насилван преди да умре. Лицата на всички изглеждаха изкривени от неимоверен ужас, който прескачаше всякакви параметри на нормалното, когато човек се разделяше с живота си. Очите им се цъклеха невиждащи, а по устите им сякаш имаше отдавна засъхнала пяна от изживените болка и страх. Част от тях, имаха перфорации по гърдите от ноктите на животното, а други направо бяха изкормени. В момента, двамата мъже не можеха да се отърсят от натрапчивата и ужасна мисъл, че техният доскорошен приятел Карсън, също висеше някъде тук.

О’Съливън и МакФиърсън разтреперано се обърнаха и опитвайки се да забравят гледката, бързешком излязоха навън, където част от ротата вече беше започнала да води ожесточена дискусия в откритото пространство между скалите, относно ситуацията. Някои предлагаха да преследват звяра и да го убият, заради това, което бе сторил на другарите им; други спореха, че с нищо не могат да помогнат на мъртвите и е по-добре да се спасяват както могат; трети изказваха контрапродуктивния аргумент, че ако изобщо бяха в състояние да преследват някого или да се спасят, досега щяха да са го направили; а четвърти, просто мълчаха мрачно и не вземаха никакво участие в спора.

– Очевидно тук е базата на съществото. Мисля, че трябва да останем и да го причакаме – изтъкна един от войниците. – Досега изненадата винаги е била на негова страна, затова търпяхме загуби. Сега е моментът да обърнем нещата в наша полза!

Последваха няколко възторжени възгласа и одобрителни подвиквания. В същото време, все повече и повече хора се събираха да вземат участие в дискусията.

– И какво, по дяволите, ще реши това? – обади се дрезгав глас от тълпата. – Изведнъж ще намерим пътя за у дома ли? Не виждате ли, че от седмици сме заклещени и се въртим в омагьосан кръг? Всички сме ужасно обезводнени. Въпрос на дни е да изпопадаме от изтощение!

Този път последва тишина.

– Какво въобще искаш да кажеш с тези глупости? – обади се първият войник. – Като сме обезводнени, значи да седнем и да се оставим да ни изнасилят ли, смрадлив педал такъв!

– А какво според теб означава да останем и да чакаме тук, където със сигурност ще си уредим романтична вечер с чудовището? С какво ще обърнем шибаната ситуация, когато падне нощта и престанем да виждаме? С гостоприемно разтворения си задник ли? – беше отговорът.

– Може да теглим жребий и един от нас да се съблече и да служи като примамка – предложи някакъв зевзек. – Когато съществото му налети, ще го засипем с камъни отгоре и ще го убием от безопасно разстояние.

– А защо да теглим жребий? – извика четвърти от задните редици. – Нека направо вържем тебе! Ако не успеем да утрепем животното, поне ще строшим твойта умна глава. По „погрешка“, разбира се!

Множеството одобрителни възгласи подсказаха, че тълпата всъщност е съгласна с последното предложение. Ако трябваше да се гласува със сила на викане, то щеше да се окаже най-доброто досега. След известно време обаче, напрежението си каза думата и нещата наистина взеха да се разгорещяват. Очевидно ситуацията сериозно играеше по нервите на хората.

– Няма смисъл да седим и да си чешем ташаците, докато времето минава и нощта идва все по-близо – извика силно един от войниците и се завъртя около себе си за да се обърне към всички. – Предлагам да гласуваме и каквото решат петдесет процента плюс един, тъй ще е!

Беше висок мъж, с остро и изпито продълговато лице и прошарена коса. Имаше мършаво тяло както и останалите, но личеше, че то е било добре поддържано в едни по-хубави времена. На дясната си буза, човекът носеше смущаващо голям и доста зловещ белег от нож или нещо остро от този род.

– Изобщо не смятам да се съобразявам с ничие друго решение освен с моето – провлачи гласа си мъж от тълпата. – Това тук, отдавна престана да е учебна мисия и се превърна в шибана война за оцеляване. Няма никакъв смисъл да си раздаваме глупави заповеди едни на други. Всеки да се спасява както може!

Първият войник, който се казваше МакХил, се приближи до бунтаря и го стрелна със сивите си, ледени очи.

– А какво търсиш при нас тогава, мръсно копеле? – изсъска му той в лицето. – Прав ти път! Разкарай се и ходи където искаш!

Потърпевшият не отговори. Не му се щеше да си хаби силите в безсмислен спор, от който нямаше да спечели нищо. Клатейки глава, той отстъпи назад и после се дръпна встрани.

– Нека онези, които са за това, да останем и да устроим засада, да дойдат и да хвърлят камък тук! – извика МакХил, след което посочи едно място край себе си. – Тези, които са за това, да си вдигаме чукалата, да го хвърлят ей там. По-голямата бройка печели. Въздържалите се – да го духат!

Мъжете внезапно се оживиха, защото най-накрая нещо се случваше и из тълпата се заразнасяха коментари и тихи подмятания. След малко, няколко войника излязоха напред и хвърлиха камъни в едната или в другата купчина. Гласуването продължи не повече от пет минути. Краят му дойде спонтанно, след като в продължение на последните две-три от тях, никой не поиска да излезе и възгласите постепенно стихнаха. Възцари се тежка и тягостна тишина. Единствено вятърът свиреше някъде високо над главите на всички.

МакХил студено погледна двете купчинки. За оставането бяха седем човека, против него – осем. Дори с всичката си налична злоба и агресивност, каквито мъжът притежаваше в изобилие, той пак не виждаше как ще накара останалите над стотина войника „да го духат“. МакХил направи презрителна физиономия и неопределено се изплю на земята. Естествено, нищо не излезе от устата му.

Докато той все още изразяваше прекалено образно отношението си по повод малодушието на другарите си, някъде в задната част на наобиколилата го тълпа настъпи неясно раздвижване. Появи се напрегнато вълнение и част от войниците се стреснаха, помисляйки си, че са нападнати. Те се хванаха уплашени за оръжията – тези от тях, които имаха такива – и панически се заоглеждаха наоколо. Не се виждаше нищо обезпокоително да се случва, но все пак нещо очевидно ставаше.

След около две-три минути, причината за вълнението се изясни. Предните редици нервно се разцепиха на две и от пролуката, бавно и несигурно излезе Омо. Тя закуцука безизразно напред и отиде до купчинката за оставането, като дланта й леко се разтвори да пусне камък отгоре, изравнявайки с него резултата. Сетне се обърна, за да се върне обратно откъдето бе дошла.

В този миг, тишината между скалите стана гробовна. Даже и вятърът вече не се чуваше. Всички я гледаха напрегнато и никой не помръдваше да й направи място. Омо се спря пред мъжете и се олюля. Косата й се вееше сплъстена като суха слама, а очите й – зееха празни. Изпокъсаната й униформа висеше по нея и откриваше части от гърдите и бедрата й. Едва ли можеше да има по-лош момент да се появи пред тях, но тя не беше в състояние да върви повече и отчаяно искаше да остане.

МакХил рязко се размърда и направи няколко крачки към нея. Той я заобиколи и я хвана отзад за яката с едната си ръка, а с другата натисна тила й напред. После дръпна силно, съдирайки куртката й, която и без друго нямаше копчета след последната атака над момичето. Беше захваната с клонки от жилавите храсти, които палеха нощем и сега дрехата остана, висяща в юмрука на мъжа.

– Ти, мръсна кучко! – изсъска злобно той. – Кой ти е позволил на теб да гласуваш? Звярът явно е мръсен педал! Или може би ти се е доебало и се надяваш да те обърка с нас, ако останеш?

МакХил ядно захвърли куртката далеч зад себе си. Омо седеше гола до кръста с гръб към него и не реагираше. Вече й беше все едно. Чувстваше, че няма сили за нищо.

В тълпата се надигна втори изблик на вълнение. Очите на мъжете изпиваха жадно момичето – някои с любопитство, а някои с внезапно избликнала похот – но никой от тях, не успя да задържи емоцията си за много дълго. Ужасната гледка на насилените им другари в пещерата бе твърде прясна и още гореше в съзнанието им. Не можеха да гледат разголените й гърди, без да се сещат за издевателствата там, което от своя страна ги изпълваше с ненавист към Омо.

Постепенно, виковете наоколо започнаха да се извисяват до все по-злобни и невъздържани крясъци. Част от войниците подмятаха унизителни забележки по адрес на девойката; част закрещяха, че е мръсна курва и че ще я изнасилят; а трети се заканваха, че първо ще я застрелят, а след това ще я изнасилят мъртва. Тя, от своя страна, все така продължаваше да не реагира. Седеше в средата на кръга и не чуваше почти нищо. Само мъчително и като в транс залиташе от време на време, едва държейки се на крака, докато съзнанието й очевидно плуваше някъде другаде. Тази й инертност, още повече раздразни и ожесточи мъжете.

Няколко от войниците излязоха напред и я задърпаха на различни посоки за косата и за ръцете. МакХил я хвана за краката изотзад и я събори по лице. Мъжете бързо я обърнаха по гръб, съблякоха я гола и я разпънаха на земята. От тълпата гневно заваляха окуражителни крясъци, след което първите камъни полетяха към нея и един от тях, разби носа й.

Скоро врявата стана наистина неописуема. Тези, които се намираха достатъчно наблизо започнаха да ритат ожесточено момичето в ребрата, а останалите силно стесниха кръга около нея. МакХил хвана с ръце колана си и го измъкна, след което безмилостно впи другия му край в корема й, оставяйки тъмноморава резка там. После той го омота около врата й и доразкопча панталоните си. Накрая коленичи между голите, разтворени бедра на Омо и грубо бръкна в слабините й. В очите му вече гореше такава нечовешка злоба, че девойката със сигурност щеше да припадне, ако можеше да я види. За щастие, точно в момента, нищо не достигаше до ума й, защото от известно време, той отказваше да работи. Просто се беше предала. Клепачите й леко се притвориха и тя се приготви да посрещне съдбата си. Тялото й потръпна.

Точно тогава, нещо неочаквано я върна обратно в пълно съзнание. Високо над нея, скалите оглушително се разтресоха и някакъв тежък грохот остро се заблъска между тях, отеквайки заглъхващо из камънака. Приличаше на експлозия. Това я накара да погледне изненадана. Направи го тъкмо навреме, за да види как очните ябълки на МакХил за секунда се изцъклиха и главата му отхвърча напред, изненадващо пръскайки се и бълвайки цял водопад от кръв и мозък право в лицето й!

Само за един-единствен миг, гробовната тишина отпреди малко отново тежко се спусна в дефилето. Крясъците и виковете стихнаха мигновено, все едно мъжете бяха изпаднали в безтегловен вакуум и нямаше как да издадат и най-елементарния звук. Тялото на МакХил тържествено застина във въздуха за момент и сетне тежко се изтърси върху Омо, а зад него, от кръга от хора, бавно излезе МакКонъхи с все още димяща карабина в ръцете си. Той направи няколко крачки в празното пространство и се спря. Лицето му беше изкривено от невиждана ярост. Очите му хвърляха мълнии. Нито един от мъжете, държащи момичето за ръцете и краката, не успя да устои на изражението му и те се отдръпнаха назад, уплашено потъвайки в тълпата.

– Аз съм този, който взема решенията тук! – изрева мъжът с раздиращ тишината глас. Никой досега не го бе чувал да крещи така. – Ако някой иска да гласува, да сере, да пикае, да диша или да раздава правосъдие, аз съм човекът, който ще му разреши! Ако някой иска да върви на майната си, аз съм човекът, който ще го прати там! Ако трябва ще ви разстрелям като шибани пилци до последния гнусен кучи син, но ще ви го набия в тъпите, малоумни глави! Ясен ли съм, нещастници такива?

Никой не отговори.

– Ясен ли съм, попитах?

Гласът му кънтеше изключително яростен и се удряше в скалите, връщайки се обратно, сякаш идваше от всички посоки. Отново никой не се обади да потвърди, но и никой не посмя да го репликира. МакКонъхи отиде до МакХил, който лежеше по лице, сложи крак върху безформената му глава и рязко дръпна с ръка да свали куртката му, след което се изправи и я подаде на Омо, предизвиквайки мъжете около себе си с поглед.

Все така никой не отронваше дума. Тишината продължи може би повече от пет минути. Вятърът вече отслабваше над главите на войниците, но те сякаш не забелязваха това. Очите им гледаха мрачно и хипнотизирано напред, докато момичето уморено се обличаше пред тях и чистеше кръвта от лицето си, а капитанът мълчаливо обикаляше наоколо и спираше да погледне мъжете от първия обръч на кръга един по един. Повечето от тях недоумяваха защо беше избрал да използва думата „пилци“, която твърде болезнено напомняше за ужасната гледка вътре в пещерата, но никой от тях не каза нищо.

Като контраст на застиналото напрежение долу сред скалите, високо горе над всички, времето бързо се оправяше. Бурята отминаваше с всяка изминала минута и грохотът се превръщаше в едва доловимо свирене в процепите и теснините. Малко по-късно, вятърът съвсем утихна и небето просветля, доколкото на подобно място изобщо можеше да бъде светло в истинския смисъл на думата. От върха на скалите, неочаквано и с шумолене се посипа изоставеният от стихията пясък и тихо се разстели долу по земята, създавайки абстрактното усещане за приказно спокойствие. Почти веднага след това, се дочуха забързани стъпки, които отекнаха заплашително в надвисналата тишина и после един войник запъхтяно дотича, кашляйки мъчително. Той се спря за миг да поеме въздух и когато най-сетне успя да го направи, донесе новината, че на петдесетина метра по-нататък, той и другарите му са се натъкнали на кладенец с вода.

Изведнъж тишината стана още по-тежка и напрегната, дори и от досегашната.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)