Хънт Хънтър подтичваше леко по силно изпечения от слънцето, черен пясък и същевременно се въртеше като обезумял на всички посоки. Около него, в безпорядък бяха разхвърляни средно големи, проядени от вятъра камъни – части от умиращо скално образувание, в което той влезе преди около час с надеждата, че ще успее да се изкатери нависоко и да види хотела в далечината.

Не успя да постигне нищо обаче. Вместо това, се почувства в капан, за което допълнително допринасяше и лошата видимост наоколо. Камъните се редяха разпръснати като в гантайска градина – никой от тях не се допираше до другия, но и никой не се намираше на по-далече от три-четири метра, образувайки по този начин нещо подобно на отворен лабиринт. А най-лошото от всичко беше, че тиранозавърът вероятно дебнеше наблизо. Зловонното му присъствие осезаемо тегнеше във въздуха.

Ловецът свали пушката от рамото си и сковано я стисна пред гърдите си. Той потръпна при спомена как звярът възбудено бе душил палтото му миналата нощ, когато го изненада задрямал рано сутринта. Хънт дори не можеше да си представи как палтото се е озовало в лапите му. Може би мъжът го беше съблякъл несъзнателно и захвърлил, докато сънуваше, че броди из горите на Преториус, а може би животното някак бе успяло да го смъкне от гърба му. При мисълта за последното, Хънтър отново потръпна, само че този път особено болезнено.

Докато все още си мислеше за тази ужасяваща възможност, нещо се раздвижи в зрителната периферия на ловеца от лявата му страна и го накара трескаво да подскочи, обръщайки се натам. Направи го тъкмо навреме, за да забележи връхлитащата го сянка иззад съседната скала. Тялото му се стегна и карабината изгърмя почти машинално, като звукът й напрегнато отекна между камънака. Секунди по-късно, сянката неочаквано се стопи във въздуха.

Хънт се огледа недоумяващо и след като не видя нищо около себе си, вдигна очи нагоре. Някаква голяма птица кръжеше там и явно за момент бе преминала между него и слънцето. Мъжът тихо измърмори в този миг нещо на преториански и ако не беше възпитан от жена, контесор при това, вероятно щеше и да изругае. Още един патрон бе отишъл нахалост!

Цялата тази дяволски несигурна ситуация с лутането сред скалите, започваше пагубно да се отразява на нервите на Хънтър. Той се чувстваше напрегнат до крайност. Повече от два дни не беше ял и пил съвсем нищичко. Всичките му провизии от фабриката на Креазия-3 – поддържаща най-високото ниво на компресия във вселената – бяха останали в лагера му, който той страхливо напусна. Ако в най-скоро време, не се върнеше там или не убиеше някое животно за да изпие кръвта му, просто щеше да е загубен.

– Дано проклетата твар не ме докопа преди това! – подшушна под носа си ловецът и в миг се приведе напред, готов за стрелба.

На около шест-седем метра от него, нещо подозрително скърцаше зад скалите. Звукът натрапчиво приличаше на хрущене на едър пясък, но нито се приближаваше, нито се отдалечаваше. Изглеждаше така, сякаш някой го дебне в нервно очакване, пристъпвайки от крак на крак.

Хънтър поседя за известно време неподвижен и с крайно изопнати нерви, но нищо не се промени междувременно. Бездействието бавно го разяждаше и убиваше отвътре. Той тихо пристъпи една крачка към ръба на скалата, защото след малко, взе да не издържа на напрежението, но после веднага се спря. Вместо това, бързо се завъртя и заобиколи от другата й страна. Хифопластните му ботуши не издадоха и най-малкия звук. Когато ловецът направи три-четвърти оборот, краката му се спряха и той безшумно пое дъх, надниквайки предпазливо иззад ъгъла.

За негова огромна изненада, пространството отзад беше абсолютно празно. Никой не го дебнеше там, но за съжаление, това не му донесе успокоение. Звукът вече се чуваше зад съседния камък! Гърбът на Хънт сковано изтръпна от тази своеобразна игра на криеница и той смътно почувства, че ситуацията е твърде странна, за да се дължи само на въображението му. Мъжът припряно се завтече да заобиколи и следващата скала, надниквайки и зад нейния ъгъл, но пак се оказа празно и шумът отново се бе преместил.

Параноята внезапно стисна ловеца за гърлото. Той рязко загуби почва под краката си и се разтрепери, втурвайки се към третия камък без даже да се замисли този път. Единственото, което искаше в момента беше дебненето да свърши час по-скоро. За негова беда, макар сега животното да нямаше никакво време да се оттегли, то пак липсваше.

Тялото на Хънтър силно се разтресе от обхваналата го паника и той обезумяло се затича насам-натам, обикаляйки камъните един след друг без да спира. Отвсякъде се чуваше издайническо хрущене! Мъжът добре осъзнаваше, че губи контрол над себе си, както и представата си за реалност, но не можеше да направи нищо. Вътрешно, беше абсолютно сигурен, че звярът е съвсем наблизо. Чувстваше присъствието му по начин, по който само ловец с дългогодишна практика като него би могъл да го чувства. Усещаше го в самата атмосфера; в начина, по който вятърът търкаляше песъчинките по земята; в сенките на скалите; в миризмата на въздуха – във всичко! Ловецът продължи все така хаотично да се лута наоколо и накрая, след осмия камък, той замръзна на място, с ужасено лице и настръхнала по гърба му кожа.

Срещу него, на няколко метра дистанция, тиранозавърът изненадано го гледаше с малките си червени очички, без да премигва. Имаше прегърбено тяло, покрито със сиво-синкави люспи, огромна, ръбата глава и зловеща паст, въоръжена с остри, жълти зъби, от които обилно се стичаше зелена слюнка. Грубите му лапи с по три пръста завършваха с дълги черни нокти. Беше отвратителен дори погледнат бегло и само за миг, ала нищо от това, не можеше да се сравни с ерекцията му. Тя беше неописуема и покъртително зловеща.

Този път, за разлика от преди, животното не се оттегли, а пристъпи една крачка напред без да изпуска мъжа от поглед. От устата му се стече дълга, лепкава лига, която покапа по гърдите му и по-надолу. Хънт премигна два пъти и като в транс, вдигна карабината пред себе си, за да стреля. Грохотът й оглушително се разнесе из тясното пространство между скалите и влудяващо продължи да заглъхва почти цяла минута, ала в крайна сметка, не доведе до никакъв резултат. Хънтър пропусна целта.

Звярът се размърда и предпазливо вдигна крак да пристъпи отново. Ловецът панически стреля за втори път – прицелвайки се сега колкото можеше по-точно – и сетне натисна спусъка още веднъж и още веднъж. Цялото му тяло се тресеше от напрежение. На четвъртия изстрел, пушката изненадващо засече. Обърканото от канонадата животно се закова на място и напрегнато го погледна. След няколко секунди, то неочаквано се обърна назад и побягна към една от по-големите скали на двадесетина метра нататък, спирайки се от време на време да проскимти леко, сякаш от уплах или от болка.

Хънтър нямаше никаква представа дали го е улучил след последите си хаотични изстрели. Той самият бе така изплашен, че също му се искаше да се обърне и да избяга, само че в противоположната посока. В следващия миг обаче, при вида на неочакваната си победа, нещо в него се отключи и самообладанието му се възвърна. Той инстинктивно се затича след звяра, бурно размахвайки оръжието пред гърдите си, защото за първи път откак се намираше на тази планета, усещаше опияняващото чувство на увереност в себе си. Най-после се случваше това, за което беше мечтал цял живот и заради което дойде тук. Вековният враг на всички преторианци бягаше от него, подвил опашка! Беше доказал на себе си, че не е страхливец като баща си и дядо си, и макар и с известно забавяне, изпълняваше тържествената клетва от детството си!

За съжаление, цялата тази идеалистична еуфория продължи доста по-кратко, отколкото на ловеца всъщност му се искаше. Той тъкмо прекоси пространството до малкото пясъчно дефиле отсреща, хвърляйки се безразсъдно напред между скалите с триумфиращ вик и с тяло, наводнено от мощния приток на адреналин, когато една грозна лапа го изненада изотзад и с чудовищна сила го запрати във въздуха, а оттам – върху близката скала. Само секунда по-късно, нещо светкавично се метна с два огромни скока нагоре след него и след миг, чудовището вече висеше над Хънтър, с нокти впити в слабините му и зловонна слюнка стичаща се направо в лицето му. От смразяващо разтворената му паст се разнесе нисък и дрезгав гърлен рев, от който въздухът наоколо се разтрепери. Цялото жалостиво скимтене от преди малко излезе единствено част от ловния план на животното, в който Хънтър така глупаво и лековерно бе попаднал.

При вида на непосредствено надвисналата над него опасност, падналият на земята ловец незабавно се срина психически и отново загуби самообладание. Обезумял, той започна неистово да се гърчи в лапите на звяра и ръцете му, които все още стискаха пушката, някак случайно я завряха в устата му. Виждайки я там, той конвулсивно занатиска спусъка й. Предателското оръжие и този път засече. Осъзнавайки пълната си безпомощност, мъжът заряза всякаква логическа мисъл и панически все да нанася безразборни, но и твърде безобидни шамари на разтворената и озъбена паст.

Глупавата му съпротива за кратко сепна хищника и той ядосано вдигна муцуна към небето да изреве, защото Хънтър без да иска бръкна в окото му. Объркването на животното даде възможност на нападнатия, ритайки скалата с крака, да изпълзи по гръб назад. Нямаше всъщност кой знае какъв шанс да се спаси, защото се намираше заклещен на върха й, но всеки сантиметър по-далеч от чудовището беше добре дошъл.

Един малък подскок от страна на тиранозавъра се оказа съвсем достатъчен, той да се намери пак върху жертвата си и да се вкопчи в нея. Черните му нокти остро раздраха гърдите и бедрото на Хънт, смъквайки част от дрехите му. Тогава, виждайки края на съпротивата си, мъжът се задави, светът около него нервно се залюля няколко пъти, премигна и накрая силно притъмня. Очите му отчаяно се затвориха, защото нямаше какво повече да направи и това, което имаше да става, вече щеше да стане. Сетне тялото му неочаквано и без самият той да разбере как, олекна и всичките му сетива някак застинаха в нищото, сякаш в пълна безтегловност.

Ситуацията впоследствие се разви неимоверно бързо и на тласъци. Три-четири метра по-надолу и десетина секунди по-късно, Хънтър бурно възвърна усета си и тупна тежко и тромаво по гръб върху нещо меко, което разпозна като пясък. Точно над него, муцуната на звяра се мярна застрашително близо и очите му хипнотизиращо се втренчиха в неговите, докато животното обезумяло от ярост се опитваше да промуши главата си през един твърде тесен процеп, отприщвайки цяла камара от дребни камъчета надолу. Само миг преди това, ловецът беше пропаднал оттам заедно с глупавата си пушка и болезнено поруганото си достойнство.

Хънт панически се сви на топка и бързо запълзя като плъх все по-навътре и по-навътре в прохода, който му осигуряваше временен подслон. Горе, животното продължаваше да реве безпомощно, опитвайки се да отвори по-широка пролука, а тук долу, той трепереше, слушайки звуците ужасен, унизен и оставил палтото, ризата и единия от крачолите на панталона си в лапите му. Зад него, на ремъка си, все още се влачеше жестоко разочаровалата го карабината с един-единствен останал патрон в нея, здраво заседнал в магазина. Останалите, Хънтър по съвсем глупашки начин беше изразходил предния ден, стреляйки безразборно из въздуха.

Стигайки най-накрая до дъното на скалата, мъжът напрегнато се спря и отчаяно се огледа в тъмнината, осъзнавайки че е в капан. Мястото ужасно му напомняше за тесните килийки на прочутия тъмничен затвор на родната му планета, където майка му бе работила по научните си проблеми навремето. Докато гледаше назад към светлината от дъното на дупката си и скимтеше като заклещено животно, почти готов да заплаче, ловецът с пълна сила си даде сметка какъв мизерен и безполезен кучи син беше. Колкото и да не му се щеше да го признае, той досущ приличаше на проклетия си баща, който не направи нищо да защити близките си от същия този звяр, ревящ на скалата отгоре. А Хънт беше всъщност дори по-лош и от него! Баща му поне знаеше, че е нещастник и не му пукаше, което донякъде го оправдаваше, докато Хънтър претендираше да е нещо повече. В действителност, и той се оказа абсолютно същия страхливец! Иначе, мъжът нямаше как да си обясни защо дойде да търси последния тиранозавър именно на това място – на толкова много светлинни години от Преториус, вместо у дома. В момента, в главата му болезнено пулсираше изгарящо го съмнение, че е било единствено, за да намали до крайност шанса си да се срещне с него. Каква ирония беше само, че въпреки всичко, точно тук той се натъкна на звяра!

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)