logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
43


Хънт Хънтър подтичваше леко по силно изпечения от слънцето, черен пясък и същевременно се въртеше като обезумял на всички посоки. Около него, в безпорядък бяха разхвърляни средно големи, проядени от вятъра камъни – части от умиращо скално образувание, в което той влезе преди около час с надеждата, че ще успее да се изкатери нависоко и да види хотела в далечината.

Не успя да го стори обаче. Вместо това, се почувства в капан, за което допълнително допринасяше и лошата видимост наоколо. Камъните се редяха като в гантайска градина – никой от тях не се допираше до другия, но и никой не се намираше на по-далече от три-четири метра, образувайки по този начин нещо подобно на отворен лабиринт. А най-лошото от всичко беше, че тиранозавърът дебнеше някъде наблизо. Зловонното му присъствие осезаемо тегнеше във въздуха.

Ловецът свали пушката от рамото си и я стисна пред гърдите си. Той потръпна при спомена как звярът възбудено бе душил палтото му миналата нощ, когато го изненада задрямал рано сутринта. Хънт дори нямаше представа как палтото се е озовало в лапите му. Може би мъжът го беше съблякъл и захвърлил несъзнателно, докато сънуваше, че броди из горите на Преториус! Може би се беше опитвал да се защити от животното с него или пък то го бе смъкнало от гърба му! При мисълта за последното, Хънтър отново потръпна, само че този път особено болезнено.

Докато все още мислеше за тази ужасяваща възможност, нещо се раздвижи в зрителната периферия на ловеца от лявата му страна и го накара да подскочи, обръщайки се натам. Направи го тъкмо навреме, за да забележи връхлитащата го сянка иззад съседната скала. Тялото му изтръпна и карабината му изгърмя почти машинално, като звукът й напрегнато отекна между камънака. Секунди по-късно, сянката неочаквано се стопи във въздуха.

Хънт се огледа недоумяващо и след като не видя нищо около себе си, неволно вдигна очи нагоре. Някаква голяма птица кръжеше там и явно за момент бе преминала между него и слънцето. Мъжът тихо измърмори в този миг нещо на преториански и ако не беше възпитан от жена, контесор при това, вероятно щеше и да изругае. Още един патрон си отиде нахалост!

Цялата тази несигурна ситуация с лутането сред скалите, започваше пагубно да се отразява на нервите на Хънтър. Той се чувстваше напрегнат до крайност. Повече от два дена не беше ял и пил съвсем нищичко. Всичките му провизии от фабриката на Креазия-3 – поддържаща най-високотото ниво на компресия във Вселената – бяха останали в лагера му, който той страхливо напусна. Ако в най-скоро време, не се върнеше в него или не убиеше някое животно за да изпие кръвта му, просто щеше да е загубен.

– Дано проклетата твар не ме докопа преди това! – подшушна под носа си ловецът и в миг се приведе надолу готов за стрелба.

На около шест-седем метра, нещо подозрително скърцаше зад скалите! Звукът натрапчиво приличаше на хрущене на едър пясък, но нито се приближаваше, нито се отдалечаваше. Изглеждаше точно така сякаш някой дебнеше там в нервно очакване, пристъпвайки от крак на крак.

Хънтър поседя неподвижен и със силно изопнати нерви за около четири минути, но нищо не се промени през тях. Напрежението бавно го разяждаше и убиваше отвътре. Той тихо пристъпи крачка напред, защото след малко взе да не издържа да стои на едно място, но после веднага се спря. Завъртя се обратно и заобиколи от другата страна на камъка. Хифопластните му ботуши не издадоха и най-малкия звук. Когато ловецът затвори почти половин оборот, краката му се заковаха в пясъка, а главата му предпазливо надникна иззад ъгъла.

За негова огромна изненада, пространството отзад беше абсолютно празно. Никой не го дебнеше зад скалите, но за съжаление, това не му донесе особено успокоение. Звукът вече се чуваше от съседния камък! Гърбът на Хънт сковано изтръпна от ситуацията, защото той смътно почувства, че е твърде странна, за да се развие по някакъв тривиален начин по-нататък. Мъжът припряно заобиколи и следващата скала, надниквайки и зад нейния ъгъл. Пак се оказа празно и шумът отново се бе преместил!

Параноята внезапно стисна ловеца за гърлото. Той започна да губи почва под краката си и се разтрепери, втурвайки се към третия камък без даже да се замисли този път. Единственото, което искаше в момента беше дебненето да свърши час по-скоро. За негова беда, макар животното сега да не разполагаше с никакво време да се оттегли, него пак го нямаше!

Тялото на Хънтър цялото се разтресе от обхваналата го нервност и той обезумяло се затича и започна да обикаля камъните един след друг. Отвсякъде се чуваше издайническо хрущене! Мъжът добре съзнаваше, че губи контрол над себе си, както и представата си за реалност, но вътрешно, някак беше абсолютно сигурен, че звярът е наблизо. Чувстваше присъствието му по начин, по който единствено ловец с дългогодишна практика като него би могъл да го чувства. Усещаше го в самата атмосфера; в начина, по който вятърът търкаляше песъчинките по земята; в сенките на скалите; в миризмата на въздуха – във всичко! Ловецът продължи все така да тича наоколо и накрая – след осмия камък, той замръзна на място, с ужасено лице и настръхнала кожа по гърба.

Срещу него, на няколко метра дистанция, тиранозавърът изненадано го гледаше с малките си червени очички, без да премигва. Имаше прегърбено тяло, покрито със сиво-сини люспи, огромна, ръбата глава и зловеща паст, въоръжена с остри, жълти зъби, от които обилно се стичаше зелена слюнка. Грубите му лапи с по три пръста завършваха с дълги черни нокти. Беше отвратителен дори погледнат бегло и само за миг, ала ерекцията му, ако човек се съсредоточеше в нея, изведнъж го правеше смразяващ!

Този път, за разлика от преди, животното не се оттегли, а пристъпи една крачка напред без да изпуска мъжа от поглед. От устата му се стече дълга, лепкава лига, която покапа по гърдите му и по-надолу. Хънт премигна два пъти замаян и като в транс, вдигна карабината пред себе си за да стреля. Грохотът оглушително се разнесе из тясното пространство между скалите и влудяващо продължи да отеква цяла минута, но в крайна сметка не доведе до никакъв резултат. Хънтър пропусна целта!

Звярът вдига крак и отново предпазливо пристъпи. Ловецът панически насочи оръжието, колкото можеше по-точно и натисна спусъка още веднъж, а след това още веднъж и още веднъж. Цялото му тяло се тресеше от напрежение. На четвъртия изстрел, пушката на Хънтър изненадващо засече. Обърканото от канонадата животно беше спряло и напрегнато го гледаше. Сетне то неочаквано се завъртя назад и побягна към едно по-плътно струпване на скали двадесетина метра по-нататък, като от време на време проскимтяваше леко, сякаш от уплах или от болка.

Ловецът нямаше и бегло понятие дали го е улучил след последите си хаотични изстрели. Той самият бе така изплашен, че също му се искаше да избяга в този момент. В следващия миг обаче, при вида на победата, самообладанието му се възвърна. Той инстинктивно се затича след звяра и бурно заразмахва оръжието пред гърдите си, защото за първи път откак се намираше на тази планета, усещаше опияняващото чувство на увереност в себе си. Най-после се случваше това, за което беше дошъл и в което се закле преди толкова години. Вековният враг на всички преторианци бягаше от него, а той го преследваше! Вече не се чувстваше нещастен страхливец като баща си, а Хънт Хънтър – ловецът, който макар и със забавяне, изпълняваше клетвите си.

За съжаление, цялата тази идеалистична еуфория продължи много по-кратко, отколкото на мъжът му се искаше. Той тъкмо прекоси пространството до малкия пясъчен клин отсреща, хвърляйки се безразсъдно напред между скалите с триумфиращ вик и с тяло, тресящо се от мощния приток на адреналин, когато една лапа се пресегна изотзад и с чудовищна сила го запрати във въздуха и след това върху близката скала. Само секунда по-късно, нещо светкавично се метна с два огромни скока нагоре след него и след миг чудовището висеше над Хънтър, с нокти впити в слабините му и зловонна слюнка стичаща се направо в лицето му. От смразяващо разтворената му паст се разнасяше нисък и дрезгав гърлен рев, от който скалите наоколо трепереха. Цялото жалостиво скимтене на животното от преди малко излезе част от ловния му план, в който Хънтър толкова глупаво и лековерно бе попаднал.

При вида на непосредствено надвисналата на сантиметри от него опасност, падналият на земята незабавно се срина психически и загуби самообладание. Обезумял, той започна неистово да се гърчи в лапите на звяра и ръцете му, които все още стискаха пушката, някак случайно я завряха в устата му. Виждайки я там, той конвулсивно занатиска спусъка. Предателското оръжие и този път засече. Осъзнавайки пълната си безпомощност, ловецът заряза всякаква логическа мисъл и започна панически да нанася безразборни, но и твърде безобидни шамари на разтворената и озъбена паст.

Глупавата му съпротива за кратко сепна тиранозавъра и той вдигна ядосано муцуна към небето за да изреве, защото Хънтър без да иска бръкна в окото му. Объркването даде възможност на мъжа, ритайки скалата с крака, да изпълзи по гръб назад. Нямаше всъщност кой знае какъв шанс да се спаси, защото се намираше заклещен на върха й, но всеки сантиметър по-далеч от чудовището беше добре дошъл.

Един малък подскок се оказа достатъчен, тиранозавърът да се намери пак до ловеца и да се вкопчи в него. Черните му нокти остро раздраха гърдите и бедрото на Хънт, смъквайки част от дрехите му. Светът наоколо се залюля, а после нервно премигна няколко пъти и рязко притъмня. Очите на жертвата отчаяно се затвориха, защото цялата й съпротива беше изчерпана и явно това, което имаше да става, щеше вече да стане. Сетне мъжът без да разбере как, неочаквано изгуби всичките си сетива и застина някак олекнал и безтегловен в нищото, без ни най-малка представа къде е.

Ситуацията впоследствие се разви сякаш на тласъци. Три-четири метра по-надолу и десетина секунди по-късно, Хънтър бурно възвърна усета си и тупна тежко и тромаво по гръб върху нещо меко, което разпозна като пясък. Точно над него, муцуната на звяра се мярна застрашително близо и очите му хипнотизиращо се втренчиха в неговите, докато животното обезумяло от ярост се опитваше да промуши главата си през някакъв твърде тесен процеп, посипвайки жертвата си с цяла камара от дребни камъчета. Само преди миг, мъжът беше пропаднал оттам в кухината отдолу заедно с глупавата си пушка и болезнено поруганото си достойнство.

Хънт панически се сви на топка и бързо запълзя като плъх все по-навътре и по-навътре в прохода, където бе намерил временен подслон. Горе, животното продължаваше да реве безпомощно, опитвайки се да отвори по-широка пролука, а тук долу, той трепереше, слушайки звуците ужасен, унизен и оставил палтото, ризата и единия от крачолите на панталона си в лапите му. Зад него, на ремъка си, все още се влачеше жестоко разочаровалата го карабината с един-единствен останал патрон, здраво заседнал вътре в магазина. Останалите, мъжът по съвсем глупашки начин беше изразходил предния ден, стреляйки безразборно из въздуха.

Стигайки накрая до задънване в скалата, Хънт напрегнато се спря и отчаяно се огледа в тъмнината, осъзнавайки че е в капан. Мястото ужасно му напомняше за тесните килийки на прочутия тъмничен затвор на родната му планета, където майка му бе работила по научните си проблеми навремето. Докато гледаше напред към светлината от дъното на дупката си и скимтеше като заклещено животно, почти готов да заплаче, мъжът с пълна сила си даде сметка какъв мизерен и страхлив кучи син беше. Колкото и да не му се щеше, той досущ приличаше на проклетия си баща, който така и не си мръдна пръста да защити близките си от същия този звяр, на скалата отгоре. Хънт дори беше по-лош и от него! Баща му поне знаеше, че е нещастник, но не му пукаше, което донякъде го оправдаваше. Хънтър претендираше да е нещо повече без да има никакви основания да го мисли. В действителност, си беше абсолютно същият страхливец! Иначе той не можеше да си обясни защо, по дяволите, бе дошъл да търси последния тиранозавър тук – на толкова много светлинни години от Преториус. Той изобщо не си спомняше как е взел решението си и в главата му пулсираше неясното, но изгарящо го съмнение, че е било именно, за да намали шанса да се срещне с него. Каква ирония се оказа, че точно тук въпреки всичко, той се натъкна на звяра!


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 43 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън