Слънцето печеше толкова силно, че светлината, която се отразяваше от пясъка, заслепяваше очите. Караше зениците да се свиват и всичко да изглежда някак мътно – все едно гледано през тънък филтър. Пустинята наоколо се ширеше еднообразна и притихнала и ако въобще имаше някакъв живот тук, той се бе изпокрил дълбоко в земята, в очакване на по-благоприятни условия късно вечерта. За момента, в местността беше пълно мъртвило.

Нел Кенди поспря за момент да избърше потта, обилно стичаща се по голото му чело и отново тръгна напред. Чувстваше се адски изморен, тъй като от два часа мъчително бавно напредваше към някаква висока сграда, неочаквано изпречила се пред него в далечината. Почти бе стигнал до нея, но и силите му почти се изчерпаха. Ако се наложеше да върви още половин час или повече, сигурно никога нямаше да прекрачи прага й.

Мъжът не знаеше какво има в сградата, нито дори защо се е запътил към нея. Тъй или иначе, нямаше къде другаде да иде. Петнадесетина минути по-късно, той стигна до една дюна – точно преди постройката – която се оказа изненадващо дълбока и стръмна от другата си страна, сетне зави настрани покрай нея и се спусна надолу по десния й ръб. След малко, падайки един-два пъти, най-сетне успя да стъпи на равно и твърдо място, което му се стори огромно облекчение след толкова дълго криволичене на зигзаг заради вълнообразния и сложен терен дотук.

Срещу него се издигаше нещо, което много приличаше на висок, двадесететажен хотел с малки балкони на предната си фасада и заравнено пространство отстрани. Вратата на централния му вход зееше полуотворена, но отвътре не се чуваше нищо. Нел уморено тръгна натам, бързо прекоси импровизирания паркинг, отбивайки се за кратко да заключи кораба си и после, пъхвайки ръце в джобовете си, влезе в хотела.

Обстановката вътре се оказа приятно прохладна, въпреки широко разтворената врата. Вдясно от него, се виждаше входът към малък бар-ресторант, а на рецепцията седеше красиво момиче и пишеше нещо в голям, зелен тефтер. Из цялото фоайе доста небрежно бяха разпръснати около тридесетина статисти в различни пози, някои от които твърде любопитни. Например, двамата развратни старци на пейката в единия ъгъл, алчно протегнали ръцете си към гола, зелена девойка между тях, отчаяно опитваща се да се прикрие с разкъсаната си блузка пред гърдите и смачканата си пола пред скута. Освен това, имаше и голяма група еднокраки и едноръки танцьори, несигурно крепящи се един за друг докато се опитваха да пазят равновесие на нелепото хоро, което играеха в центъра на помещението. Част от тях, вече бяха тръгнали да падат и изглеждаше, сякаш всеки момент ще повлекат и останалите след себе си.

Нел бавно се приближи до рецепцията и мина край момичето там, но то не му обърна никакво внимание. Изобщо не го забеляза. Беше червенокосо, с бледа и искряща кожа, зелени очи и керемидено червени устни. Носеше бяла риза с колосана яка под сладък, кариран сукман до над коленете и на едната й гърда седеше забоден бадж, на който пишеше: „Диарди – рецепционист“.

Мъжът леко се усмихна и си спомни за персонажния модул, който преди време имплементира в „Алоха“ и чрез който се очакваше тя да програмира сама образите си. В банката му с имена се намираха и много чуждоземни, изписващи се със странни и неразбираеми знаци, които Нел, поради мързел, промени с автоматичен алгоритъм, назначавайки за всеки непознат символ еквивалентна буква. В резултат на хрумването му, името, което светеше на екрана пред него, изведнъж стана DRD. Кенди обаче не направи нищо по въпроса и заряза нещата както си бяха. Най-вероятно, точно затова момичето зад тезгяха сега се казваше „Диарди“. Между другото, именно заради тази типична за него ленивост, мъжът така и си остана единствено момче за всичко в „Сайбър Вектор“. С по-голямата част от работата и особено с тежката логическа платформа се занимаваше Анибал, а той само допълваше дребни детайли във виртуалната среда. Е, когато не го мързеше твърде много, разбира се!

Звънецът на асансьора изненадващо силно издрънча зад гърба на Нел и го стресна, карайки го да се завърти назад. Стъклената му врата бавно се разтвори и оттам излезе странен тип, висок около метър и осемдесет с гротескно голяма каубойска шапка и още по-големи мустаци. Човекът мина спокойно край него без да му обърне и капка внимание, все едно че Кенди беше невидим и сетне се спря до плота на рецепцията да поговори с Диарди. След малко, той я напусна и взе важно да се разхожда из фоайето, оглеждайки го внимателно, сякаш очакваше от някой ъгъл да изскочи камикадзе и да го взриви с фотонна бомба. Интересно, че типът забрави да се въоръжи с карабината от тезгяха преди това, ако това наистина беше целта му!

И той, и рецепционистката, и зелените фигури наоколо, бяха всъщност бионти. Не в абсолютно пълния и физически смисъл на думата, а по-скоро във виртуалния. Всички те представляваха продукт на платформата, която Нел инсталира и сега на него му беше ужасно любопитно да ги види в действие, а не само като сух, програмен код. Толкова много пъти се бе чудил как ли „Алоха“ щеше да преобразува базата данни в действителни образи и доколко достоверни щяха да бъдат! Вече можеше да се убеди, че изглеждат доста добре.

Е, имаше и известни забележки, разбира се! Например каубоят, който явно отговаряше за сигурността тук, се държеше прекалено маниакално и дори досадно на моменти – особено, с упоритото дъвчене на разлагаща се между зъбите му клечка и с многозначителното поклащане на мустаци. Въпреки всичко, типажи от този вид съществуваха и в реалния живот, така че и той, сам по себе си, също беше реалистичен в своята отвратителност.

За сметка на това пък, момичето на рецепцията се оказа просто възхитително. Нел не можеше да откъсне очи от нея. Той за миг си помисли, че би могъл да избяга тук, в този измислен свят и да се ожени за Диарди, което някак му напомни за манията на Венкатеш по виртуалните реалности и го накара да се усмихне. И защо да не го направи? Тя беше толкова красива!

Начинът, по който тя му въздействаше, между другото, бе абсолютно в реда на нещата. Девойката изпълняваше функции на еротикон – бионт, приемащ външен вид и поведение, доближаващи се максимално до партньора-мечта. Целта й беше да достави широк спектър от обвързващи емоции на клиента си, било то под формата на компания, горещ секс или изгарящо влюбване – зависеше изцяло от спецификата и характеристиките на съзнанието, което обслужваше.

Нел развълнувано извади ръцете от джобовете си и понечи да протегне ръка към бузата на Диарди. Донякъде се чудеше дали тя ще реагира на жеста му, а донякъде просто му се искаше да я докосне. Когато погледна надолу обаче, той с изненада установи, че е облечен в къси панталони и тахайска риза на цветя. Не помнеше да го е правил, нито пък да има подобни в гардероба си. В действителност, той никога не бе носил истински къси панталони даже и като дете, защото поради икономии, баща му преправяше за него нещата на сестра му. В резултат на импровизациите му, винаги се получаваха дрехи, които наподобяваха нещо средно между панталон и пола и както можеше да се очаква, Нел още от малък мразеше късите гащи. По-късно дядо му пък, вероятно щеше да го убие, ако го видеше да ходи с такива. Той беше изключително самолюбив и агресивен човек и имаше стриктни възгледи относно това, как трябва да изглежда истинският мъж.

Нел Кенди неохотно върна ръцете си обратно в джобовете и се отдалечи от рецепцията. Много му се щеше да остане край Диарди още малко, но имаше далеч по-важна работа в момента. Момичето, в края на краищата, беше само една измислица – виртуалното отражение на неговото лично виждане за жената-мечта, а той трябваше час по-скоро да се заеме с много по-сложната и неотложна задача да открие следа към бъга, който „Алоха“ така упорито проявяваше от известно време насам. Бъгът, който заплашваше да погуби петстотин човека, за част от които вече не съществуваше надежда да излязат навън невредими.

Най-първо и преди всичко останало обаче, се налагаше да намери Венкатеш! Точно преди самият Кенди да влезе в системата, той беше „отскочил“ до болницата, където военните държаха съдружника му след опита му за самоубийство, за да включи тайно и него. Думата тайно, разбира се, звучеше доста пресилено в случая, защото се наложи да вкара цял стол вътре заедно със съпътстващата апаратура, но в крайна сметка, задачата не се оказа чак толкова трудна с оглед на парите, с които разполагаше сега. А най-ироничното беше, че именно военните му ги бяха осигурили. Единственото, което притесняваше Нел и за което горещо се молеше, беше Венкатеш да не му се сърди заради решението му. Донякъде, дори се надяваше последният да се зарадва на това. За него, тъй или иначе, нямаше повече място в истинския живот, а и реално погледнато, той се бе отказал от него още приживе!

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)