logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
44


Слънцето печеше толкова силно, че светлината, която се отразяваше от пясъка, заслепяваше очите. Караше зениците да се свиват и всичко наоколо да изглежда хем ярко, хем някак притъмняло – все едно гледано през тънък филтър. Пустинята се ширеше празна и притихнала и нищо живо не се мяркаше из нея. Ако въобще имаше живот тук, той се бе изпокрил дълбоко в земята, в очакване на по-благоприятни условия късно вечерта. За момента, в местността беше пълно мъртвило.

Нел Кенди поспря за момент да избърше потта, щедро стичаща се по голото му чело и отново тръгна. Чувстваше се адски изморен, тъй като от два часа мъчително бавно напредваше към някаква висока сграда, неочаквано изпречила се пред него в далечината. Почти бе стигнал, но и силите му почти се бяха изчерпили. Ако трябваше да върви още час, сигурно никога не би прекрачил прага й.

Мъжът не знаеше какво има в сградата и защо се е запътил към нея. Така или иначе, нямаше и къде другаде да иде. След около петнадесетина минути, той стигна до неголямата дюна пред постройката, която се оказа изненадващо дълбока и стръмна от другата си страна. Сетне зави и се спусна надолу по десния й ръб, падайки един-два пъти и малко по-късно, най-сетне стъпи на равно и твърдо след толкова дълго криволичене на зигзаг заради вълнообразния и сложен терен досега.

Срещу него се извисяваше нещо, което доста приличаше на висок, двадесететажен хотел с малки тераски на предната фасада и заравнено пространство отстрани. Вратата на централния му вход зееше полуотворена, но отвътре не се чуваше нищо. Нел уморено тръгна напред, набързо прекоси импровизирания паркинг, отбивайки се за кратко да заключи кораба си и после, пъхвайки ръце в джобовете си, влезе в хотела.

Обстановката вътре се оказа приятно прохладна, въпреки разямената врата. В дясно от него, се виждаше отклонение към малък бар-ресторант, а на рецепцията стоеше красиво момиче и пишеше нещо в голям, зелен тефтер. Във фоайето небрежно бяха разпръснати около тридесетина статисти в различни пози, някои от които твърде любопитни. Например двамата старци на пейката в единия ъгъл, които протягаха алчно ръце към гола, зелена девойка пред тях, отчаяно прикриваща се със скъсаната си блузка пред гърдите и смачканата си пола пред скута. Освен това, имаше и група еднокраки и едноръки танцьори по средата на фоайето, несигурно крепящи се един за друг докато се опитваха да пазят равновесие на нелепото хоро, което играеха. Част от тях, вече бяха тръгнали да падат от него като внезапно духната от вятъра паянтова конструкция.

Нел се приближи до рецепцията и мина край момичето, но то не му обърна никакво внимание. Изобщо не го забеляза. Беше червенокосо, с бледа и искряща кожа, зелени очи и керемидено червени устни. Носеше бяла риза с колосана яка под сладък, кариран сукман до над коленете и на едната й гърда седеше забоден бадж, на който пишеше: „Диарди – рецепционист“.

Нел леко се усмихна и си припомни персонажния модул, който преди време създаде за Алоха и чрез който системата по-нататък, се очакваше сама да програмира образите си. В банката й с имена се намираха и много чуждоземни, изписващи се със странни и неразбираеми знаци, които той, поради мързел, промени като автоматично назначи за всеки непознат символ еквивалентна буква. В резултат на хрумването му името, което в момента гледаше на екрана пред себе си, стана DRD. Него го домързя обаче да го поправи и заряза нещата както си бяха. Най-вероятно това „Диарди“, произлизаше именно от там! Точно заради тази си пословична ленивост, между другото, мъжът така и си остана единствено момче за всичко в „Сайбър Вектор“. С по-голямата част от работата и особено с тежката логическа платформа се занимаваше Анибал, а той само допълваше детайлите по декора. Е, когато не го мързеше твърде много, разбира се!

Звънецът на асансьора зад Нел силно издрънча, стряскайки го и стъклената му врата бавно се разтвори. Мъжът се обърна рязко да погледне натам и видя отвътре да излиза някакъв странен тип, висок около метър и осемдесет с гротескно голяма каубойска шапка и още по-големи мустаци. Човекът мина край него също без да му обърне внимание, все едно че беше невидим и се спря до рецепцията, заговаряйки се за малко с Диарди. После се обърна и взе да се разхожда важно из фоайето, оглеждайки внимателно помещението сякаш очакваше от някой ъгъл да изскочи камикадзе и да взриви хотела с фотонна бомба. Интересно, че забрави преди това да си вземе карабината от тезгяха!

И той, и рецепционистката, и зелените фигури наоколо, бяха всъщност нещо като бионти. Не в абсолютно пълния и физически смисъл на думата, разбира се, а по-скоро виртуални. Всички те се явяваха продукт именно на платформата, която Нел сътвори и сега на него му беше ужасно любопитно да види живи детайли от нея, а не сух програмен код. Колко ли пъти се бе питал и си бе представял, как ли Алоха щеше да инкарнира редовете от модула в действителни образи и доколко достоверни щяха да бъдат! Вече наистина можеше да се убеди, че изглеждаха добре.

Е, имаше и известни забележки! Например каубоят, който явно отговаряше за сигурността, се държеше прекалено маниакално и дори досадно на моменти. Особено дъвченето на разложената клечка между зъбите му и многозначителното поклащане на мустаци! Въпреки всичко, такива типове съществуваха и в реалния живот, така че той също си беше един вид реалистичен в своята отвратителност.

За сметка на това, момичето на рецепцията пък се оказа възхитително! Нел я гледаше и не можеше да откъсне очи от нея. За миг почти си помисли, че би могъл да се ожени и заживее с Диарди в този измислен свят, което някак му напомни за манията на Венкатеш по виртуалните реалности и го накара да се усмихне.

Начинът, по който тя му въздействаше беше абсолютно в реда на нещата. Девойката изпълняваше функции на еротикон – бионт, приемащ форма и поведение, отговарящи максимално на очакванията на клиента. Целта й бе да доставя широк спектър от обвързващи емоции, било то обикновена компания, горещ секс или изгарящо влюбване – зависеше изцяло от спецификата на съответния клиент, който тя обслужваше.

Нел извади ръцете от джобовете си и понечи да протегне ръка към бузата на Диарди. Донякъде се чудеше дали тя ще реагира, а донякъде просто му се щеше да я докосне. Когато ги измъкна навън, той с изненада забеляза, че носи къси панталони и тахайска риза на цветя. Не помнеше да се е обличал така, нито пък да има подобни в гардероба си. В действителност, той никога не бе носил истински къси панталони даже и като дете, защото поради икономии, баща му преправяше дрехите на сестра му за такива. В резултат на импровизациите му, се получаваше нещо, което наподобяваше защипана между чатала пола и както можеше да се очаква, Нел още от малък мразеше късите гащи. По-късно дядо му пък, вероятно щеше да го убие, ако го видеше в такива. Той беше изключително самолюбив и агресивен човек и имаше изработена цяла система за това, как трябва да изглежда истинският мъж.

Нел Кенди върна ръцете си обратно в джобовете и бързо се отдалечи от рецепцията. Много му се искаше да остане край Диарди, но засега имаше далеч по-важна работа. Момичето в края на краищата беше само една измислица – неговата лична виртуална персонификация на мечтаната жена, а той трябваше да се заеме с доста по-сложната и съвсем реална задача да открие следа, водеща към бъга, който Алоха така упорито проявяваше от известно време насам. Бъгът, който заплашваше да погуби петстотин човека, за половината от които вече не съществуваше надежда и който мъжът се страхуваше, че няма абсолютно никаква представа как да открие.

Най-първо и преди всичко останало обаче, се налагаше да намери Венкатеш. Точно преди да влезе в системата, Кенди беше „отскочил“ до болницата, където военните го държаха след опита му за самоубийство, за да го включи тайно в нея. Думата тайно, разбира се, звучеше пресилено в случая, защото се наложи да вкара цял стол вътре заедно със съпътстващата апаратура, но в крайна сметка, не се оказа чак толкова трудно с оглед на парите, с които разполагаше. А най-ироничното беше, че именно военните му ги бяха осигурили! Единственото, за което Нел се молеше в момента бе Венкатеш да не му се сърди заради решението му. Той силно се надяваше дори да се зарадва на това. За последния така или иначе нямаше място в истинския свят, а и ако трябваше да сме честни, той де-факто се бе отказал от него още приживе!


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 44 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън