logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
45


Сибелиус Арнестън бавно се събуждаше от нещо, което всичките му сетива категорично и безапелационно отказваха да приемат за реалност. Засега поне.

Намираше се в непрогледна тъмнина и една едва забележима и размита червена светлинка мъждукаше някъде далеч пред него. Усещаше се странно увиснал в пространството, все едно тялото му бе изчезнало и е останало единствено голото му съзнание. Не му се виеше свят, защото нямаше отправна точка, но същевременно му липсваше и острота на сетивата. Чувстваше се така от цяла вечност.

В главата на мъжа безразборно се търкаляха мъгляви спомени. Не си спомняше за нещо конкретно, а по-скоро за всичко наведнъж. Усещането му за време и хронология се размиваше напълно. Смесваха се минало и настояще; детство и зрялост; пейзажи, миризми и звуци от Аксиандра с такива от местата, които бе обикалял по-късно. А най-странното беше, че имаше и нещо като неосъществено бъдеще в цялата неразбория.

В съзнанието си, Арнестън се виждаше все още на родната си планета, но незнайно защо – не само себе си. Девойката, заради която напусна дома си също присъстваше, сякаш изобщо никога не бе вземал решението, което всъщност го изпрати на светлинни години от нея. Той не можеше да прецени какви точно взаимоотношения имаха, но очевидно бяха доста обвързващи. Изглеждаха нещо като съпрузи. Ситуацията му се струваше странна, защото мъжът отдавна беше сложил черта на този фрагмент от живота си и общо взето, избягваше да се връща към него!

Постепенно спомените в главата му започнаха да се конкретизират и той изведнъж отново заплува в младежките си години, когато на Свети Рубикон – празникът, на който девойките си избираха мъж до края на живота си – той бе посочен от момиче на име Сая Кингсмаунтин. Сибелиус познаваше Сая – те бяха съученици през последните класове в училище и въпреки че не изпитваше нещо конкретно против нея, той не я обичаше. Не че беше грозна или глупава – дори обратното! Просто не я обичаше. Това по принцип нямаше каквото и да е значение на Аксиандра, но за него неочаквано се оказа, че има.

На Аксиандра, обичаят повеляваше той да я вземе. Младежът не биваше да отказва, когато подобно нещо се случи, защото то се разглеждаше като огромно унижение и срам за отблъснатата девойка. Акт, който граничеше с опропастяването на живота й, защото вследствие на него, тя с абсолютна сигурност щеше да остане завинаги сама. Случаят на Сибелиус се оказа по-тежък от обикновеното, защото Сая бе дъщеря на една от най-известните журналистки на Аксиандра и за беда, реши да направи избора тъкмо си в шоуто на майка си в праймтайма на националната телевизия. Погледнато отстрани, решението изглеждаше глупаво, но пък пречупено през призмата на твърдо установените взаимоотношения на планетата, рискът реално не беше по-голям отколкото да се разходиш из парка например.

И въпреки това, Арнестън отказа. Освен огромен срам за девойката, постъпката му представляваше не по-малък срам и за него и неговото семейство, именно заради онова, което й причиняваше. Подобни неща, макар и да се случваха от време на време, като цяло бяха голяма рядкост.

Принципно, след такъв акт за младежа не съществуваше място в родния му град, даже и да е многомилионен мегаполис. Обикновено му се налагаше да отиде в някое друго селище, където да извърши необходимите ритуали, но по-често той свършваше живота си в пълно уединение на върха на някоя планина. При Сибелиус обаче, заради майката на девойката, нещата се завъртяха натам, че не само у дома, ами и на цялата планета за него не се намираше място, където да се скрие и отдаде на размисъл. Наистина невероятен късмет беше, че тъкмо тогава един от чичовците му имаше работа далеч извън системата и се смили над него, предлагайки му да го вземе със себе си. Така, след много перипетии и дълго пътуване, мъжът накрая се оказа в съвсем друг край на галактиката и с професия, която никога преди не предполагаше, че ще упражнява.

Между другото, по някаква странна ирония на съдбата, този му чичо навремето също бе преживял подобна драма, но за разлика от племенника си, той впоследствие се вразуми и взе момичето. За Сибелиус такъв шанс отдавна вече не съществуваше. Независимо от това, през годините, той постоянно си мислеше за Сая и се питаше как ли е протекъл животът й след случката. Вероятно беше мъртва, защото на Аксиандра подобни житейски драми нерядко завършваха със самоубийство. Арнестън редовно изпитваше угризения, че самият той продължаваше да е жив след отказа си.

Мъжът неуверено се опита да размърда ръцете си и после да се протегне. Постепенно сетивата му възвръщаха работния си режим и той започваше да чувства тялото си – още сковано, но пък вече осезаемо. Около него, беше тихо с изключение на някакъв натрапчив, далечен тътен. Не се усещаше никакво движение. Колкото до тъмнината, тя все така висеше непрогледна наоколо.

Сибелиус бавно се надигна от мястото, където седеше и го опипа. Усети равна повърхност, приличаща на под. Струваше му се, че е лежал ужасно продължително, но на практика бяха минали не повече от пет минути откакто тахионният рутер, който осъществяваше в момента енергийната връзка дотук, го пренесе. Толкова бе необходимо на техниката, да преобразува тахионната енергия в обикновено лъчение и обратно. Реално погледнато, единствено съзнанието на мъжа присъстваше. Тялото му си остана на хиляди светлинни години назад в състояние на изкуствена кома, но мозъчните му вълни се препращаха от тамошния изпарител, до тукашния тахионен втечнител, който вероятно бе наблизо.

Арнестън внимателно се изправи на крака и олюлявайки се, пипнешком се завлече до червеното сияние, което вече не изглеждаше така далече и се бе стеснило до точка с определени размери. Ръката му се пресегна и задейства сензорния бутон на стената, който то представляваше. Светлината избухна пред очите му и го накара да замижа. После виртуалните му зеници постепенно се приспособиха и той отново започна да вижда.

Намираше се в широко помещение, почти изцяло натъпкано с безразборно нахвърляни контейнери. Единият от тях беше разопакован и апаратурата от него – извадена и инсталирана. Детективът се върна назад и се приближи до нея.

– Значи така изглежда все пак прословутият втечнител! – измърмори той под носа си.

Нещото имаше размери метър на метър на метър и приличаше на стъклен куб, излят около блестяща и бодлива, подобна на таралеж сфера в средата му, направена от странен, сребристо-черен материал. Именно тази сфера, кондензираше тахионната енергия и я забавяше до скоростта на светлината, превръщайки я в обикновено лъчение, способно да взаимодейства с материалния ни свят. След това, устройството, подпомагано от една камара сензори от всякакво естество, зареждаше това лъчение с информация и го прехвърляше към изпарителя, който от своя страна, го предаваше на втечнителя в другия край на линията, за да направи той същото там. Самите тахиони в чистия си вид, нямаха никаква форма на допирност с познатата ни материя. Те се движеха така невъобразимо бързо, че за нас, всяка една тяхна единица се намираше във всяка една точка на Вселената едновременно, представлявайки квантова двойка със самата себе си. На практика, тахионите населяваха паралелен континуум, което пречеше на хората да наблюдават парадоксите от съществуването им и именно затова, никой не ги откриваше толкова дълго. В дадената технология, те служеха единствено като посредник, пренасящ почти мигновено информационните масиви нагоре и надолу по магистралата, в случая – масивите, които мозъкът на Сибелиус излъчваше там някъде назад в пространството. Фактът, че детективът виждаше собственото си тяло тук, не беше нищо друго освен проекция в мозъка му у дома, твърде подобна на тази при сънуването, но за разлика от него, напълно рационална и реална.

Арнестън протегна ръка и пипна лицето си. Илюзията бе наистина съвършена – както за пръстите му, така и за кожата на бузата. Той поогледа още малко помещението и после се върна до сензорния панел на стената. Ръката му се приближи и докосна друг бутон, който моментално отвори вратата. Мъжът силно се учуди на резултата. При положение, че тялото му понастоящем се намираше в нематериално състояние, как изобщо беше възможно да го направи? В следващия миг обаче той се досети, че тахионният рутер със сигурност е свързан с апаратурата, управляваща това място, която апаратура явно бе отворила вратата за него. В известен смисъл, той я бе отворил, но със силата на мисълта си.

Сибелиус предпазливо промуши глава навън и се измъкна от стаята. Пред очите му се простираше дълъг и ярко осветен коридор, който завършваше някъде напред в дъното със стръмна, метална стълба, водеща към по-горно ниво. Детективът тръгна натам, чудейки се същевременно дали втечнителят работеше на една-единствена честота или разполагаше с цяла честотна лента. В първия случай, проекцията на Анибал, която също беше някъде наоколо, щеше да се докосне и може би да взаимодейства с неговата. В обратния вариант, те най-вероятно щяха да бродят паралелно из станцията без на практика да подозират един за друг.

Арнестън не се чувстваше изцяло сигурен в разсъжденията си. В тази нова за света технология, имаше твърде много неясноти и единственото, което със сигурност се знаеше, бе че Рекстън в никакъв случай не можеше да присъства физически на планетата. Канопус се намираше на наистина огромно разстояние в самия край на галактичния куп и до мястото се пътуваше в състояние на изкуствена кома в продължение на няколкостотин хиляди години. През цялото време, подобно на Арнестън, Анибал щеше да броди само виртуално тук. Освен това, ако той вече беше пристигнал, рутерът по всяка вероятност нямаше все още да седи отворен, некриптиран и защитен единствено с фабричната си парола, което правеше устройството възможно за ползване и от Арнестън. В момента то просто очакваше бъдещия му собственик да дойде и да го администрира.

Идеята да се впусне в подобно рисковано приключение, всъщност хрумна на Сибелиус изненадващо за самия него. След като той разбра, че Анибал е купил тази планета, първото нещо, което се зачуди, бе как ли последният смята да се добере до нея. Няколко дни по-късно, с доста информация от мрежата и с незаменимата техническа помощ на военните, детективът успя да трасира цялото си пътуване дотук. Не беше чак толкова сложно да се измисли, колкото изглеждаше на пръв поглед, защото на практика не съществуваха други алтернативи за придвижване на такова колосално разстояние както във физическия, така и във виртуалния му аспект. Детективът просто последва примера и използва способите, който самият Рекстън бе нагласил за себе си. Последният, беше закупил и поръчал на куриерска фирма от близката околност, да инсталира за него тахионната техника тук и за щастие, поради някакво недоглеждане, се оказа че не ги е накарал да й сменят фабричните настройки. Може би, въобще не му бе хрумвало, че някой ще поиска да го потърси толкова далече, но то така или иначе беше грешка, защото Арнестън поиска!

Сибелиус стигна до металната стълба в дъното на коридора, заслуша се за миг и се заизкачва по нея, след което докосна поредния сензорен бутон, чрез който системата безпогрешно отчете желанието му. Шлюзът над главата му бързо се отвори и детективът се измъкна на по-горното ниво, оглеждайки се внимателно и напрегнато наоколо. Тук помещението беше по-различно. Намираше се в голяма и сумрачна зала, където само хилядите лампички от разнообразната апаратура по релсите излъчваха някаква оскъдна светлина, колкото човек да не се спъне и да си разбие носа.

Детективът не знаеше дали подобно нещо е възможно да се случи или не, поради което протегна ръка и се ощипа с нея по другата. Болеше. Съвсем истински при това! Очевидно системата адекватно предаваше обратно на мозъка му всичко, включително и болката. Арнестън се зачуди дали то пък, от своя страна не значеше, че може и да умре тук, ако случайно Рекстън или някой друг го застреляше с измислен пистолет. Тялото му у дома вероятно не би знаело за този малък детайл и за неговата нереалистичност!

Детективът изведнъж съжали, че преди да тръгне не си науми, че е взел оръжие със себе си. Беше му се видяло нелепо, но сега като се замислеше, не изглеждаше да е чак толкова лоша идея. Той тихо и неуверено се запромъква край безкрайните серпентини с техника, все така чудейки се дали ще срещне Анибал и макар че нямаше идея къде отива, пътеката като че ли го водеше към едно конкретно, определено място. Скоро Сибелиус стигна до него.

То представляваше поредната голяма и кръгла зала с апаратура, но за разлика от предишната, която приличаше на клъстър от сървъри, тази тук очевидно имаше комуникационно предназначение. Огромният панорамен прозорец с интегриран тъчскрийн обхващаше цялата предна част на помещението и когато Арнестън погледна натам, той с огромно притеснение видя един безкраен океан да се върти застрашително отзад. От него, в момента се надигаха може би най-големите вълни, които мъжът бе виждал през живота си и те заплашваха всеки момент да връхлетят с чудовищна сила съоръжението, на което се намираше и да го разбият на пух и прах. Явно техния тътен, той бе слушал на долното ниво, когато се събуждаше за първи път.

Детективът нервно и с мъка откъсна очи от прозореца и се огледа притеснено наоколо. С изненада установи, че и това помещение беше празно. Никъде нямаше и следа от Анибал Рекстън, нито знак, че той е стъпвал тук – нещо твърде разбираемо, предвид факта, че с виртуалното си присъствие човек трудно би могъл да остави каквито и да е следи във физическия свят. Само апаратурата, дигитално свързана със самата система на станцията, щеше да в кръга на възможностите му за взаимодействие с нея.

След като не забеляза никаква опасност, Арнестън отново се загледа в панорамния прозорец, отивайки плахо до него. Вълните отвън просто поразяваха въображението и смразяваха кръвта с големината си. Освен това, там също валеше и проливен дъжд. Явно вилнееше страхотна буря, но странно, че тя изглеждаше някак спокойна. Усещането бе изцяло абстрактно и мъжът никога не беше изпитвал такова противоречиво несъответствие между обективната логика и субективната емоция. Сякаш времето изобщо не съществуваше на тази планета. Сякаш всичко се развиваше в един-единствен и самотен миг на безкрайна застиналост. Няколко минути по-късно, докато все още гледаше хипнотизирано навън, Сибелиус внезапно разбра какво не беше наред със стихията. Нищо в нея не се променяше! Вятърът не духаше на пориви, а равномерно; дъждът не се усилваше, нито намаляваше; океанът не се успокояваше или разбушуваше по-силно и вълните му се издигаха на една и съща височина и сетне се спускаха обратно за едно и също, точно определено време. Детективът не помнеше някога да е виждал толкова магическо място.

След цели двадесет минути на захлас, мъжът бавно взе да осъзнава, че панорамата неусетно го поглъща и той неохотно отмести поглед от нея. По-встрани от мястото, където седеше, почти в центъра на тъчскрийна, една червена лампичка в този миг светеше настойчиво и тревожно, премигвайки така интензивно, че едва се забелязваше амплитудата й. Около нея, имаше и други подобни, но всички те мигаха в зелено. Ритъмът на целия екран се намираше в абсолютен и тотален дисонанс с безвремието на океана от външната страна на прозореца.

Мъжът се загледа учудено в индикациите, но понеже те не му говореха нищо, погледът му се плъзна обратно към помещението, спирайки се на неголямо бюро близо до входа към сървърната зала, откъдето той дойде. То изглеждаше прекалено странно със своята нелогична празнота и само един старомоден, зелен, кожен тефтер на края на плота му едва я нарушаваше. Той вероятно представляваше и единствената форма на лична вещ в станцията до този момент.

Арнестън бързо се приближи до бюрото и любопитно посегна да отвори бележника. Не знаеше какво ще се случи, нито дали ще успее, но след малко с изненада установи, че стана. Сигурно присъстваше единствено в ума му, но страниците на тефтера наистина се разлистиха пред очите му. За съжаление, те изглеждаха съвършено празни. Дори и физически да имаше нещо написано на тях, то не беше в дигитална форма и нито системата, нито той самият можеше да има представа за него. Въпреки това, наличието на бележника беше странно.

Все пак, от чисто любопитство, детективът се пресегна и леко измъкна писалката, затъкната в подвързията, приближавайки я до страниците, след което внимателно написа „Сая Кингсмаунтин“ на една от тях. Надписът се появи по напълно нормален начин и си остана да си седи, запазвайки специфичния почерк и стил на мъжа. След като съзерцава думите за около минута, детективът неохотно затвори тефтера и го върна там, откъдето го беше взел. После той пак вдигна очи и се огледа за пореден път. Може би вече трябваше да се концентрира върху мисълта какво ще прави от тук насетне, защото станцията очевидно се оказваше необитаема.

Когато още в самото начало Арнестън реши да се телепортира тук, той не разполагаше с подготвен план относно това как ще действа и какво ще предприеме, ако се натъкне на някаква следа. Мъжът също не знаеше и как ще реагира, ако попадне на Анибал Рекстън при идването си. Подобна ситуация го притесняваше, защото си беше един вид нахълтване с рутерен взлом. Станцията представляваше частна собственост и той нямаше работа на нея, даже и с оправданието, че не е бил в състояние да се обади на собственика й за среща поради магнитната буря между тях. Сега като се замислеше, все повече осъзнаваше, че нещата щяха да бъдат далеч по-лесни, ако се бе случило именно това. При всички случаи, разговорът му с Рекстън щеше поне да го наведе на нещо, докато сега… сега той не можеше и да си представи откъде да започне разследването си! Техниката наоколо нищо не му говореше и цялата ситуация по-скоро го караше да се чувства излъган. Все пак, никак не е шега работа да минеш толкова невъобразимо дълъг път, само за да установиш впоследствие, че в някаква зала има някаква апаратура и ти не знаеш какво да правиш с нея!

След тази не особено окуражаваща мисъл, Сибелиус се завъртя около себе си и тихо въздъхвайки, отиде до малкия пулт, разположен пред тъчскрийна на панорамния прозорец. Там се намираше втори – дублиращ екран. Той седна в коженото кресло зад него, а ръката му се пресегна и плахо го докосна. Твърде неочаквано, дисплейът бързо премигна и сетне със стряскаща готовност светна, изкарвайки затормозяващо меню с над хиляда опции пред уплашените очи на мъжа.

Точно осем часа и четиридесет и шест минути по-късно, след като на няколко пъти беше абсолютно сигурен, че е потопил цялата станция в океана и един-два пъти, че необратимо е форматирал базата й с данни, Арнестън почувства, че случайно се е добрал до модул, откъдето можеше да разглежда многобройните лог-файлове на системата. Сърцето му за миг трепна от вълнение, но той не успя да се зарадва както трябва, защото когато хвърли бегъл поглед на всичко, умът му с ужас осъзна параметрите на цялата лудост, с която се захващаше. Общият обем на лог-файловете се оказа 1,68358x10 на степен 14 терабайта и системата тъкмо започваше да ротира поредната порция информация, за да извърши рутинния процес по архивирането й. Само няколко милисекунди след това, тя небрежно добави още 1183 терабайта към задачката, която седеше пред мъжа и после потъна в обичайната си и бездушна дигитална невъзмутимост.

– Направо нищо работа! – замаяно измърмори под носа си детективът и без особени надежди се облегна назад. – Има-няма, стотина милиарда години и почти ще знам откъде да започна. Трябва ми съвсем малко търпение и подобаващото дълголетие и съм там!


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 45 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън