Сибелиус Арнестън бавно се събуждаше от нещо, което всичките му сетива категорично и безапелационно отказваха да приемат за реалност. Засега поне.

Намираше се в непрогледна тъмнина и едно едва забележимо и размито червено сияние мъждукаше някъде далеч пред него. Беше странно увиснал в пространството, все едно тялото му бе изчезнало и на негово място се рееше единствено голото му съзнание. Не му се виеше свят, защото нямаше отправна точка, която да обърка сетивата му, но същевременно не усещаше и обичайната им острота. Чувстваше се така от цяла вечност.

В главата на мъжа безразборно се търкаляха мъгляви спомени. Не си спомняше за нещо конкретно, а по-скоро за всичко наведнъж. Възприятията му за време и хронология на събитията се размиваха напълно. Смесваха се минало и настояще; детство и зрялост; пейзажи, миризми и звуци от Аксиандра с такива от местата, които бе посещавал по-късно. А най-странното беше, че имаше и нещо като неосъществено бъдеще в цялата тази неразбория.

В съзнанието си, Арнестън се виждаше все още на родната си планета, но незнайно защо, моментът не беше логически свързан с настоящия му живот по никакъв начин. Девойката, заради която той напусна дома си също присъстваше там, сякаш детективът изобщо не бе вземал решението, което го изпрати на светлинни години от нея. Той не можеше да прецени какви точно взаимоотношения имаха, но очевидно бяха доста обвързващи. Изглеждаха нещо като съпрузи. Ситуацията му се струваше странна, защото твърде отдавна беше сложил черта на този фрагмент от миналото си и общо взето, избягваше да се връща към него.

Постепенно спомените в главата на мъжа започнаха да се конкретизират и той изведнъж отново заплува обратно в младежките си години, когато на Свети Рубикон – празникът, на който девойките си избираха младеж, с който да се обвържат до края на живота си – той бе посочен от момиче на име Сая Кингсмаунтин. Сибелиус познаваше Сая – те бяха съученици през последните класове в училище и въпреки че не изпитваше нещо конкретно против нея, все пак не я и обичаше. Не че беше грозна или глупава – тъкмо обратното! Просто не я обичаше. Това по принцип нямаше особено значение на Аксиандра, но за него, неочаквано се оказа, че има.

На Аксиандра, обичаят повеляваше той да я вземе. Младежът не биваше да отказва, когато подобно нещо се случи, защото то се разглеждаше като огромно унижение и срам за отблъснатата девойка. Акт, който граничеше с опропастяването на живота й, понеже впоследствие, тя щеше да остане завинаги сама. Случаят на Сибелиус се оказа дори по-тежък от обикновеното, защото Сая бе дъщеря на една от най-известните журналистки на Аксиандра и за беда, реши да направи избора тъкмо си в шоуто на майка си в праймтайма на националната телевизия. Погледнато отстрани, решението изглеждаше глупаво, но пък пречупено през призмата на твърдо установените взаимоотношения на планетата, рискът реално не беше по-голям отколкото да се разходиш из парка, например.

И въпреки това, Арнестън отказа. Освен огромен срам за девойката, постъпката му представляваше не по-малък срам и за самия него и неговото семейство, именно заради онова, което й причиняваше. Подобни неща, макар и да се случваха от време на време, като цяло, бяха голяма рядкост в тяхното общество.

Принципно, след такъв акт, за младежа не съществуваше живот в родния му град, даже и да е многомилионен мегаполис. Обикновено, на отказалият му се налагаше да отиде в някое друго селище, където да извърши определени за случая ритуали, но по-често, той свършваше дните си в пълно уединение на върха на някоя планина. При Сибелиус обаче, заради майката на девойката, нещата се завъртяха така, че не само у дома, ами и на цялата планета не можеше да се намери място, където да се скрие и отдаде на размисъл. Наистина невероятен късмет беше, че тъкмо тогава един от чичовците му имаше работа далеч извън тяхната система и се смили над него, предлагайки му да го вземе със себе си. Така, след много перипетии и ужасно дълго пътуване, мъжът накрая се оказа в съвсем друг край на галактиката и с професия, която никога преди не бе предполагал, че ще упражнява.

Между другото, по някаква странна ирония на съдбата, този му чичо навремето също бе преживял подобна драма, но за разлика от племенника си, той впоследствие се бе вразумил и взел момичето. За Сибелиус такъв шанс повече не съществуваше. Независимо от това, през годините, той често си мислеше за Сая и се питаше как ли е протекъл животът й след трагичната случка. Вероятно вече беше мъртва, защото на Аксиандра, житейски драми от този сорт нерядко завършваха със самоубийство. В подобни моменти, Арнестън редовно изпитваше угризения, че самият той продължава да е жив след отказа си.

Мъжът неуверено се размърда и се опита да протегне ръцете си настрани и да стане. Постепенно, сетивата му възвръщаха работния си режим и той започваше да чувства тялото си – все още сковано, но вече съвсем осезаемо. Наоколо беше тихо с изключение на някакъв натрапчив, далечен тътен, който едва се чуваше. Не се усещаше никакво движение. Колкото до тъмнината, тя продължаваше да виси непрогледна около него.

Сибелиус бавно се надигна от мястото, където лежеше и сковано го опипа. Усети някаква равна повърхност, приличаща на под. Струваше му се, че е прекарал така цяла вечност, но на практика, бяха минали не повече от пет-шест минути откакто тахионният рутер, осъществяващ енергийната връзка с това място, го пренесе дотук. Толкова бе необходимо на техниката, да преобразува тахионната енергия в обикновено лъчение, да я зареди с данни и сетне да я превърне обратно в енергия. Реално погледнато, единствено съзнанието на мъжа пропътува цялото това разстояние. Тялото му си остана на хиляди светлинни години назад в състояние на изкуствена кома, изпращайки мозъчни вълни от тамошния изпарител до тукашния тахионен втечнител, който вероятно беше съвсем наблизо.

Арнестън внимателно се изправи на крака и олюлявайки се, пипнешком се приближи до червеното сияние, което вече не изглеждаше толкова далече и се бе смалило до точка с определени размери. Ръката му се пресегна и задейства сензорния бутон на стената, който то представляваше. Светлината рязко избухна пред очите му и го накара да замижа. После виртуалните му зеници постепенно се приспособиха към нея и той отново започна да вижда.

Намираше се в обширно помещение, почти изцяло натъпкано с безразборно нахвърляни контейнери. Единият от тях беше разопакован и апаратурата от него – извадена и инсталирана. Детективът се върна назад да се приближи до нея.

– Значи така изглежда все пак прословутият втечнител! – измърмори той под носа си.

Нещото имаше размери метър на метър на метър и приличаше на стъклен куб, излят около блестяща и бодлива, подобна на таралеж сфера в средата му, направена от странен, сребристо-черен материал. Именно тази сфера кондензираше тахионната енергия, забавяйки я до скоростта на светлината за да се превърне тя в обикновено лъчение, способно да взаимодейства с материалния ни свят. След това, устройството, подпомагано от една камара сензори от всякакво естество, зареждаше лъчението с информация, изпаряваше го отново и го прехвърляше към тукашния втечнител, за да направи той същото, само че освобождавайки информацията.

Всичко това беше необходимо, защото самите тахиони в чистия си вид, нямаха абсолютно никаква допирност с познатата ни материя. Те се движеха така невъобразимо бързо, че за нас, всяка една тяхна частица се намираше във всяка една точка на вселената едновременно, представлявайки квантова двойка със самата себе си. На практика, тахионите населяваха паралелен континуум, което пречеше на хората да наблюдават парадоксите от съществуването им и именно затова, никой не ги откриваше толкова дълго. В дадената технология, те служеха единствено като посредник, пренасящ почти мигновено информационните масиви нагоре и надолу по магистралата – в случая, това бяха масивите, които мозъкът на Сибелиус излъчваше там някъде, назад в пространството. Фактът, че детективът виждаше собственото си тяло в момента, не беше нищо друго освен проекция в мозъка му у дома, твърде подобна на тази при сънуването, но за разлика от него, напълно осъзната и съобразена с реалната обстановка тук.

Арнестън плахо протегна ръка и попипа лицето си. Илюзията беше наистина съвършена – както за пръстите, така и за кожата на бузата му. Той поогледа още малко помещението и после бавно се върна до сензорния панел на стената. Ръката му се приближи и докосна друг бутон, който моментално отвори вратата. Мъжът силно се учуди на резултата. При положение, че тялото му понастоящем се намираше в нематериално състояние, как изобщо беше възможно да го направи? В следващия миг обаче той се досети, че тахионният рутер със сигурност е свързан с апаратурата, управляваща това място, която апаратура явно бе отворила вратата за него. В известен смисъл, той я бе отворил, но със силата на мисълта си.

Сибелиус предпазливо промуши глава навън и се измъкна от стаята. Пред очите му се разпростря дълъг и ярко осветен коридор, който завършваше някъде напред в дъното със стръмна, метална стълба, водеща към по-горно ниво. Детективът тръгна натам, чудейки се същевременно дали втечнителят работеше на една-единствена честота или разполагаше с цяла честотна лента. В първия случай, проекцията на Анибал, която също беше някъде наоколо, щеше да се пресече и може би да взаимодейства с неговата. В обратния вариант, те двамата най-вероятно биха бродили паралелно из станцията без на практика да подозират един за друг.

Арнестън не се чувстваше изцяло сигурен в разсъжденията си. В тази нова за света технология, имаше все още твърде много неясноти и единственото, което със сигурност се знаеше бе, че Рекстън в никакъв случай не можеше да присъства физически на планетата. Канопус се намираше на наистина огромно разстояние, в самия край на галактичния куп и до мястото се пътуваше в състояние на изкуствена кома в продължение на няколкостотин хиляди години. През цялото време, подобно на детектива, Анибал щеше да броди само виртуално тук. Освен това, ако той действително беше пристигнал, рутерът, по всяка вероятност, нямаше да седи отворен, некриптиран и защитен единствено с фабричната си парола, което правеше възможно ползването му и от Арнестън. В момента, устройството просто очакваше бъдещия му собственик да дойде и да го администрира.

Идеята да се впусне в подобно невероятно рисковано приключение, всъщност хрумна на Сибелиус изненадващо за самия него. След като той разбра, че Анибал е купил тази планета, първото нещо, което се зачуди, бе как ли последният смята да се добере до нея. Няколко дни по-късно, с доста информация от мрежата и с незаменимата техническа помощ на военните, мъжът успя да трасира цялото си пътуване дотук. Между другото, не беше чак толкова трудно, колкото изглеждаше на пръв поглед, защото на практика не съществуваха други алтернативи за придвижване на такова колосално разстояние, както във физически, така и във виртуален смисъл. Детективът просто последва примера и използва способите, който самият Рекстън бе нагласил за себе си. Последният, беше закупил и поръчал на посредническа фирма от близката околност, да инсталира за него тахионната техника тук и за щастие, поради някакво недоглеждане, се оказа, че не ги е накарал да й сменят фабричните настройки. Може би, въобще не му бе хрумвало, че някой ще поиска да го потърси толкова надалече, но то, така или иначе беше грешка, защото Арнестън поиска.

Сибелиус стигна до металната стълба в края на коридора, заслуша се за миг в далечния тътен и се заизкачва нагоре, след което леко докосна поредния сензорен бутон, чрез който системата безпогрешно отчете желанието му. Шлюзът над главата му бързо се отвори и детективът се измъкна на по-горното ниво, оглеждайки се внимателно и напрегнато наоколо. Тук помещението беше малко по-различно. Мъжът се намираше в голяма и сумрачна зала, където хилядите лампички от разнообразна апаратура по стените и многобройните релси между тях излъчваха оскъдна светлина, колкото човек да не се спъне и да си разбие носа.

Детективът не знаеше дали подобно нещо изобщо е възможно да се случи, поради което протегна дясната си ръка да се ощипе по лявата. Болеше. Съвсем истински при това! Очевидно системата адекватно предаваше обратно на мозъка му всичко, което се случваше в момента, включително и болката. Арнестън се зачуди дали пък това, от своя страна, не значи, че може и да умре тук, ако случайно Рекстън или някой друг го застреля с измислен пистолет. Тялото му у дома вероятно не би направило особена разлика.

Сибелиус изведнъж съжали, че преди да тръгне не си науми, че е взел оръжие със себе си. Подобно нещо му се беше видяло нелепо, но сега като се замислеше, не изглеждаше да е чак толкова лоша идея. Той тихо и неуверено се запромъква край безкрайните серпентини с техника, все така чудейки се дали ще срещне Анибал, и макар че нивото изглеждаше като лабиринт, пътеката напред неотклонно го водеше към едно конкретно и определено място. Скоро той стигна до него.

То представляваше поредната голяма и кръгла зала пълна с апаратура, но за разлика от предишната, която приличаше на клъстър от сървъри, тази тук, очевидно имаше комуникационно предназначение. Огромният панорамен прозорец с интегриран тъчскрийн обхващаше цялата й предна част и когато Арнестън погледна натам, той с огромно притеснение видя един безкраен океан да се върти застрашително отзад. От него, в момента се надигаха може би най-големите вълни, които мъжът бе виждал през живота си и заплашваха всеки момент да връхлетят с чудовищна сила съоръжението, разбивайки го на пух и прах. Явно техния тътен, той бе слушал на долното ниво, когато се събуждаше за първи път.

Детективът нервно и с мъка откъсна поглед от прозореца и се огледа притеснено наоколо. Очите му с изненада установиха, че и това помещение е празно. Никъде нямаше и следа от Анибал Рекстън, нито знак, че той е идвал някога тук – нещо твърде разбираемо, предвид факта, че с виртуалното си присъствие човек трудно можеше да остави следи във физическия свят. Само апаратурата, дигитално свързана със самата система на станцията, щеше да в кръга на възможностите му за взаимодействие.

След като не забеляза никаква конкретна опасност, Арнестън отново се загледа в панорамния прозорец, отивайки плахо до него. Вълните отвън поразяваха въображението и смразяваха кръвта му с големината си. Освен това, там също валеше и проливен дъжд. Явно вилнееше страхотна буря, но странно защо, тя изглеждаше някак спокойна. Усещането бе изцяло абстрактно и мъжът никога не беше изпитвал такова противоречиво несъответствие между обективната логика и субективната си емоция. Сякаш времето изобщо не съществуваше на тази планета! Сякаш всичко се развиваше в един-единствен и самотен миг на безкрайна застиналост. Няколко минути по-късно, докато все още гледаше хипнотизирано навън, Сибелиус внезапно разбра какво не е наред със стихията. Нищо в нея не се променяше. Вятърът не духаше на пориви, а равномерно; дъждът не се усилваше или намаляваше; океанът не се успокояваше, нито се разбушуваше повече. Вълните му просто се издигаха на една и съща височина и сетне се спускаха обратно за едно и също, точно определено време. Детективът не помнеше някога да е виждал толкова магическо място.

След цели двадесет минути на захлас, Сибелиус бавно взе да осъзнава, че панорамата неусетно го поглъща и той с мъка си наложи да отмести поглед от нея. Малко встрани от мястото, където стоеше, почти в центъра на огромния тъчскрийн, една червена лампичка светеше настойчиво и тревожно, премигвайки така интензивно, че едва се забелязваше амплитудата й. Около нея, имаше и други подобни, но всички те мигаха в зелено. Хаотичният ритъм на екрана се намираше в абсолютен дисонанс с безвремието на океана от външната страна на прозореца.

Мъжът се загледа учудено в индикациите, но понеже те не му говореха нищо, погледът му се плъзна обратно към помещението, спирайки се на неголямо бюро близо до входа към сървърната зала, откъдето той дойде. То изглеждаше прекалено странно в своята нелогична празнота и само един старомоден, зелен, кожен тефтер на самия ръб на плота му едва я нарушаваше. Това вероятно беше и единствената форма на лична вещ в цялата станция.

Арнестън бързо направи няколко крачки към него и посегна да го отвори. Не знаеше какво точно ще се случи, нито дали ще успее да го направи, но след секунда, с изненада установи, че стана. Сигурно тефтерът присъстваше единствено в ума му, но във всеки случай, страниците наистина се разлистиха пред очите му. За съжаление, те бяха съвършено празни. Дори и физически да имаше нещо написано на тях, то не беше в дигитална форма и нито системата, нито той самият можеше да има представа за него. Въпреки това, наличието на бележника беше озадачаващо.

Все пак, от чисто любопитство, детективът внимателно измъкна писалката, затъкната в подвързията и я приближи до първия лист, след което написа „Сая Кингсмаунтин“ на него. Думите се появиха по напълно нормален начин и си останаха да седят там, запазвайки специфичния почерк и стил на мъжа. След като ги съзерцава замислено в продължение на цяла минута, детективът неохотно затвори тефтера и го върна на мястото му. После той отново вдигна очи да се огледа за пореден път. Може би вече трябваше да се концентрира върху мисълта какво ще прави оттук насетне, защото станцията очевидно се оказваше необитаема.

Когато още в самото начало Арнестън реши да се телепортира тук, той не разполагаше с предварително подготвен план как ще действа и какво ще предприеме, ако се натъкне на следа на това място. Мъжът също не знаеше и как ще реагира, ако попадне на Анибал Рекстън при идването си. Подобно развитие на нещата силно го притесняваше, защото си беше чиста проба рутерен взлом. Станцията представляваше частна собственост и той нямаше работа на нея, даже и с оправданието, че не е могъл да се свърже със собственика й за среща поради магнитната буря между тях. Сега като се замислеше, все повече осъзнаваше, че всичко би било далеч по-лесно, ако беше станало именно така. Ако не друго, разговорът с Рекстън щеше поне да му осигури някаква информация, докато в момента, той нямаше и най-бегла представа откъде да започне разследването си. Техниката наоколо не му говореше абсолютно нищо и ситуацията по-скоро го караше да се чувства излъган. Все пак, никак не беше шега работа да биеш целия този невъобразимо дълъг път дотук, само за да установиш, че си попаднал насред купища апаратура без никаква идея какво да правиш с нея!

След тази не особено окуражаваща мисъл, Сибелиус отчаяно се завъртя около себе си и тихо въздъхвайки, отиде до малкия пулт, разположен край тъчскрийна на панорамния прозорец. Там се намираше втори – дублиращ – екран. Той седна в коженото кресло зад него и ръката му плахо се пресегна да го докосне. Твърде неочаквано, дисплейът нервно премигна и сетне със стряскаща готовност изкара затормозяващо меню с над хиляда опции пред уплашените очи на мъжа.

Точно осем часа и четиридесет и шест минути по-късно, след като на няколко пъти беше абсолютно сигурен, че е потопил цялата станция в океана и един-два пъти, че необратимо е форматирал базата й с данни, Арнестън почувства, че случайно се е добрал до модул, откъдето можеше да разглежда многобройните лог-файлове на системата. Сърцето му за миг трепна от вълнение, но той не успя да се зарадва както трябва, защото когато хвърли бегъл поглед на всичко, умът му с ужас осъзна параметрите на цялата лудост, с която се е захванал. Общият обем на лог-файловете се оказа 1,68358x10 на степен 14 терабайта и системата тъкмо започваше да ротира поредната порция информация, за да извърши рутинния процес по архивирането й. Само няколко милисекунди след това, тя небрежно добави още 1183 терабайта към задачата, която седеше пред мъжа и после потъна в обичайната си и бездушна дигитална невъзмутимост.

– Направо нищо работа! – замаяно измърмори под носа си детективът и без да таи особени надежди, се облегна назад. – Има-няма, 1,68358x10 на степен 14 години и почти ще знам откъде да започна! Трябва само малко да се съсредоточа и да живея подобаващото дълго.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)