Венкатеш Сикхвамрами обърна поглед надолу и се взря в повърхността на земята. Мястото изглеждаше изключително еднообразно и скучно и той дори не знаеше защо е тук. Беше се озовал съвсем внезапно. Просто в един миг си лежеше безгрижно у дома, а в следващия, вече бродеше из някаква гола, каменисто-пясъчна пустиня без никакви конкретни спомени между двата момента. Все едно сънуваше. Мъжът се замисли дали пък не е заспал на някой особено скучен запис от колекцията си. Никога досега не го бе правил, обаче. А още по-странно му се струваше, че въобще не помни да е планувал да пътува до където и да е. Една екскурзия в космоса определено искаше сериозна подготовка!

Венкатеш разсеяно разгледа панорамата под себе си и намали до минимум скоростта на кораба, който управляваше, но без да спира машината напълно. Не биваше да хаби прекалено много енергия, седейки на едно място, защото в случай че му се наложеше да остане дълго в тази пустош, тя определено щеше да му е нужна. Той отмести очи от прозореца и се загледа в странния, но доста интересен оранжев костюм, който носеше, чудейки се дали не може да измъкне някаква информация от това. Явно не можеше, защото и за него не си спомни нищо. Въпреки всичко, костюмът му харесваше.

След около час, час и половина безплодно обикаляне из пустинята, мъжът най-сетне забеляза една висока и нелепо открояваща се насред нищото сграда. Приличаше на хотел и беше първият белег на цивилизация, на който той се натъкваше откакто „пристигна“ на тази планета. Венкатеш плавно се насочи натам и сниши кораба си, приземявайки го на импровизирания паркинг от дясната страна, след което загаси двигателя.

„Трябва ли, за Бога, да влизам там вътре сега?“ – замисли се леко отегчен той. Въпреки че беше от хората, които обичаха неспокойния и разнообразен живот, все пак, много повече от това обичаше лукса и удобствата. Висенето из забутани хотели на почти необитаеми планети, на които най-вероятно нямаше никакви забавления, не се връзваше особено с представите му за приятно прекарано време. Той подозираше също, че тук не предлагаха и виртуални столове на гостите си. Изобщо, работата изглеждаше наистина зле.

Сикхвамрами бързо се измъкна от машината си, която бе спрял до една друга лимузина на паркинга, поизтупа реверите на екстравагантния си костюм, приглади косата си и се отправи с бодра, пружинираща крачка направо към централния вход. Никъде на фасадата не се забелязваше табела с името на хотела, но пък високо горе, на единия му ъгъл, висеше нещо като лого, макар и твърде неопределено. То наподобяваше разполовена звезда, от което мъжът заключи, че мястото може би се казва хотел „Половин Звезда“. Въпреки всичко, посланието беше по-скоро неясно и двусмислено. Той вдигна безразлично рамене и побърза да се вмъкне през стъклената врата, защото жегата отвън вече му идваше множко, даже и за няколкото минути откак излезе от кораба си.

Вътре, обстановката го посрещна още по-съмнителна и необещаваща, надграждайки лошото впечатление, което сградата остави у него отвън. Фоайето бе изпълнено с осакатени и старомодни бионт-статисти, замръзнали в глупави пози; бар-ресторантът отдясно изглеждаше доста занемарен; стъкленият асансьор до голямото вито стълбище не беше добре измит, а рецепцията отляво на него се оказа празна. Венкатеш вяло се отправи натам, след което рязко се спря и се зачуди как да процедира по-нататък.

Върху тезгяха не се виждаше нито телефон, нито компютър, таблет или каквото и да е друго устройство, с което да се обслужват и регистрират гостите, а освен това, никъде не се забелязваха и чипове или ключове за стаите. На плота се мъдреха единствено една малка, бяла възглавничка, бродирана с дантела по краищата и някаква къса карабина с рязана цев върху нея – също бяла. Всичко това изглеждаше повече от странно.

Мъжът се огледа недоумяващо и отново се замисли. Той се запита дали да не се обърне и да си тръгне – така или иначе не харесваше хотела – но за беда, не беше сигурен дали ще намери друго подобно място на тази планета, където да отседне. Налагаше се поне да се информира за квадранта, в който е попаднал, защото иначе щеше да му е изключително трудно да се върне у дома.

Венкатеш озадачено смъкна поглед надолу и неуверено се пресегна да вдигне карабината и да я разгледа по-внимателно. Не се сещаше какво друго може да направи, защото на рецепцията, освен останалите неща, които липсваха, нямаше и звънец. Той повъртя за кратко оръжието из ръцете си и сетне спонтанно му хрумна екстравагантната идея да гръмне с него във въздуха, за да привлече вниманието към себе си. В края на краищата, защо щяха да слагат пушка точно тук, ако на всяка цена искаха гостите им да не я пипат. А и от друга страна, той винаги можеше да се оправдае с това, че е станало без да иска. Да не говорим, че съществуваше голяма вероятност нещото да е просто играчка.

Мъжът с любопитство завъртя карабината към тавана и без да се замисли много, натисна спусъка й. Оказа се, че тя, все пак, съвсем не е играчка и така изтрещя, че буквално разтърси хотела с изненадващо гръмкия звук на архаичната си технология на стреляне. Венкатеш почти съжали за стореното. Той въобще не очакваше да постигне чак толкова натрапчив резултат. Искаше му се да акцентира по някакъв начин на пристигането си, но определено не целеше ефектът да е като че банда неприятно изтрезнели и силно възбудени рейнджъри са нахлули в провинциален дамски клуб на девствениците. Освен това, резултатът от варварщината му дойде незабавен и още в следващия миг, на рецепцията цъфна момиче, което сякаш се бе крило там досега и чакало изстрела, за да се задейства като пружина.

Сикхвамрами силно се сепна от появяването й и нервно остави карабината обратно на възглавничката, отваряйки уста да измънка някакво извинение. Оказа се, че е абсолютно излишно да се притеснява. За негова огромна изненада, погледът на девойката мина директно през него и тя не показа никакви признаци, че го вижда. На вид, момичето беше невероятно парче с розова на цвят кожа, мека, кестенява коса, бледосини очи, влажни, яркочервени устни и ужасно примамливи и издути като гардарайски балони цици. Облеклото й се състоеше единствено от тънка, бежова рокличка с пищно деколте и неадекватна дължина – дрехата едва стигаше до нивото на задника й – която тя носеше на голо. Върху едната от гърдите й бе закачен малък, жълт бадж с надпис: „Диарди – управител“. Отдолу, с по-малки букви и в скоби пишеше още: „също и рецепционист“.

В следващия миг, Венкатеш неволно се чу да изсвирва с уста, защото при вида на перверзното същество, у него се събуди всичката огромна поход, която той таеше в бездънната си душа. Не че свиренето му помогна особено, защото девойката и на него не реагира. Тя явно беше или сляпа и глуха едновременно, което още повече възбуди въображението на мъжа, или направо живееше в друго измерение. През цялото време, въпреки че седеше само на сантиметри от него, така и не даде признаци, че забелязва присъствието му. Може би му играеше номера и се правеше на трудно достъпна, но това пък изобщо не се връзваше с ролята й на рецепционистка. Венкатеш изведнъж се зачуди как да привлече вниманието й. В края на краищата, налагаше се да изкопчи някаква информация от нея, а и честно казано, никак не му се щеше да гледа такова зашеметяващо парче единствено отдалече, без поне да го заговори.

Накрая, той нетърпеливо се пресегна и хвана ръката на момичето при китката, стисвайки я леко. Кожата й се оказа нежна и топла, но реакция от нейна страна и този път не последва, въпреки че тя спря да се движи за момент. Това беше много интересно, защото освен сляпа и глуха, сега трябваше да е лишена и от осезание! Безкрайно удивен, Венкатеш я пусна и тя като робот, започна пак да използва ръката си, без въобще да регистрира прекъсването по никакъв начин. Мъжът направи озадачена физиономия и тихо заобиколи тезгяха, минавайки отзад. Тялото му небрежно се плъзна зад гърба й и предните части на бедрата му се залепиха за нейните задни, докато ръцете му, в същото време, се мушнаха под мишниците й и я хванаха за две от гърдите й. Момичето дори не трепна. Продължи да се рови в някакъв зелен тефтер, който измъкна от едно чекмедже и очевидно нямаше никакъв проблем с факта, че някой грубо се възползваше от нея.

След като поседя така около минута и половина без да получи абсолютно никакъв отговор на действията си, Венкатеш напълно очаквано взе да се отегчава, както обикновено се случваше, когато не му обръщаха внимание. Ръцете му в такива случаи, най-често започнаха да се чудят какво да правят. След секунди, те завоалирано се запрокрадваха нагоре и когато стигнаха до деколтето на чудноватото същество при раменете му, рязко се вмъкнаха вътре, дръпвайки го силно настрани. Невероятните, освободени от бремето на роклята цици на девойката се изсипаха навън, поклащайки се перверзно. Пръстите на мъжа веднага щипнаха две от връхчетата им и той ужасно съжали, че не е трирък гангаец в момента, за да се възползва и от третото.

Отново нищо!

– Уау! – внезапно изпъшка в ухото на Диарди Венкатеш. – Аз май съм попаднал точно където трябва!

В този миг, докато той все още се занимаваше заинтригуван с играчката си, по витото стълбище някъде отгоре, разсеяно се спусна един селянин с огромна каубойска шапка и мустаци дебели колкото барбалански секвои, небрежно приближавайки се до рецепцията. Похотливият гост в оранжевия костюм веднага го забеляза, но не си направи труда да помръдне ръцете си. Каубоят пък, от своя страна, не си направи труда да ги погледне. Вместо това, той се заговори с омерзената рецепционистка, присъединявайки се към нейната странна и избирателна глухота и слепота.

Венкатеш учудено сви рамене и за миг се подвоуми дали да не дръпне мустаците на мъжа, но после реши да не се занимава. Тъкмо си беше намерил много по-интересна игра и дясната му ръка бавно напускаше прилежащата гърда на девойката, насочвайки се надолу за един по-сериозен рейд към една съвсем друга област от тялото й. Той вече не изпитваше абсолютно никакви съмнения къде се намира и какво точно се случва с него. Освен това, вече не му се и напускаше това място. В главата му бързо се заформяха цял куп идеи как да си прекара изключително приятно през следващите две-три седмици и някъде в дълбините на съзнанието му, даже се събуждаше една отколешната негова неосъществена фантазия, свързана с малко по-груба игра. За целта му трябваше или силно мазохистично настроена курва, или момиче с твърде оскъдни нервни рецептори по тялото си. А най-хубавото от всичко бе, че за първи път в живота си, нямаше нужда да се съобразява с никого. В „Алоха“ просто не съществуваха невъзможни неща. Оставаше, разбира се, открит въпросът как самият той бе попаднал тук, но засега, това не беше толкова важно. И без друго, беше само въпрос на време да влезе. Рано или късно, то все някога щеше да се случи!

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)