logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
46


Венкатеш Сикхвамрами обърна поглед надолу и се взря в далечината. Мястото изглеждаше изключително еднообразно и скучно и той дори не знаеше защо е тук. Беше се озовал съвсем внезапно. Просто в един миг си лежеше безгрижно у дома, а в следващия, вече бродеше из някаква гола, камениста пустиня без никакви конкретни спомени между двата момента. Все едно сънуваше. Мъжът се замисли дали пък не е заспал на някой особено скучен запис от колекцията си. Никога досега обаче не го бе правил! А още по-странно му се струваше, че въобще не помни да е планувал да пътува до където и да е. Екскурзия в космоса определено си искаше подготовката!

Венкатеш разгледа внимателно панорамата под себе си и намали до минимум скоростта на кораба, който управляваше, но без да спира машината напълно, за да не хаби прекалено много енергия, седейки на едно място. В случай че му се наложеше да остане за дълго в тази пустош докато възстанови паметта си, тя определено щеше да му е нужна. Той се загледа в странния, но доста интересен оранжев костюм, който носеше и се зачуди дали не може да измъкне някаква информация от това. Не можеше, защото и за него не си спомняше нищо. Въпреки всичко, той му харесваше.

След около час, час и половина безплодно обикаляне из пустинята, мъжът най-сетне забеляза една висока и нелепо стояща насред нищото сграда. Приличаше на хотел и беше първият белег на цивилизация, на който той се натъкваше откак „пристигна“ на планетата. Венкатеш плавно се насочи натам и сниши кораба си, а после го приземи леко на импровизирания паркинг от едната страна на предполагаемия хотел и загаси двигателя.

„Трябва ли, за Бога, да влизам там вътре?“ – замисли се той. Въпреки че беше от хората, които обичаха неспокойния и разнообразен живот, той все пак твърде много си падаше по лукса и удобствата. Висенето из неизвестни хотели на почти необитаеми планети, на които най-вероятно нямаше никакви забавления, не се връзваше особено с представите му за приятно прекарано време. Той подозираше също, че тук не предлагаха и виртуални столове на гостите си. Изобщо, работата изглеждаше наистина зле.

Сикхвамрами се измъкна от машината си, която бе спрял до една друга лимузина на паркинга, набързо изтупа реверите на шикозния си и екстравагантен костюм, приглади косата си и се отправи с бодра, пружинираща крачка направо към централния вход. Никъде не се забелязваше табела с името на хотела, но на предната му фасада висеше нещо като лого, макар и твърде неопределено. Наподобяваше разполовена звезда, опираща в ръба на сградата, от което мъжът отсъди, че мястото може би се казваше хотел „Половин Звезда“. Въпреки всичко, беше по-скоро неясно и двусмислено. Той вдигна безразлично рамене и побърза да се вмъкне през вратата, защото жегата отвън вече действително му идваше множко, даже и за едва няколкото минути, през което бе седял на нея.

Вътре, обстановката го посрещна още по-кофти, отколкото той бе очаквал, съдейки по нелепия вид на сградата отвън. Фоайето се оказа цялото изпълнено с осакатени бионт-статисти, замръзнали в глупави пози; бар-ресторантът отдясно изглеждаше старомоден и занемарен; стъкленият асансьор до голямото вито стълбище не беше добре измит, а рецепцията отляво седеше празна. Венкатеш вяло се отправи натам, след което рязко се спря и се зачуди как да процедира по-нататък.

Върху тезгяха не се виждаха нито телефон, нито компютър, нито таблет или каквото и да е друго, в което да се записват гостите, а също и никъде не се забелязваха чипове или ключове за стаите. На плота се мъдреха единствено една малка, бяла възглавничка с бродирана дантела по краищата и някаква къса карабина с рязана цев, положена върху нея – също бяла. Всичко това изглеждаше повече от странно.

Мъжът се огледа недоумяващо и отново се замисли. Той се запита дали да не се обърне и да си тръгне – така или иначе не харесваше мястото – но за беда, не беше особено сигурен дали ще намери друго подобно на тази планета, където да отседне. Все пак, налагаше се поне да попита някого за квадранта, в който е попаднал, защото иначе щеше да му е изключително трудно да се върне у дома.

Венкатеш смъкна поглед надолу и неуверено се пресегна да вдигне карабината и да я разгледа. Нямаше какво друго да направи, защото на рецепцията, освен хилядите други неща, които липсваха, не се виждаше също и звънец. Той я повъртя за кратко из ръцете си и сетне спонтанно му хрумна екстравагантната идея да гръмне с нея във въздуха, за да привлече нечие внимание. В края на краищата, защо щяха да слагат пушка точно на тезгяха, ако на всяка цена искаха гостите да не я пипат. А и от друга страна, той винаги можеше да каже, че е станало без да иска. Да не говорим, че имаше голяма вероятност да е просто играчка!

Мъжът с безразличие завъртя оръжието към тавана и без да се замисля много, много, натисна спусъка му. Оказа се, че то съвсем не е играчка и така изтрещя, че буквално разтърси хотела с изненадващо гръмкия звук на архаичната си технология на стреляне. Венкатеш почти съжали за стореното. Той определено не целеше да постигне чак толкова натрапчив резултат. Искаше му се по-скоро да акцентира по някакъв начин на пристигането си, но ефектът за негова изненада, се получи почти сравним с този от нахлуването на банда неприятно изтрезнели рейнджъри в провинциален дамски клуб на девствениците. Освен това, резултатът от варварщината му дойде незабавен и в следващия миг, иззад рецепцията изскочи момиче, което досега сякаш се бе крило там и само чакаше изстрела за да се задейства като пружина.

Мъжът силно се сепна от появяването й и нервно остави карабината обратно на възглавничката, отваряйки уста да измънка някакво извинение. Беше абсолютно излишно да се притеснява обаче. За негова изненада, погледът на девойката мина директно през него и тя не показа никакви признаци, че го вижда. Момичето представляваше невероятно парче с розова на цвят кожа, мека и кестенява коса, бледосини очи, напъпили и влажни ярко червени устни и просто невероятни на вид, издути като гардарайски балони цици. Облеклото й се състоеше единствено от тънка, бежова рокличка с пищно деколте и скромна дължина, едва стигаща до нивото на задника й. Носеше я на голо и върху едната от гърдите бе закачен малък, жълт бадж с надпис: „Диарди – управител“. Отдолу, с по-малки букви и в скоби пишеше още: „също и рецепционист“.

В следващия миг, Венкатеш неочаквано за самия себе си се чу неволно да изсвирва с уста, защото вида на перверзното същество пред него събуди всичката огромна поход, която той таеше в бездънната си душа. Не че свиренето всъщност имаше особено значение, защото девойката и на него не реагира. Тя явно бе или сляпа и глуха едновременно, което още повече възбуждаше въображението на мъжа, или направо живееше в друго измерение. През цялото време, тя небрежно седеше на сантиметри от него, но така и не даде признаци, че забелязва присъствието му. Може би му играеше номера, но това пък някак си не се връзваше с ролята й на рецепционистка. Венкатеш изведнъж се зачуди как все пак да привлече вниманието й. В края на краищата, налагаше се да изкопчи някаква информация от нея, а и честно казано, никак не му се щеше да гледа такова зашеметяващо парче единствено отдалече без поне да го заговори.

Той се пресегна и внимателно хвана ръката на момичето при китката, стисвайки я леко. Кожата й се оказа мека и топла, но реакция от нейна страна и този път не последва, въпреки че тя спря да се движи за момент. Това беше интересно, защото освен сляпа и глуха, сега трябваше да е лишена и от осезание! Учуден, Венкатеш я пусна и тя като робот, започна пак да използва ръката си, без изобщо да регистрира прекъсването по никакъв начин. Мъжът направи озадачена физиономия и тихо заобиколи тезгяха, минавайки отзад при нея. Тялото му небрежно се плъзна зад гърба й и предните части на бедрата му се залепиха за нейните задни, докато ръцете му същевременно се мушнаха под мишниците й и я хванаха за две от гърдите й. Момичето дори не трепна. Продължи да се рови в някакъв зелен тефтер, който измъкна от едно чекмедже и очевидно нямаше никакъв проблем с факта, че някой грубо се възползваше от тялото й.

След като поседя така около минута и половина без абсолютно никакво развитие на ситуацията, Венкатеш напълно очаквано взе да се отегчава, както обикновено се случваше, когато не му обръщаха внимание. Ръцете му в такива случаи, най-често започнаха да се чудят какво да правят. След секунди, те завоалирано се запрокрадваха нагоре и когато стигнаха до деколтето на чудноватото същество, рязко се вмъкнаха вътре, разтваряйки го силно настрани. Невероятните, освободени от бремето на роклята цици на девойката се изсипаха, поклащайки се перверзно навън. Пръстите на мъжа веднага щипнаха връхчетата им и той ужасно съжали, че не беше трирък гангаец в момента, за да се възползва и от третото.

Отново нищо!

– Уау! – внезапно изпъшка в ухото на Диарди Венкатеш. – Май съм попаднал точно където трябва!

В този миг, докато той все така си играеше заинтригуван с играчката си, по витото стълбище някъде отгоре, разсеяно се спусна един селянин с огромна каубойска шапка и мустаци дебели колкото барбалански секвои, небрежно приближавайки се до рецепцията. Нахалният гост на хотела някак си го забеляза, но не си направи труда да помръдне ръцете си. Каубоят пък от своя страна, не си направи труда да ги погледне. Вместо това, той се позаговори с омерзената рецепционистка, присъединявайки се към нейната странна глухота и слепота.

Венкатеш сви рамене и за миг се зачуди дали да не дръпне мустаците на мъжа, но после реши, че не му се занимава. Тъкмо си бе намерил много по-интересна игра и дясната му ръка бавно напускаше прилежащата гърда на девойката, насочвайки се надолу за един по-сериозен рейд към едно съвсем друго място. Той вече не изпитваше абсолютно никакви съмнения къде точно се намира и какво се случва с него. Освен това, вече не му се и тръгваше. В главата му енергично се заформяха цял куп идеи как да си прекара изключително приятно следващите две-три седмици и някъде в дълбините на мозъка му, даже се събуждаше една отколешната негова неосъществена фантазия, свързана с малко по-груба игра. За целта му трябваше или силно мазохистично настроена курва, или момиче с твърде оскъдни нервни рецептори по тялото си. А най-хубавото от всичко бе, че за първи път в живота си нямаше нужда да се съобразява с никого. В Алоха не съществуваха невъзможни неща и никой, никого не съдеше. Оставаше, разбира се, открит въпросът как, по дяволите, той е попаднал в системата, но умът му засега изобщо не възнамеряваше да се разсейва с този досаден проблем. И без друго, си беше само въпрос на време да влезе тук. Рано или късно, то все някога щеше да се случи!


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 46 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън