logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
47


Анибал Рекстън бавно и уморено се влачеше през долината и напредваше доста трудно. Той не беше свикнал да върви чак толкова. Освен че професията му на програмист не предполагаше това, напоследък откак се усамоти, нищо не го и провокираше повече. Оттогава залиня съвсем напълно.

Мъжът спря за да избърше челото си и да се огледа. Нямаше представа защо Алоха го прекарваше през тази пустиня и се чувстваше ужасно. Той със съжаление си спомни за хладното и влажно време на Канопус. За дъжда и океана. За тишината на сондата. Особено много му липсваше меланхолията на планетата. За него, обстановката тук приличаше на тенджера пълна с горещо, цвърчащо олио. Изнервяше го.

Анибал погледна надолу към тялото си. Беше облечен с дебело влакнесто палто и шапка въпреки ужасната жега, а на краката си носеше странни ботуши, които не оставяха никакви следи след него. Искаше му се да захвърли и трите, но се страхуваше, че безпощадното слънце ще изгори кожата му, а нажеженият пясък – стъпалата му. Освен това, на рамото му висеше и пушка. Той не помнеше някога през живота си да е притежавал такава, нито да се е прехласвал по оръжията изобщо. Опасяваше се обаче, че в някакъв момент по-нататък, тя можеше да се окаже важна. Кой знае какво таеше Алоха за него!

Рекстън отново – както правеше от около час насам – се замисли за това, което бе сторил. В миг на отчаяние, той пренасочи маршрутизацията на тахионния рутер от клъстърния център на Канопус към сървърите на Алоха, които управляваха Бронкс. На практика, от сондата, съзнанието му се транслира директно в проекта на военните още докато чакаше тялото му да пристигне на водната планета. Явяваше се глупаво, но общо взето неизбежно решение. Нел го принуди на него. Той не бе в състояние да се оправи сам, нито пък да напусне успешно виртуалната среда. Ако беше единствено заради войниците, Анибал никога не би се решил на подобна авантюра, защото смяташе, че е работа на Венкатеш да се погрижи за тях. И без друго, той доведе нещата дотук. От друга страна обаче, на всички вече беше станало ясно как Венкатеш се оправя с проблемите – пръскаше си мозъка и се отърваваше!

Рекстън умислено се зачуди как ли системата щеше да реагира на неговото идване? Дали по някакъв начин щеше да промени сценария си? Макар че влезе по принуда, за него цялата тази история беше един вид предизвикателство. Тестване на интелекта му, сравнен с този на Алоха. Дълбоко в себе си, мъжът вярваше, че може да се пребори с нея. Все пак, нали той я създаде и знаеше точно как тя взема решения!

Лицето на Анибал внезапно помръкна. Да, знаеше как взема решения, но това всъщност беше преди доста време. От месеци насам, тя функционираше напълно независима и вероятно досега бе препрограмирала голяма част от собствения си код. Да не говорим за прибързаните промени, които се наложи да бъдат извършени непосредствено преди продаването й, компрометирали впоследствие в немалка степен сигурността на логиката й.

Поначало Алоха беше замислена от Рекстън като чист изкуствен интелект и въобще не трябваше да има никакъв първи постулат. Тя трябваше да наподобява човешко същество – независимо и свободно да променя насоката на собствената си логика. После в нея грубо се намеси Венкатеш и някак си извоюва да й се сложи хомот, който да я зафиксира към определена цел. Нещо, което изведнъж я превръщаше в психически осакатено същество – луд с мания в главата си. Анибал се чувстваше повече от сигурен, че преработките в този смисъл, се бяха отразили негативно на оперативната й архитектура, създавайки маса противоречия с останалия й код.

Преди да се намесят военните, Алоха все още се занимаваше с изчисление на параметрите на човешкото удоволствие. Поставяше субектите намиращи се вътре в различни ситуации и следеше реакциите им, опитвайки се да създаде логическа матрица. На това бе настоял Венкатеш, следвайки собствената си извратена хедонистична мания с аргумента, че така тя ще има търговски смисъл. Тъкмо затова и в крайна сметка я нарекоха Алоха! И тъй като при различните хора, понятието за удоволствие биваше твърде различно, дефинициите, които средата генерираше, наброяваха десетки хиляди. Почти за всеки човек имаше индивидуална формулировка и тя непрекъснато се променяше, ставайки все по-детайлна и по-детайлна с напредването на симулацията.

От друга страна обаче, понеже веднъж налучкано от системата, едно удоволствие можеше да бъде интерпретирано до безкрай и да втръсне, логическата платформа не просто повтаряше ситуациите, отговарящи на главното условие, а ги категоризираше и постепенно ги изменяше. Извеждаше не конкретното, а принципното усещане на индивида. Тази процедура й даваше възможност да не се повтаря и да тества все по-дълбоко и по-дълбоко с нови и нови предизвикателства. Алоха беше наистина гениално замислена още в самия си зародиш и единствено заради алчността на Венкатеш за пари и курви, бе принизена до нивото на виртуална сводница. И не стига това, ами накрая трябваше и допълнително да се изкриви логиката й за да отговори на киберманиите на военните, които нямаха нужда да доставят никакви удоволствия на никого. Това вече окончателно я обърка!

Анибал неусетно стигна до някаква малко по-голяма дюна от останалите, през които бе минал досега и започна уморено да се катери по нея. Краката му се хлъзгаха силно заради ботушите, които не искаха да потънат в пясъка и го караха да стъпва само по повърхността, затова той се върна долу в подножието и ги събу. Сетне пак се заизкачва. Горе мъжът се спря и легна на земята да си почине. Имаше нещо странно оттатък, което той бе видял преди десетина минути.

Под него, отвъд изненадващо големия тридесетметров обратен склон на пясъчното образувание, се простираше обширна долина. На около стотина метра навътре в нея, се извисяваше нелепо масивна, двадесететажна сграда насред нищото и Рекстън я гледаше учудено, питайки се каква ли може да е идеята й. Така и не успя да стигне до нищо конкретно. Той внимателно свали пушката от рамото си и я насочи натам. Знаеше си, че тя все пак ще му влезе в употреба! Оръжието притежаваше оптичен окуляр монтиран на дулото му и се оказа, че той зумира в доста прилична степен, перфектно покриваща настоящите нужди на мъжа.

Сградата приличаше на хотел. Не показваше кой знае какъв живот, но очевидно бе посещавана. Отстрани се виждаше малък паркинг с кораб по-скоро зарязан на него, както и три-четири полуотворени прозорци нагоре по етажите. Може би машината принадлежеше на Нел, но Анибал не знаеше това със сигурност. От време на време, някакъв човек току отиваше до нея и се връщаше, но не беше ясно дали е той, въпреки че телосложението му наподобяваше неговото.

Рекстън свали оръжието и се замисли. Най-вероятно щеше да му се наложи да влезе вътре все пак. Почти нямаше шанс да оправи нещата от тук, а и трябваше да се срещне със съдружника си. Беше нужно на място те двамата, да намерят начин как да се измъкнат. Мисълта за това, силно разтревожи мъжа. Нел не знаеше нито за компромисната договорка, която бяха постигнали с Венкатеш относно изхода от системата, нито за страничната вратичка, която самият Анибал допълнително бе програмирал тайно от всички. За нещастие, нито едното от двете не даваше пълни гаранции за успех. Ситуацията съвсем лесно можеше да се обърка и Рекстън си даваше ясна сметка, че Алоха щеше жестоко да се съпротивлява на намесата му. Още повече че сега всичко се усложняваше неимоверно след последните корекции в кода, които той трябваше прибързано да извърши за да дойде тук. Мъжът горещо се надяваше точно те да му помогнат, но даже и с тях, излизането беше крайно несигурно.

Анибал поседя за около час на върха на дюната, но долу положението си остана същото и не доведе до никаква съществена промяна на статуквото. Времето бавно се нижеше, докато той все така се чудеше какво да прави и не след дълго вероятно щеше да се стъмни. От една страна, на него не му се оставаше на открито за през нощта, но от друга, не му се и искаше да се втурне веднага вътре и шумно да оповести присъствието си. Не беше такъв тип! Застиналото спокойствие на Канопус, отдавна го бе накарало да отвикне от резки промени. Желаеше по-скоро да почака известно време и да види как стояха нещата, преди да започне същинската му роля тук. Дюната му се струваше безопасна в това отношение, защото с колкото по-малко хора се сблъскваше, толкова по-сигурен се чувстваше.

Накрая мъжът все пак реши да пренощува насред пясъка и на другата сутрин да се опита да се срещне с Нел. Той се спусна на пет-шест метра назад по пътя, от който беше дошъл и си намери едно място, което се оказа сравнително закътано. Какво пък толкова – само една нощ! Все едно се връщаше в детството си, когато съучениците му ходеха на бойтрамперски лагер и сетне си разказваха страшни истории в тъмното. Като дете на самотна проститутка, Анибал, разбира се, никога не бе ходил на такъв, но сега му се отваряше прекрасната възможност да си навакса.

Рекстън сковано се отпусна на земята и се намести доколкото можеше по-удобно, затваряйки очи. Той за пореден път се замисли за Алоха и за проблемите си с нея. Чудеше се как ли формулировките в първия постулат я бяха провокирали да се обърка. Мъжът така и не успя да потъне кой знае колко дълбоко в размишленията си, нито да заспи. Тъкмо бе започнал леко да се унася, когато внезапен шум от заглъхващ наблизо двигател неочаквано го изтръгна от съня му. Той скочи рязко на крака и трескаво се изкатери обратно на върха на дюната. Направи го точно навреме, за да види как някакъв тип излиза от втори кораб на паркинга и се отправя директно към централния вход на хотела. Изглеждаше висок и строен, с тъмна коса и енергична, пружинираща походка. Удаде му се да го зърне само за няколко секунди, след което новодошлият се вмъкна в хотела и изчезна.

Странно, но мъжът ужасно много му заприлича на Венкатеш. Не беше абсолютно същият, но копираше до голяма степен общото му излъчване. Анибал се чудеше какво ли би могъл да прави Венкатеш тук – нали си беше пръснал главата! Съществуваше всъщност някаква малка вероятност Нел да го е включил тайно – той имаше добра душа и би направил подобно нещо – но само ако мозъкът на изпълнителния директор на „Сайбър Вектор“, показваше поне елементарна нервна дейност. Кенди не му бе споменал за това като се чуха!

Рекстън притеснено зашари с пушката по хотела, но така и не успя да види раздвижване във фоайето, нито пък горе по стаите. Той се опита да се овладее и си каза, че вероятно мъжът просто приличаше на Венкатеш. Някъде дълбоко в себе си, на него никак не му се искаше да го срещне. Какво можеха да си кажат след всичките им спорове отвън! И въпреки това, мисълта не го успокои. Съвпадението се оказваше твърде странно и му подсказваше, че нещо вероятно не е наред. Той се намести по-удобно долу в пясъка и нервно зачака развитието на ситуацията.

Почти час и половина по-късно, Анибал все още не си беше легнал. Вече се бе стъмнило напълно, но той продължаваше да дежури на окуляра на карабината с мъглявата надежда, че ще успее да види знак, който поне частично да го ориентира какво се случваше. Към този момент, мъжът бавно започваше да осъзнава, че нещата вероятно няма да са толкова прости, колкото тайно се надяваше да са. Вече не ставаше въпрос единствено за Венкатеш. Освен него, преди около двадесетина минути, той мярна също и един тип с огромна каубойска шапка и буйни мустаци, няколко бионт-статисти, както и една жена, която силно го притесни и най-вече го накара да стигне до горното заключение. Анибал никак не знаеше как да впише присъствието й тук.

Жената имаше висока и стройна фигура, тъмно кестенява коса, бледа кожа и добре изразен изкуствен бюст от три части, който представляваше задължителен атрибут на професията й. Тя бе майка му! Рекстън не я беше виждал от почти петнадесет години, защото след особено шумния инцидент, когато един от клиентите й я преби, полицията прати Анибал да живее при баба си. Щом обаче тя беше тук, това означаваше, че и Венкатеш се навърташе наблизо. Същият онзи Венкатеш, който в различни периоди ги изнасили и двете, заради което баба му не издържа и се самоуби, а майка му изведнъж изчезна. Именно тези събития, навремето бяха накарали младежа тържествено да се закълне, че ще намери и ще затрие мръсното копеле, каквото и да му струваше. В момента, натрапчивата мисъл за трагедията внезапно грабна мъжа отново и той не успяваше да се начуди как изобщо бе забравил за нея в продължение на толкова дълги години!


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 47 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън