Анибал Рекстън бавно и уморено се влачеше през долината и напредваше доста трудно. Той не беше свикнал да върви чак толкова. Освен че професията му на програмист не предполагаше това, напоследък, откак се усамоти, нищо не го и провокираше повече. Оттогава залиня съвсем.

Мъжът спря да избърше челото си и да се огледа. Нямаше представа защо „Алоха“ го прекарва през тази пустиня и се чувстваше ужасно. Той със съжаление си спомни за хладното и влажно време на Канопус. За дъжда и океана. За тишината на сондата. Особено много му липсваше меланхолията на планетата. За него, обстановката тук приличаше на тенджера пълна с горещо, цвърчащо олио. Изнервяше го.

Анибал погледна надолу към тялото си. Беше облечен с дебело влакнесто палто и шапка въпреки ужасната жега, а на краката си носеше странни ботуши, които не оставяха никакви следи след него. Искаше му се да захвърли и трите, но се страхуваше, че безпощадното слънце ще изгори кожата му, а нажеженият пясък – стъпалата му. Освен това, на рамото му висеше някаква пушка. Той не помнеше някога през живота си да е притежавал такава, нито да се е прехласвал по оръжията изобщо. И нея искаше да захвърли, но се опасяваше, че в някакъв момент по-нататък, тя можеше да се окаже важна. Кой знае какво таеше „Алоха“ за него!

Рекстън отново – както правеше от около час насам – се замисли за това, което бе сторил. В миг на отчаяние, той пренасочи маршрутизатора на тахионния рутер от клъстърния център на Канопус направо към сървърите на „Алоха“, които управляваха „Бронкс“. На практика, от сондата, съзнанието му започна да се транслира директно в нея докато чакаше тялото му да пристигне на водната планета. Явяваше се глупаво, но общо взето неизбежно решение. Нел го принуди на него. Той не бе в състояние да се оправи сам, нито пък да напусне успешно виртуалната среда. Ако беше единствено заради войниците, Анибал никога не би се решил на подобна авантюра, защото смяташе, че е работа на Венкатеш да се погрижи за това. И без друго, той доведе нещата дотук. От друга страна обаче, на всички вече беше станало ясно как Венкатеш се оправя с проблемите си – пръскаше си мозъка и се отърваваше!

Мъжът умислено се зачуди как ли системата ще реагира на неговото влизане? Дали по някакъв начин ще промени сценария си или просто ще го впише в съществуващия? Макар че се включи по принуда, за него, цялата тази история беше един вид предизвикателство. Тестване на интелекта му, сравнен с този на „Алоха“. Дълбоко в себе си, главният инженер на проекта вярваше, че може да се пребори с нея. Все пак, тя беше негово творение и той знаеше точно как взема решенията си.

Лицето на Анибал внезапно помръкна. Да, знаеше как взема решенията си, но това всъщност беше преди доста време. От почти година насам, тя функционираше напълно независима и вероятно досега бе препрограмирала голяма част от собствения си код. Да не говорим за неразумните промени, които се наложи да бъдат извършени непосредствено преди продаването й, компрометирали впоследствие в немалка степен сигурността на логиката й.

Поначало „Алоха“ беше замислена от Рекстън като чист изкуствен интелект и въобще не трябваше да има първи постулат. Тя трябваше да наподобява човешко същество – независимо и свободно да променя насоката на собствената си логика. После в нея грубо се намеси Венкатеш и някак си извоюва да й се сложи хомот, който да я зафиксира към определена цел. Нещо, което изведнъж я превръщаше в еквивалента на психически осакатено същество – луд с мания в главата си. Анибал се чувстваше повече от сигурен, че преработките й в този смисъл са довели главната й оперативна архитектура до противоречие с базовия й код.

Преди да се намесят военните, „Алоха“ все още се занимаваше с изчисление на параметрите на човешкото удоволствие. Поставяше субектите намиращи се вътре в различни ситуации и следеше реакциите им, опитвайки се да създаде логическа матрица на човешкото щастие. На това бе настоял Венкатеш, следвайки собствената си извратена хедонистична мания с аргумента, че така, тя ще има търговски смисъл. Тъкмо затова и в крайна сметка я нарекоха „Алоха“. И тъй като при различните хора, понятието за удоволствие биваше твърде различно, дефинициите, които средата генерираше, наброяваха стотици хиляди. Почти за всеки човек имаше индивидуална формула и тя непрекъснато се променяше, ставайки все по-детайлна и по-детайлна с напредването на симулацията.

От друга страна обаче, понеже веднъж налучкано от системата, едно удоволствие можеше да втръсне, ако бъде интерпретирано до безкрай, платформа не просто повтаряше събитията, а ги категоризираше и постепенно ги развиваше. Извеждаше за изчисление не конкретното, а принципното усещане на индивида. Тази процедура й даваше възможност да не се повтаря и да тества все по-дълбоко и по-дълбоко, изнамирайки нови и нови предизвикателства. „Алоха“ беше наистина гениално замислена още в самия си зародиш и единствено заради алчността на Венкатеш за пари и курви, бе принизена до нивото на виртуална сводница. Не стига това, ами накрая трябваше и допълнително да се изкриви логиката й, за да отговори на киберманията на военните, които нямаха нужда да доставят удоволствия на никого, а само да убиват. Това вече окончателно я обърка.

Анибал неусетно стигна до някаква малко по-голяма дюна от останалите, през които бе минал до този момент и започна уморено да се катери по нея. Краката му се хлъзгаха силно заради ботушите, които не искаха да потънат в пясъка и го караха да стъпва само по повърхността му, затова той се върна долу в подножието и ги събу. Сетне пак се заизкачва. Горе, мъжът се спря и легна на земята да си почине. Имаше нещо много странно от другата страна, което той бе видял преди десетина минути.

Под него, изненадващо се откри стръмна, почти тридесетметрова пясъчна урва, отвъд която се простираше обширна долина. На около стотина метра навътре в нея, се извисяваше нелепо масивна, двадесететажна сграда насред нищото и Рекстън я гледаше учудено, питайки се какво ли може да е предназначението й. Той така и не стигна до някаква конкретна идея. Вместо това, свали пушката от рамото си и я насочи натам, за да огледа нещата по-внимателно. Знаеше си, че карабината все пак ще му влезе в употреба! Тя притежаваше оптичен окуляр монтиран на дулото й, който се оказа, че има приличен зуум.

Сградата доста приличаше на хотел. Не показваше кой знае какви признаци на живот, но очевидно бе посещавана. Отстрани се виждаше малък паркинг с кораб, който беше по-скоро зарязан на него, както и три-четири полуотворени прозорци нагоре по етажите. Може би машината принадлежеше на Нел, но Анибал не знаеше това със сигурност. От време на време, някакъв човек току отиваше до нея и се връщаше, но не беше ясно дали е той, въпреки че телосложението му наподобяваше неговото.

Рекстън бавно свали оръжието и се замисли. Най-вероятно щеше да му се наложи да влезе вътре, все пак. Почти нямаше шанс да оправи бъга оттук, а и трябваше да се срещне със съдружника си. Беше нужно те двамата на място да измислят начин как да коригират средата и после, да се измъкнат навън. Мисълта за предстоящото, силно разтревожи мъжа. Нел всъщност не знаеше нищо нито за компромисната договорка, която бяха постигнали с Венкатеш относно първия постулат, нито за страничната вратичка, която самият Анибал тайно от всички програмира, опитвайки се да го заобиколи. За нещастие, нито едното от двете не гарантираше успех с абсолютна сигурност. Ситуацията съвсем лесно можеше да излезе от контрол и Рекстън си даваше ясна сметка, че „Алоха“ ще се съпротивлява жестоко. Още повече че сега, след последната корекция в кода, която се наложи той да извърши непосредствено преди да влезе тук, всичко се усложняваше допълнително. Мъжът горещо се надяваше точно тя да му помогне в задачата му, но даже и с нея, пак щеше да е извънредно сложно.

Анибал поседя за около час на върха на дюната, но долу в подножието, положението си остана същото и никаква съществена промяна в статуквото не последва. Времето бързо се нижеше, докато той все така се чудеше какво да прави и скоро вероятно щеше да се стъмни. От една страна, на него не му се оставаше на открито за през нощта, но от друга, не му се и искаше да се втурне веднага вътре. Не беше такъв тип. Застиналото спокойствие на Канопус, отдавна го бе приучило да избягва резките промени. Може би щеше да бъде добра идея първо да изчака и да види с кого и с какво си има работа и тогава да прецени. Дюната му се струваше безопасна в това отношение, защото с колкото по-малко хора се сблъскваше мъжът, толкова по-сигурен се чувстваше.

Накрая той все пак реши да пренощува насред пясъка и на другата сутрин да се опита да се срещне с Нел. Анибал се спусна на пет-шест метра назад по пътя, от който дойде и си намери едно място, което се оказа сравнително закътано. Какво пък толкова – само една нощ беше! Все едно се връщаше в детството си, когато съучениците му ходеха на бойтрамперски лагер и сетне разказваха страшни истории за преживяванията си в тъмното. Като дете на самотна проститутка, той никога не бе ходил на такъв, но сега му се отваряше прекрасната възможност да си навакса.

Рекстън сковано се сви в пясъка и се намести доколкото можеше по-удобно, затваряйки очи. Той за пореден път се замисли за „Алоха“ и за проблемите си с нея. Чудеше се как ли формулировките в първия постулат я бяха провокирали да се обърка. Мъжът така и не успя да потъне кой знае колко дълбоко в размишленията си, нито да заспи. Тъкмо бе започнал леко да се унася, когато внезапен шум от заглъхващ наблизо двигател неочаквано го изтръгна от съня му. Той рязко скочи на крака и трескаво се изкатери обратно на върха на дюната. Направи го точно навреме, за да види как някакъв тип излиза от втори кораб на паркинга и се отправя директно към централния вход на хотела. Изглеждаше висок и строен, с тъмна коса и енергична, пружинираща походка. Зърна го само за няколко секунди, след което новодошлият се вмъкна вътре и изчезна.

Странно, но мъжът ужасно много му заприлича на Венкатеш. Не беше напълно сигурен, но типът до голяма степен копираше общото му излъчване. Анибал нервно се зачуди какво ли би могъл да прави Сикхвамрами тук – нали си беше пръснал главата! Съществуваше, между другото, малка вероятност Нел да го е включил тайно – той имаше добра душа и би направил подобно нещо – но трябваше мозъкът на изпълнителния директор на „Сайбър Вектор“ да показва поне някаква елементарна нервна дейност за да се случи, а Кенди не му бе споменал за това като се чуха.

Ръцете на Рекстън истерично зашариха с пушката по хотела, но очите му така и не успяха да забележат човека да се мотае из фоайето, нито пък горе по стаите. Той се опита да се овладее и си каза, че вероятно мъжът само прилича на Венкатеш. Някъде дълбоко в съзнанието му, нещо го подтикваше да избегне срещата с другия си съдружник. Какво можеха да си кажат след всичките им спорове досега! И въпреки това, мисълта, че може да е случайност не го успокои особено. Съвпадението беше твърде странно и подсказваше, че ситуацията там вътре не е съвсем наред. Анибал притеснено се окопа в изстиващия пясък и нетърпеливо зачака още нещо да се случи.

Почти час и половина по-късно, мъжът все още не си беше легнал. Вече се бе стъмнило, но той продължаваше да дежури на окуляра на карабината с мъглявата надежда, че ще успее да види знак, който поне частично да го ориентира какво става в хотела. Към този момент, той бавно започваше да осъзнава, че авантюрата му вероятно няма да е толкова безпроблемна, колкото тайно се бе надявал да е. Вече не ставаше въпрос единствено за Венкатеш. Освен него, преди около двадесетина минути, той мярна във фоайето също и един тип с огромна каубойска шапка и буйни мустаци, няколко бионт-статисти, както и една жена, която силно го притесни и най-вече го накара да стигне до горното заключение. Анибал въобще не можеше да обясни присъствието й тук.

Жената имаше висока и стройна фигура, тъмно кестенява коса, бледа кожа и добре изразен изкуствен бюст от три части, който представляваше задължителен атрибут на професията й. Тя беше майка му. За последно, Рекстън я бе виждал преди почти петнадесет години, защото след особено шумния инцидент, когато един от клиентите й я преби, социалните пратиха Анибал да живее при баба си. Ако майка му обаче беше наистина тук, това автоматично означаваше, че и Венкатеш се навърта наблизо. Същият онзи Венкатеш, който в различни периоди ги изнасили и двете, заради което баба му впоследствие се самоуби, а майка му изчезна безследно. Именно тези събития, навремето бяха накарали младежа тържествено да се закълне, че ще намери мръсното копеле и ще го затрие, каквото и да му струва. В момента, натрапчивата мисъл за трагедията изведнъж отново обсеби съзнанието му и той не успяваше да се начуди как изобщо бе забравил за всичко това в продължение на толкова дълги години!

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)