– Дявол да го вземе! Какво се опитва да направи този човек? – промърмори под носа си Гай Юлий Цезар, докато учудено гледаше едва забележимите следи в пясъка. – Да не би да иска да обърка сам себе си?

Мъжът беше навел глава надолу и изучаваше множество стъпки, които съвсем бегло приличаха на такива. Изглеждаха като оставени от безтленен призрак – толкова плитки му се виждаха. Не дълбочината им го учудваше обаче – Гай добре знаеше, че Хънтър вероятно носи хифопластни ботуши. Проблемът се състоеше по-скоро в това, че на всеки половин час, дирите сякаш се вливаха в себе си и общо взето, се лутаха в кръг. Мъжът не можеше да си представи, че е възможно да има човек с чак толкова лоша ориентация, че да не забележи този крайно очевиден факт. На всичкото отгоре, стъпките се мотаеха все около хотела, но никога не се доближаваха до него. А може би странният ловец нарочно отбягваше сградата? Но защо тогава се луташе така упорито наоколо?

Гай Юлий Цезар се замисли. Той се зачуди дали пък да не застане на едно място и да зачака. С тази си мания за въртене в кръг, мъжът подир когото ходеше със сигурност щеше накрая сам да налети на него. Идеята беше примамлива и макар че не изискваше никакви усилия, си оставаше неприложима. Главната причина бе, че от известно време насам, шишкото от хотела вървеше, от своя страна, по следите на Цезар и ако той спреше сега, идиотът с положителност щеше да го настигне. Точно това, никак нямаше да е приятно.

– Какво ли пък може да иска той от мен? – запита се недоумяващо Гай, сещайки се изведнъж за съседа си по стая. – Каква ли е поредната му налудничава идея?

Мъжът не се чуди кой знае колко дълго на въпроса си. Балънтайн беше такъв куко, че винаги щеше да намери някоя глупост да го яде отвътре, а с нея и да досажда на хората около себе си. Като историята с Мармаданският фестивал на смъртта, например, или с шайката от хотела! А още по-нелепото в случая беше, че в момента не само Бърбън преследваше Цезар, докато той пък преследваше Хънт, ами и странният шериф с каубойската шапка се влачеше на опашката, преследвайки Бърбън. Засега единствено тъпата курва от рецепцията си седеше на задника и не ходеше подир никого.

Гай нямаше абсолютно никакво понятие каква е целта на каубоя. „Вероятно все още врънка малоумника да му извади душата и да го превърне в зелено зомби за фоайето!“ – засмя се мъжът като си спомни за теорията на шишкото. Каквото и да се криеше зад това, ситуацията беше доста идиотска, погледната отстрани. От време на време, Цезар успяваше да ги мярне и двамата след себе си на върха на някоя дюна и вероятно те също го виждаха. Същевременно, никой от тях не бързаше особено. Влачеха се, все едно разполагаха с няколко галактични цикъла пред себе си и не искаха да се морят излишно.

Гай се завъртя и тръгна отново, опитвайки се да ускори крачка, защото имаше натрапчивото усещане, че досадниците, въпреки скоростта си, все пак в един момент ще изникнат отзад. Освен това, мисълта за ловеца и за странната му мания, продължаваше да го тормози и не му даваше мира, поради което той искаше час по-скоро да го настигне. От друга страна, Цезар вече почти не се чудеше за причината той да иска да го убие, защото колкото повече се замисляше, толкова по-вероятно му се струваше да е заради онази Хънтър на далечната, забутана планета, чието име в момента не помнеше. Сигурно двамата имаха някаква роднинска връзка – не можеше да е друго!

Всички тези неща, както винаги, Гай прехвърляше през ума си абсолютно безстрастно и напълно спокойно. Мъжът по никакъв начин не изпитваше угризения за стореното, тъй като много отдавна съзнанието му се бе освободило от подобни морални дилеми и лутания. Начинът му на мислене, донякъде беше естествен за човек, за когото животът изглеждаше смешен и безсмислен сам по себе си. Безсмъртният също така и не възнамеряваше да се извинява на Хънт или да му иска прошка когато го срещне, защото първо, не вярваше последният да му я даде и второ, не му пукаше за нея. Той просто желаеше да се убеди, че изнасилването е единствената причина глупакът да го преследва из цялата вселена. В края на краищата, никой не пречеше на Хънтър да се опита да вземе живота му като акт на отмъщение, ако пожелаеше! Цезар изобщо нямаше намерение да бяга.

Гай за пореден път се спря на върха на една от дюните и замислено се загледа надолу към долината. Може би на около километър нататък, внезапно се бе появила някаква странна фигура, която бавно и несигурно се клатеше между камъните. Човекът имаше доста окаян вид – очукан, полугол и куцукащ, но с пушка на рамо. Това без съмнение беше ловецът, чиито стъпки Цезар следваше от известно време. Беше абсолютно сигурен, защото от случая с универсалния отровител насам, очите му бяха станали силни като на гергитански орел и той можеше да различава дори съвсем дребни детайли от огромни разстояния. Изпитваше известни затруднения единствено вечер, защото отровителят някак си пропусна да го надари със способността да вижда в тъмното, но за щастие, сега беше достатъчно светло и ясно се забелязваше, че Хънт е изподран до кръв, което караше Гай да се пита какво ли му се е случило и защо е слязъл там долу.

След като поседя малко така и го наблюдава, Цезар рязко се обърна и с досада установи, че през две дюни назад, Балънтайн, макар и грохнал от умора, вече се клатеше недалеч от него с някаква пушка в ръцете. Нещастникът даже залитна и падна, след което неохотно се надигна да продължи пътя си. След секунди, главата му тъкмо се бе скрила зад пясъка, когато на още две дюни назад изникна нещо, което в първия миг заприлича на лениво търкалящ се бодлив храст, но после отдолу неочаквано се показаха чифт огромни, рунтави мустаци и един заострен нос, в резултат на което цялата композиция наподоби на самотно подскачаща по склона карнавална шапка с маска. Под нея явно се беше стаил шерифът, но той така и не се показа изцяло. Шапката, от своя страна, също се скри скоро, но за разлика от Бърбън, не падна на земята преди това.

Цезар насмешливо сви устни по адрес на преследвачите си и обърна поглед обратно към Хънтър. Ловецът продължаваше да се лута безцелно и или бе ослепял и не виждаше огромния хотел пред себе си, или се правеше, че не го забелязва. Беше наистина много чудно какво точно се опитва да постигне. Няколко минути по-късно, на Гай му омръзна да го следва с поглед и той престана да спекулира със ситуацията, като рязко се завъртя наляво и краката му бързо заслизаха надолу към долината по самия ръб на дюната. Мъжът възнамеряваше да настигне Хънтър, да пресече пътя му и да сложи най-сетне край на това твърде дълго и налудничаво лутане из жегата.

Налагаше се да побърза, защото двамата смешници отзад вече го настигаха, изнервяйки го, а и слънцето биеше толкова яко по темето му, че го караше да получава странни халюцинации от време на време. Изведнъж му се бе сторило, че за миг се пренася в някакъв кораб – но не неговия – и че вижда пустинята и себе си отгоре. Освен това, имаше и идиотското усещане, че някакви съдия-изпълнители го търсят под дърво и камък, защото някакви застрахователи им били казали, че някакви военни и той, били излъгали всички останали. Явно мозъкът му започваше да прегрява от дългото бродене и щеше да е най-добре, ако се скрие на сянка колкото се може по-скоро.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)