logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
48


– Дявол да го вземе! Какво се опитва да направи този човек? – промърмори под носа си Гай Юлий Цезар, докато учудено гледаше едва забележимите следи в пясъка. – Да не би да иска да обърка сам себе си?

Мъжът беше свел глава надолу и изучаваше множество стъпки, които съвсем бегло приличаха на такива. Изглеждаха сякаш оставени от безтленен призрак – толкова плитки му се виждаха. Не дълбочината им го учудваше обаче – Гай добре знаеше, че Хънт Хънтър вероятно носи хифопластни ботуши. Проблемът се състоеше по-скоро там, че на всеки половин час, следите се вливаха в себе си и общо взето, се лутаха в кръг. Мъжът не можеше да си представи, че е възможно да има човек с чак толкова лоша ориентация, че да не забележи този крайно очевиден факт. На всичкото отгоре, те все се мотаеха около хотела, но никога не се доближаваха до него. А може би странният ловец нарочно отбягваше сградата? Но защо тогава се луташе така упорито наоколо?

Гай Юлий Цезар спря за миг и се замисли. Той се зачуди дали да не застане на едно място и да зачака. С тази си мания за въртене в кръг, мъжът подир когото ходеше със сигурност щеше накрая сам да дойде при него. Идеята беше примамлива и макар че не изискваше никакви усилия, си оставаше неприложима. Главната причина бе, че от известно време насам, шишкото от хотела пък вървеше по следите на Цезар и ако той спреше, идиотът с положителност щеше да го настигне. Точно това, никак нямаше да е приятно!

– Какво ли пък може да иска той сега? – запита се недоумяващо Гай, сещайки се изведнъж за съседа си по стая. – Какъв ли е проблемът му този път ?

Мъжът не се чуди кой знае колко дълго на въпроса си. Балънтайн беше такъв куко, че винаги щеше да намери някоя глупост да го яде отвътре, а с нея и да досажда на хората около себе си, като историята с Мармаданският фестивал на смъртта например или с шайката от хотела! А още по-нелепото в случая беше, че в момента не само Бърбън преследваше Цезар, докато той пък преследваше Хънт, ами и странният шериф също се влачеше на опашката, преследвайки Бърбън. Засега единствено тъпата курва от рецепцията си седеше на задника и не ходеше подир никого!

Гай нямаше абсолютно никакво понятие какво иска каубоят от Балънтайн. Вероятно го врънкаше да му извади душата и да го превърне в зелено зомби за фоайето, засмя се мъжът като си спомни теорията на шишкото. Каквото и всъщност да се криеше зад това, ситуацията се получаваше твърде идиотска, погледната отстрани. От време на време, Цезар успяваше да ги мярне и двамата след себе си на върха на някоя дюна и вероятно те също го виждаха. Същевременно, никой от тях не бързаше особено. Влачеха се, все едно разполагаха с няколко галактични цикъла пред себе си и не искаха да се морят излишно.

Гай се завъртя и тръгна отново, опитвайки се да ускори крачката си, защото имаше дразнещото усещане, че двамата тъпаци въпреки скоростта си, все пак в един момент ще изникнат отзад. Освен това, мисълта за ловеца и за странната му мания, продължаваше да го тормози и не му даваше мира, поради което той искаше час по-скоро да го настигне. От друга страна, Цезар вече почти не се чудеше за причината той да иска да го убие, защото колкото повече се замисляше, толкова по-вероятно му се струваше, всичко да е заради онази Хънтър на далечната, забутана планета, чието име в момента не помнеше. Сигурно двамата имаха някаква роднинска връзка – не можеше да е друго!

Тези неща, както винаги, Гай претегляше в ума си абсолютно безстрастно и напълно спокойно. Мъжът по никакъв начин не изпитваше каквито и да е угризения за стореното, тъй като много отдавна съзнанието му се бе освободило от подобни морални дилеми и лутания. Начинът му на мислене, донякъде беше естествен за човек, за когото животът изглеждаше смешен сам по себе си. Безсмъртният също така и не възнамеряваше да се извинява на Хънт или да му иска прошка когато го срещне, защото никак не вярваше, последният да му я даде, а да не говорим, че не му и пукаше за нея. Той просто трябваше да се убеди, че това е единствената причина глупакът да ходи подир него из Вселената и че не съществуваха други подбуди освен нея. В края на краищата, никой не пречеше на Хънтър да се опита да вземе живота му като акт на отмъщение, ако пожелаеше. Цезар изобщо нямаше намерение да бяга.

Гай за пореден път се спря на върха на една от дюните и замислено се загледа напред. Може би на около километър нататък, долу в долината, се бе появила странна фигура, която бавно и несигурно се клатеше през нея. Човекът имаше доста окаян вид – очукан, полугол и нещастен, но с пушка на рамо. Това без съмнение беше ловецът, чиито стъпки той следваше. От случая с универсалния отровител насам, очите на Цезар бяха станали силни като на гергитански орел и той не изпитваше никакви проблеми да различава дори съвсем дребни детайли от огромни разстояния. Чувстваше известни затруднения само вечер, защото отровителят някак си пропусна да го надари със способността да вижда в тъмното, но за щастие, сега беше светло и ясно се забелязваше, че Хънт целият е странно изподран, което караше Гай да се пита какво ли му се е случило и защо е слязъл долу.

След като поседя малко така и го наблюдава, Цезар внезапно се обърна и с досада установи, че през две дюни назад, Балънтайн, макар и уморено, вече се клатеше недалеч от него. Нещастникът даже залитна и падна, след което неохотно се надигна да продължи пътя си. След секунди, главата му тъкмо се бе скрила зад пясъка, когато на още две дюни назад изникна нещо, което в първия миг заприлича на лениво търкалящ се бодлив храст, но после отдолу неочаквано се показаха чифт огромни, рунтави мустаци и един заострен нос, в резултат на което цялата композиция за миг наподоби на самотно подскачаща по склона карнавална шапка. Под нея явно се беше стаил шерифът, но той така и не се показа. Шапката от своя страна, също се скри скоро, но за разлика от Бърбън, не падна на земята преди това.

Цезар насмешливо сви устни по адрес на преследвачите си и обърна поглед обратно към Хънтър. Ловецът продължаваше да се лута безцелно и или бе ослепял и не виждаше огромния хотел пред себе си, или се правеше че не го вижда. Беше наистина много чудно какво точно се опитваше да постигне. Няколко минути по-късно, на Гай му омръзна да го гледа и той престана да спекулира със ситуацията, като рязко се завъртя наляво и краката му бързо заслизаха надолу към долината по самия ръб на дюната. Мъжът възнамеряваше да пресрещне Хънтър, пресичайки пътя му долу и да сложи най-сетне край на това твърде дълго и налудничаво мотаене из пустинята.

Налагаше се да побърза, защото двамата смешници отзад го настигаха и започваха да го изнервят, а и слънцето биеше яко по темето му и като че ли от време на време получаваше странни халюцинации. Изведнъж му се бе сторило, че за миг се пренася в някакъв кораб – но не неговия – и че наблюдава пустинята и себе си отгоре. Освен това, имаше и натрапчивото усещане, че някакви съдия-изпълнители го търсеха под дърво и камък, защото някакви застрахователи им били казали, че някакви военни и той били излъгали всички. Явно мозъкът му силно прегряваше от цялото бродене и щеше да е добре най-сетне да се скрие някъде на сянка!


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 48 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън