Мястото изглеждаше доста по-различно от досегашното. Беше безжизнена, пясъчно-камениста пустиня и Сибелиус Арнестън някак си не усети как се пренесе тук. В един момент, седеше в коженото кресло пред пулта на станцията на Канопус, а в следващия, изведнъж бродеше из тази пустош – неизвестно накъде. А най-странното се оказа, че отначало дори не се запита какво става. Изобщо не забеляза нищо неестествено в промяната. Чак по-късно, докато вече ходеше, постепенно взе да осъзнава, че обстановката не е същата. Сякаш се събуждаше от един сън направо в друг!

Детективът любопитно се огледа около себе си. Не се виждаха никакви признаци на живот наоколо. Въпреки това, той знаеше добре, че е нужно единствено да върви напред – системата сама щеше да се погрижи той да стигне където трябва. Дано само го направеше час по-скоро, защото жегата беше наистина нетърпима. Арнестън имаше чувството, че камъните ще се пукат от напрежение, а пясъкът ще се втечни и разтече от високата температура. Градусите вероятно бяха стигнали поне до четиридесет и осем или петдесет.

Мъжът избърса потта, която обилно се стичаше от челото му и бавно продължи нататък. Неудобните му обувки се пълнеха с пясък и краката му се хлъзгаха в тях, докато самите обувки пък се хлъзгаха по повърхността на дюните. Общо взето, беше убийствено трудно за ходене. Той съблече сакото си и нави ръкавите на ризата си, но след няколко минути ги смъкна и се облече отново. Кожата му, която генетично не бе създадена за такива условия, започна силно да изгаря.

Тъй като и без друго нямаше какво да прави освен да ходи, Арнестън се опита да сумира нещата, което знаеше до този момент, за да има някаква по-цялостна представа за положението, ако се наложеше да взема неочаквани решения. Със сигурност се намираше в „Алоха“ – не съществуваше съмнение по този въпрос. Или може би в „Бронкс“, но то беше едно и също, защото „Алоха“ така или иначе го управляваше. Причината да дойде тук, не му се струваше много ясна, но предполагаше, че тахионният рутер е бил програмиран да направи прехвърлянето автоматично след определен период на адаптация. Самият Анибал явно също се бе възползвал от това и тъкмо поради тази причина, връзката седеше още отворена.

Въпреки неочакваното си отпътуване, детективът успя все пак да остане достатъчно дълго на Канопус за да се порови из лог-файловете на станцията, при все че не знаеше колко точно. По негови изчисления мина еквивалентът на пет дена, но не беше сигурно, защото времето можеше да не тече линейно в тахионна среда. Независимо от всичко, спомените на Сибелиус имаха стройна хронология и структура в главата му и той бе доволен от този факт, защото не му се искаше да остане завинаги да се лута тук, без идея кой е, от къде идва и къде трябва да се върне.

През дните прекарани на водната планета, Арнестън, за своя радост, успя да научи немалко неща. За късмет, Анибал Рекстън си бе водил записки през времето, в което съзнанието му се бе задържало там и те се оказаха ужасно ценни. Не съществуваха като истински записки, разбира се, но така или иначе седяха архивирани в паметта. Детективът разбра съвсем случайно за тази уловка, при която системата водеше отчет на написаното в зеления тефтер, макар той на практика да нямаше дигитална връзка с нея. Просто съзнанието на пишещия се намираше под контрола й! Веднъж, докато се ровеше из бъркотията, Сибелиус неволно се натъкна на странно малък файл на фона на всички останалите. Когато го отвори, той с изненада прочете думите „Сая Кингсмаунтин“ вътре. Те нямаше откъде другаде да дойдат, освен от самия него, когато ги написа в бележника, за да пробва какво ще стане. Именно така всъщност той разбра, че трябва да потърси подобен файл и за Рекстън. Накрая излезе, че никак не е толкова трудно да го намери. Трябваше само да сортира логовете низходящо по големина и да гледа в дъното на таблицата.

Точно от Анибал, детективът косвено научи за принципния замисъл на „Алоха“ и наистина се оказа невероятен късмет, че създателят й бе имал такъв силен емоционален афект по темата, защото в противен случай, той най-вероятно нямаше да се впусне в обяснения за неща, които за него изглеждаха повече от очевидни. Тъй като обаче те изразяваха чувствата му в момента, той в крайна сметка си бе излял душата за тях. От своя страна, за Сибелиус, тези фрагменти бяха ключ към нещо, което той иначе никога не би разбрал. В известен смисъл, ситуацията се разви дори по-добре отколкото, ако беше заварил и разпитал Рекстън на самата станция.

Според това, което Арнестън схвана от бележките му – доколкото го схвана – „Алоха“ представляваше форма на изкуствен интелект. Рекстън твърде обширно негодуваше срещу Венкатеш по темата, защото последният явно бе надделял в спора им за принципната й насоченост. Анибал поначало поддържаше идеята, системата да е независима и непрекъснато да се самообучава на логика по принципа на пробите и грешките – подобно на хората. Единствено заради Сикхвамрами и желанието му да я продаде, те я бяха обвързали с някакъв първи постулат, който я спъваше и принизяваше до „виртуална порнография“, според израза на Рекстън. Детективът си представяше детайлно ясно какво той имаше предвид. Доколкото задочно бе опознал Венкатеш, последният със сигурност е искал да я насели с някои от героите от „филмчетата“ си у дома. Малко по-късно, нещата допълнително се бяха усложнили, след като президентът на компанията се беше свързал с военните. Арнестън виждаше от записките, че Рекстън е нямал никаква представа, че колегата му е направил и невъзможното, за да предизвика интереса им и да им пробута полуготовия код в името на бърза печалба. Венкатеш доста ги бе лъгал тях двамата с Нел Кенди. Те, най-вероятно си бяха мислели, че от министерството са се свързали с тях и непрекъснато са ги натискали да бързат.

Сибелиус прекъсна мислите си за кратко, за да се изкачи по една от дюните, след което погледна уморено напред. Оттатък се простираше още и още пустиня. Той се завъртя настрани, но и там пейзажът се точеше все същият. Дали пък не се беше объркал? Дали системата наистина щеше да го отведе където трябва или щеше да го остави да изсъхне обезводнен сред въображаемите пясъци наоколо? Детективът направи крачка и се заспуска от другата страна на възвишението. Много се надяваше да стигне до местоназначението си съвсем скоро, защото от известно време усещаше, че нещо в главата му не е наред, макар че не можеше да си го обясни точно. Имаше връзка със Сая. Сякаш бе започнал да изпитва нетипично големи угризения по повод случката с нея и това го караше да се опасява, че написвайки името й в тефтера на Канопус, е дал излишно преимущество на „Алоха“ срещу него.

Мъжът нервно се зачуди как ли щеше да излезе оттук. Знаеше, че първоначално замислена като изкуствен интелект, разработката по-късно е била впрегната да анализира признаците на удоволствие от страна на участниците в общия пул – извършваше „хедонистичен екстракт“ на съзнанието им, както го наричаше Рекстън. Постигаше го, като подлагаше хората на различни ситуации и сетне следеше реакциите им, вадейки логически заключения за начина на мислене на съответния индивид. Това обаче е било само в началото.

По-късно, за да бъде пробутана на военните, които изобщо не можеха да се нарекат „търсачи на щастие“, се бе наложило тя да преживее поредната си трансформация. Първият й постулат е бил пренасочен от центровете на удоволствие към биполярната верига „реакция-удовлетворение“. Целта беше програмата да опосреди връзката между войниците от „Бронкс“ и управляваните от тях бионти и да анализира степента на удовлетворение на първите от действията на вторите. По този начин, тя получаваше обратна връзка и се учеше. За нещастие, в някакъв момент нещо се бе объркало в тази схема и напоследък „Алоха“ вземаше инициативата изцяло в свои ръце. „Какво ли се е счупило в логиката й?“ – чудеше се Арнестън. То, най-вероятно, се криеше в самия спор между Анибал и Венкатеш.

Същината на техните разногласия всъщност се оказваше не само по повод на прословутия първи постулат, ами също и заради самото му местоположение в кода. Сикхвамрами бе настоявал той да е защитен от намеса и да се намира над скриптовете за автономност, които седяха в основата на самообучителния процес. Той искаше това, за да може все пак „Алоха“ да бъде фиксирана към нещо и да има някаква практическа насоченост. Рекстън обаче смяташе, че защитавайки каквато и да е част от кода като непроменима, те създаваха предпоставки за лууп, ако някъде резултатът от някое събитие случайно започнеше да се обръща към собственото си условие, а системата не разполагаше с административни права да отстрани причината. Едно човешко същество в този случай, стигайки до непреодолимо противоречие, щеше просто да се откаже от целта си или да промени и „Алоха“, трябваше да може да направи същото. Проблемът беше, че заради затворените в системата хора, тя не беше обикновена програма, която можеш да рестартираш когато влезе в лууп. Детективът не разбираше много от тези неща, но предполагаше, че именно нещо подобно на забиване се бе случило в крайна сметка. Може би дори упорито мигащата червена лампа на Канопус индикираше точно това!

Сибелиус бавно прехвърли поредната дюна от еднообразния пейзаж и тромаво се заспуска от другата й страна. Интересно, но слизането му струваше неимоверно повече усилия от изкачването. За жалост, той нямаше никакъв начин да избегне нито едното, нито другото, защото в противен случай, ако вземеше да заобикаля препятствията, щеше да се наложи да върви на зигзаг и съществуваше реална опасност да започне да се върти в кръг. Пред него, сега се разпростираше сравнително равнинна повърхност, с изключение на една малко по-голяма дюна на около двеста метра напред и той с облекчение си отдъхна, насочвайки се директно натам.

„Странно как жените понякога могат да дадат насока на един проект без да имат почти никаква връзка с него!“ – помисли си Арнестън, докато унесено прескачаше камъните по пътя си. Според Рекстън, цялото изкривяване на „Алоха“ бе започнало и впоследствие се бе задълбочило, именно с наемането на Полийн за секретарка на Венкатеш. На няколко пъти в дневника си, той се оплакваше от влиянието, което „глупавото момиче“ оказва на работата му заради елементарния факт на физическата си красота и тийнейджърското увлечение на Сикхвамрами по нея. Детективът си спомни за материалите, които последният си събираше, включително и за снимките й в нощното му шкафче. Венкатеш даже беше поискал да прекръстят разработката на името на Полийн! Отначало, с типичната си фантазия на програмист, Анибал я бе нарекъл „Изкуствен интелект“, но президентът на компанията не бе намерил търговски смисъл в това. Рекстън, разбира се, яростно се бе възпротивил и като форма на компромис, те двамата си бяха стиснали ръцете на името „Алоха“.

Сибелиус рязко се спря и се огледа, защото изведнъж осъзна, че е престанал да вижда сянката си върху пясъка пред себе си. Той изненадано вдигна очи към небето, ала то беше някак мътно. Не се забелязваха облаци, но въпреки всичко, атмосферата се усещаше сгъстена и слънцето го нямаше никакво. Това не можеше да е заради пясъчна буря, тъй като в момента не духаше никакъв вятър.

Детективът неспокойно тръгна отново напред и леко ускори крачка. Той все по-силно се страхуваше, че системата бавно и методично се опитва да бръкне в мозъка му и да разбърка спомените му. В известна степен, може би вече успяваше без той самият да го осъзнава. Угризенията, които мъжът изпита преди малко за Сая, сериозно се бяха усилили и именно те бяха признакът. Той отдавна живееше с тях и ги познаваше изключително добре. Беше свикнал да го притесняват от време на време, но само, когато се понапиеше, понасяше по-сериозни удари. Сега обаче ги чувстваше няколкократно по-интензивни от обикновеното. Сякаш набираха все повече инерция, колкото повече той напредваше по пътя си. По принцип, на Аксиандра хората имаха естествена склонност към самоубийство и то бе закодирано в гените им. Мъжът се страхуваше нещо подобно да не се отключи у него докато е тук. Знаеше, че няма да е плод на разума му, а на външно психическо въздействие и тъкмо затова се тревожеше.

За пореден път, Арнестън несигурно се замисли как ли щеше да излезе от това дяволско място. След около двадесетина минути, той, хлъзгайки се по пясъка, се заизкачва по голямата дюна и си спомни за крайно обърканите препратки на Рекстън към конкретни пасажи в лог-файлове на системата. Те изглеждаха особено важни за главния инженер на „Алоха“, а щом бяха важни за него, значи имаше основателна причина и Сибелиус много се надяваше, че ще му помогнат накрая. Въпреки всичко, бележките бяха пълни с техническа информация, а и Анибал не беше никак обстоятелствен там, за разлика от пасажите отнасящи се до Полийн, така че положението, общо взето, си оставаше притеснително.

Когато малко по-късно, детективът най-сетне се изкатери върху голямото възвишение, губейки един-два пъти равновесие и залитайки назад, той се спря изтощено. Над него, небето съвсем беше притъмняло. Въздухът изглеждаше непрозрачен, сякаш наситен с фина мъгла и това изведнъж накара Арнестън да се почувства все едно се е върнал обратно на Канопус. Не валеше както там и нямаше облаци, но атмосферата тежеше също толкова оловна и сива. Дори неочаквано и нелогично за подобно място по пладне, беше захладяло.

Мъжът замислено се вгледа пред себе си. Пред очите му се простираше обширна равнина, нашарена тук-таме с неголеми камъни и в близката й част се издигаше огромна, двадесететажна, занемарена сграда с малък и също запуснат паркинг отстрани. Далеч зад нея, се показваха зъберите на скалиста планина, а отляво и отдясно се точеха само пясъчни полета, като това зад Сибелиус. Все още не се забелязваха никакви признаци на живот и той за миг потръпна от внезапно обзелото го зловещо чувство, след което умислено се заспуска надолу по склона към сградата. Имаше усещането, че е сам в цялата вселена и всички други същества в нея са отдавна мъртви. Не знаеше откъде му хрумна подобна странна мисъл, но тя скоро го обсеби напълно и това със сигурност не вещаеше нищо добро.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)