logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
49


Мястото изглеждаше доста по-различно от досегашното. Беше безжизнена, камениста пустиня и Сибелиус Арнестън някак си не усети как се пренесе тук. В един момент, седеше на коженото кресло пред пулта на станцията в Канопус, а в следващия, изведнъж бродеше из тази пустош неизвестно накъде. А най-странното се оказа, че отначало дори не се запита какво става. Изобщо не забеляза нищо неестествено. Чак по-късно, докато вече ходеше, постепенно взе да осъзнава, че ситуацията се е променила. Сякаш се събуждаше от един сън направо в друг!

Детективът любопитно се огледа около себе си. Не се виждаха никакви признаци на живот. Въпреки това, той знаеше добре, че е нужно единствено да върви напред – системата сама щеше да се погрижи той да стигне където трябва. Дано само го направеше час по-скоро, защото жегата беше наистина нетърпима. Арнестън имаше чувството, че камъните ще се пукат от напрежение, а пясъкът ще се втечни и разтече от високата температура. Градусите вероятно бяха стигнали поне четиридесет и осем или петдесет!

Мъжът избърса потта, която обилно се стичаше от челото му и продължи нататък. Неудобните му обувки се пълнеха с пясък и краката му се хлъзгаха в тях, докато самите обувки пък се хлъзгаха по повърхността на дюните. Общо взето, беше убийствено трудно за ходене. Той съблече сакото си и нави ръкавите на ризата си, но след няколко минути ги смъкна и се облече отново. Кожата му, която генетично не бе създадена за такива условия, започна силно да изгаря.

Тъй като и без друго нямаше какво да прави освен да ходи, Арнестън се опита да сумира нещата, което знаеше до този момент, за да има някаква по-цялостна представа, ако се наложеше да взема неочаквани решения. Със сигурност се намираше в Алоха – не съществуваше съмнение по този въпрос. Или може би в Бронкс, но то беше едно и също, защото Алоха така или иначе го управляваше. Причината да дойде тук, не му се струваше много ясна, но предполагаше, че тахионният рутер е бил програмиран да направи прехвърлянето след определен период на адаптация. Самият Анибал също се бе възползвал от това и тъкмо поради тази причина, връзката седеше още отворена.

Въпреки неочакваното си отпътуване, детективът успя все пак да остане за малко на Канопус и да се порови из лог-файловете преди транзакцията да се извърши, при все че не знаеше колко точно. По негови изчисления мина еквивалентът на пет дена, но не беше сигурно, защото времето можеше да не се развива линейно в тахионна среда. Независимо от всичко, спомените на Сибелиус имаха стройна хронология и структура в главата му и той бе доволен от този факт. Не му се искаше да остане завинаги да се лута тук, без идея кой е, от къде идва и къде трябва да се върне.

През дните прекарани на Канопус, Арнестън за своя радост успя да научи немалко неща. За късмет, Анибал Рекстън си бе водил записки през времето, в което се бе задържал там и те се оказаха ужасно ценни. Не съществуваха като истински записки, разбира се, но така или иначе седяха архивирани в паметта. Детективът разбра съвсем случайно за тази уловка, при която системата водеше отчет на написаното в зеления тефтер, макар той на практика да нямаше връзка с нея. Просто съзнанието на пишещия беше под контрола й! Веднъж, докато се ровеше из бъркотията, Сибелиус неволно се натъкна на странно малък файл на фона на останалите. Когато го отвори, той с изненада прочете думите „Сая Кингсмаунтин“ вътре. Те нямаше откъде другаде да дойдат, освен от самия него, когато ги написа в бележника, за да пробва какво ще стане. Именно така всъщност разбра, че трябва да потърси подобен файл и за Рекстън. Накрая излезе, че никак не е толкова трудно да го намери – трябваше само да сортира логовете по големина и да гледа в дъното на таблицата!

Точно от Анибал, детективът косвено научи за принципния замисъл на Алоха и наистина се оказа невероятен късмет, че създателят й бе имал такъв силен емоционален афект по темата, защото в противен случай, той най-вероятно нямаше да се впусне в обяснения за неща, които за него изглеждаха повече от очевидни. Тъй като обаче те изразяваха чувствата му в момента, той в крайна сметка бе изпитал нуждата да си излее душата за тях. От своя страна, за Сибелиус тези фрагменти бяха ключ към нещо, което той иначе не би разбрал. В известен смисъл, ситуацията се разви дори по-добре отколкото, ако беше заварил и разпитал Рекстън на станцията!

Според това, което Арнестън схвана от бележките му – доколкото го схвана – Алоха представляваше форма на изкуствен интелект. Рекстън твърде обширно негодуваше срещу Венкатеш по темата, защото последният явно бе надделял в спора им за принципната й насоченост. Анибал поначало поддържаше идеята, системата да е независима и непрекъснато да се самообучава на логика по принципа на пробите и грешките – подобно на хората. Единствено заради Сикхвамрами и желанието му да я продаде, те я бяха обвързали с някакъв първи постулат, който я спъваше и принизяваше до „виртуална порнография“ според израза на Рекстън. Детективът си представяше детайлно ясно какво той имаше предвид. Доколкото задочно бе опознал Венкатеш, последният със сигурност е искал да я насели с някои от героите от „филмчетата“ си у дома. Малко по-късно, нещата допълнително се бяха усложнили, след като Президентът се беше свързал с военните. Според Арнестън, Рекстън нямаше никаква представа, че колегата му е направил и невъзможното, за да предизвика интереса им и да им пробута полуготовия код в името на бърза печалба. Венкатеш доста ги бе лъгал тях двамата с Нел Кенди. Те най-вероятно си бяха мислели, че военните са се свързали с тях и непрекъснато са ги натискали да бързат!

Сибелиус прекъсна мислите си за кратко, за да се изкачи бавно по една от дюните, след което погледна уморено напред. Оттатък се простираше още и още пустиня. Той се завъртя настрани, но и там пейзажът се точеше все същият. Дали пък не се беше объркал? Дали системата щеше наистина да го отведе до където трябва или щеше да го остави да изсъхне обезводнен сред въображаемите пясъци наоколо? Детективът направи крачка и се заспуска от другата страна на възвишението. Много се надяваше да стигне до местоназначението си съвсем скоро, защото от известно време усещаше, че нещо в главата му не е наред, макар че не можеше да си го обясни напълно. Имаше връзка със Сая. Сякаш изпитваше нетипично раздути угризения по повод случката с нея и това го караше да се опасява, че написвайки името й в тефтера на Канопус, беше дал излишно преимущество на Алоха срещу него.

Мъжът нервно се зачуди как ли щеше да излезе от тук. Знаеше, че първоначално замислена като изкуствен интелект, разработката по-късно е била впрегната да следи за реакции на удоволствие от страна на участниците в общия пул – извършваше „хедонистичен екстракт“ на съзнанието им, както го наричаше Рекстън. Постигаше го, като подлагаше хората на различни ситуации и сетне следеше резултатите, вадейки от тях логически заключения за начина им на мислене. Това обаче е било само в началото.

По-късно, за да бъде пробутана на военните, които изобщо не можеха да се нарекат „търсачи на щастие“, се бе наложило тя да преживее поредната си трансформация. Първият й постулат е бил пренасочен от признаците на удоволствие към двупосочното следене на веригата „реакция-отговор-удовлетворение“. Целта беше програмата да започне да интерпретира командите на войниците от Бронкс и предавайки ги на управляваните от тях бионти, да анализира степента на удовлетворение на първите от резултата. По този начин, тя получаваше обратна връзка и се учеше. За нещастие, в някакъв момент нещо се бе объркало в тази схема и напоследък Алоха вземаше самоинициативата изцяло в свои ръце. „Какво ли се е счупило в логиката й?“, се чудеше Арнестън. То най-вероятно се криеше в самия спор между Анибал и Венкатеш!

Същината на техните разногласия изглеждаше, че не е била единствено по повод на прословутия първи постулат, ами също и заради самото му местоположение в кода. Сикхвамрами бе настоявал той да е защитен и да се намира над скриптовете за автономност, които седяха в основата на самообучителния процес. Той искаше това за да може все пак Алоха да бъде фиксирана и да има някаква практическа насоченост. Рекстън обаче смяташе, че правейки каквото и да е в кода непроменимо, те създаваха предпоставки за лууп, ако някъде резултатът от някое събитие случайно започнеше да се обръща към собственото си условие, а системата не разполагаше с прерогативи да отстрани причините, защото са на твърде високо ниво и са защитени. Едно човешко същество в този случай, стигайки до непреодолимо противоречие, би променило насоката на живота си и Алоха трябваше да може да направи същото. На всичко отгоре, заедно със закачените в нея хора, тя не беше вече обикновена програма, която просто да рестартираш! Детективът не разбираше много от тези неща, но предполагаше, че нещо подобно на забиване се е случило в крайна сметка. Може би дори упорито мигащата червена лампа на Канопус именно това индикираше. Все пак, той в доста по-голяма степен, залагаше на виждането на Анибал по проблема, отколкото на увъртанията на Венкатеш!

Сибелиус прехвърли поредната дюна от еднообразния пейзаж и се заспуска от другата й страна. Интересно, но слизането му струваше неимоверно повече усилия от изкачването. За съжаление, той нямаше никакъв начин да избегне нито едното, нито другото, защото в противен случай, ако почнеше да заобикаля препятствията, щеше да се наложи да върви на зигзаг и съществуваше опасност да започне да се върти в кръг. Пред него, сега се разпростираше сравнително равнинна повърхност, с изключение на една по-голяма дюна на около двеста метра напред и той с облекчение си отдъхна, насочвайки се директно натам.

„Странно как жените понякога могат да дадат насока на един проект без да имат почти никаква връзка с него!“ – помисли си Арнестън, докато унесено прескачаше камъните по пътя си. Според Рекстън, цялото изкривяване на Алоха бе започнало и впоследствие се бе задълбочило, именно с наемането на Полийн за секретарка на Венкатеш. На няколко пъти в дневника си, той се оплакваше от влиянието, което „глупавото момиче“ оказва на работата му заради простата си физическа красота и увлечението на Сикхвамрами по нея. Детективът си спомни за материалите, които последният си събираше, включително и за снимките й в нощното му шкафче. Венкатеш даже беше поискал да прекръстят разработката на името на Полийн! Отначало, с типичната си фантазия на програмист, Анибал я бе нарекъл „Изкуствен Интелект“, но Президентът на компанията не бе намерил търговски смисъл в това. Рекстън, разбира се, яростно се бе възпротивил и като форма на компромис, те двамата си бяха стиснали ръцете на името Алоха.

Сибелиус спря и отново се огледа, защото осъзна, че е престанал да вижда сянката си върху пясъка пред себе си. Той изненадано вдигна очи към небето, ала то беше някак мътно. Не се виждаха облаци, но въпреки всичко, атмосферата се усещаше сгъстена и слънцето не се забелязваше. Това не можеше да е заради пясъчна буря, тъй като в момента не духаше никакъв вятър.

Детективът неспокойно тръгна напред и леко ускори крачка. Той все по-силно се страхуваше, че системата бавно и методично се опитва да бръкне в мозъка му и да го разбърка. В известна степен, може би вече успяваше без той самият да го осъзнава. Угризенията, които мъжът изпита преди малко за Сая, сериозно се бяха усилили и именно те бяха признакът. Той отдавна живееше с тях и ги познаваше добре. Беше свикнал да го притесняват от време на време и само, когато се понапиеше, понасяше по-сериозни удари, ала сега ги чувстваше няколкократно по-интензивни от обикновеното. Сякаш набираха все повече инерция, колкото повече той напредваше по пътя си. По принцип, на Аксиандра хората имаха естествена склонност към самоубийство и то бе закодирано в гените им. Мъжът се страхуваше нещо подобно да не се отключи у него докато е тук. Знаеше, че няма да е плод на разума му, а на психоделично внушение и тъкмо затова се тревожеше.

За пореден път, Арнестън несигурно се замисли как ли щеше да излезе от това дяволско място. След около двадесетина минути, той, хлъзгайки се по пясъка, се заизкачва по голямата дюна и си спомни за крайно обърканите препратки на Рекстън към конкретни пасажи в конкретни лог-файлове на системата. Първоначално, те бяха дали на детектива някаква надежда в този смисъл, защото той чувстваше, че са особено важни за главния инженер на Алоха, а щом като бяха важни за него, значи имаше причина. Впоследствие обаче, се оказаха пълни с техническа информация, а и Анибал не беше никак обстоятелствен, за разлика от пасажите относно Полийн, така че Сибелиус се обърка накрая. В резултат на това, положението общо взето си остана притеснително.

Когато малко по-късно, детективът най-сетне се изкатери върху голямото възвишение, губейки един-два пъти равновесие и залитайки назад, той се спря изтощено да се огледа. Над него небето съвсем беше притъмняло. Напред не се виждаше ясно, а като през фина мъгла и гледката изведнъж го накара да се почувства все едно се е върнал обратно на Канопус. Не валеше както там и нямаше облаци, но атмосферата беше също толкова тежка и оловно сива. Дори неочаквано и не дотам логично за такова място по пладне, беше захладяло!

Мъжът обърна поглед надолу. Пред очите му се простираше обширна равнина, нашарена тук-таме с неголеми камъни и в близката й третина се виждаше огромна, двадесететажна, занемарена сграда с малък и също запуснат паркинг отстрани. Далеч отзад, се показваше скалиста планина, а отляво и отдясно се издигаха високи дюни, като тази, на която е намираше Сибелиус. Никъде наоколо не се забелязваха признаци на живот. Арнестън за миг потръпна от внезапно обзелия го хлад и умислено се заспуска надолу по склона към сградата. Имаше усещането, че е сам в цялата Вселена и всички други същества в нея са отдавна мъртви. Не знаеше какво е провокирало подобно странно чувство, но то просто не можеше да вещае нищо добро!


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 49 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън