logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
5


Тъмната фигура, силно контрастираща на фона на яркото синьо небе вървеше бавно, но съвсем уверено по невидимия си път. Пясъкът леко хрущеше под масивните хифопластни ботуши на човека, но не се разпръскваше във формата на следи, а си оставаше почти непроменен благодарение на мрежестата им, проникваща в него структура. След мъжа, се точеше единствено неопределена и трудно забележима диря като тази на празна астилонна торба, търкаляна от вятъра.

Човекът се обърна назад и погледна деликатното си присъствие в местността. После поклати изумено глава и продължи пътя си напред. Хифопластните ботуши, представляваха неговата най-последна и чудновата придобивка, на която той не преставаше да се диви вече трети месец.

Нагоре мъжът беше облечен с дълго кожено палто от енорийска свиня, чиито косми стърчаха като бодлите на сангайски дирилеж, но за разлика от тях, имаха структура по-яка и от хром-никелова стомана, както и с ниско нахлупена над челото му феромастна бронирана шапка, предпазваща главата не само от мразовития вятър и студ, но и от шрапнели на касетъчни бомби и куршуми от всички видове леки, средни и средно тежки ръчни и автоматични оръжия. Под хастара, шапката имаше също и гайгеров датчик, както и система за химически анализ на въздуха, които при нужда можеха да разгънат противогаз за нула време.

При все че температурата наоколо бе над четиридесет и два градуса, на мъжа и за секунда не му хрумваше да свали скъпоценната си животоспасяваща шапка. Дори напротив! Нахлупи я още по-ниско над веждите си и я пристегна допълнително. Откакто се сдоби с нея, той я беше свалял един-единствен път, и то защото упътването и инструкциите за употребата й бяха на колагуански – рядък и изчезващ език на расата производител, който той определено не знаеше.

Понеже искаше да се изкъпе в едно от многобройните езера на Ад-II докато ловуваше там, а не знаеше как водата ще се отрази на високите технологии, вплетени във високотехнологичната му шапка, мъжът я бе свалил от главата си просто за миг. Едва-що го направи и от небето на Ад-II, напълно изненадващо се изсипа такъв порой от метеорити, какъвто Вселената със сигурност не помнеше от самото си създаване от Нищото, който порой като по чудо не уби ловеца. Той веднага нахлупи феромастната си бронирана шапка и за негова огромна изненада, метеоритният дъжд спря като пресечен от магия. Това, за сетен път убеди мъжа в коравосърдечността на съдбата, която разиграваше този грешен свят както си иска и в подлата й склонност да наказва със смърт всяко, даже и най-краткото невнимание или разсеяност.

Няколко дни по-късно, на брега на същото езеро, след безсънни нощи, прекарани в нечовешко взиране в неразбираемото упътване, както и безкрайно ровене в купища огромни речници на светлината на старовремска газена лампа, едно божествено прозрение най-неочаквано осени мъжа. Той си спомни, че планетата на колагуанците се славеше като най-дъждовното място във Вселената и по време на целия му престой там, бе валял най-проливния и упорит дъжд, който някога бе виждал, както и че неведнъж почти се бе удавял, докато се опитваше да се добере до единствения град на планетата.

Изненадан от глупостта си, мъжът се хлопна в този момент по темето с най-плътния от траверсивните речници за да изрази неудовлетворението от самия себе си. Това му действие, с положителност щеше да му докара тежко и трайно комоцио, а може би дори щеше да му разбие черепа, ако неговата уникална феромастна шапка не се намираше на главата му. Благодарение на нея, мозъкът му само весело и невинно се раздруса и единствено почувства леко и приятно замайване.

В следващия миг, мъжът скочи радостно на крака, съблече се гол и въодушевено се бухна в езерото, като във въздуха успя да се закълне четири пъти, никога и при никакви обстоятелства повече да не се разделя с шапката си, която радостно притисна с ръце към главата си.

Сещайки се за преживяванията си на Ад-II, Хънт Хънтър отново се опита да я натисне още по-ниско над челото си, при което тя почти скри горната половина на света от очите му. След това, той намести и старата карабина Смит & Уесън на рамото си и уверено ускори крачка.

Точно пред него, се издигаше малък пясъчен хълм, който по нищо не се различаваше от двадесетината други, които бе преодолял през последния половин час, проправяйки си път през пустинята. Когато след минута, той се изкачи на върха, пред очите му се разкри широка и сравнително плоска камениста долина, в далечния край на която се извисяваше неголяма, но силно назъбена планина. В предната част на долината, веднага след стръмния склон надолу, се намираше една стряскащо масивна, двадесететажна сграда насред нищото. Не се забелязваше никаква инфраструктура или дори черен път, водещ до нея. Единственият друг белег на цивилизация наоколо, беше не много широко и грубо заравнено пространство от едната й страна, явно служещо за примитивна писта за кацане. На нея, в момента удобно се бе разположила някаква малка, но по-нова и доста по-луксозна космическа лимузина от неговия собствен прашен и очукан кораб, останал назад в пустинята.

Всъщност, машината не просто седеше спряна на площадката, ами изглеждаше съвсем арогантно и нагло зарязана по средата й, запушвайки я половината. Явно на собственика й никак не му пукаше дали някой ще дойде след него и дали ще иска също да паркира там. Не че имаше кой знае каква вероятност тази затънтена планета да страда от прекомерен наплив на пришълци, но гледката определено не се хареса на Хънт Хънтър. Той беше от хората, които обръщаха силно внимание на детайлите и подобни неща винаги го дразнеха.

Мъжът мълчаливо присви устни, бавно огледа долината под себе си и вдигна пушката си, насочвайки я право към лимузината. Няколко секунди по-късно, той завъртя оръжието към сградата все още продължавайки да изучава местността през окуляра му. Накрая Хънт свали карабината, намести я отново на рамото си и взе да слиза назад по обратната страна на хълма, който току-що бе изкачил. Сега трябваше да се върне чак до кораба си и да вземе багаж, за да си устрои бивак тук. Вече беше сигурен, че това е мястото, което търсеше. Разбира се, цялото упражнение щеше да е доста изморително, но той никак не искаше да лети дотук от страх някой в долината да не дочуе двигателите на машината и да разбере за присъствието му.

Ловецът бързо се насочи обратно по собствените си незабележими следи. Налагаше се да побърза. Скоро щеше да се мръкне, според изчисленията на ръчния му компас, който показваше точно време, универсални координати, пълна планетометрия, а също и статистическата вероятност за бедствия в сто и десет милиарда системи в двадесет, от всичко тридесет и двата сектора на тази галактика. Данните на устройството, никога не го бяха лъгали досега. То представляваше една чудесна малка джаджа, която Хънт си купи от панаира на Аркус-Делта, докато си избираше карабина от там, без която джаджа, той никога не тръгваше на път.


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 5 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън