– Защо постоянно мъкнеш това странно нещо в ръцете си? Не ти ли тежи, за Бога, и откъде изобщо си го изкопал?

МакФиърсън, към когото беше насочен въпросът неволно сведе очите си надолу. Ръцете му стискаха един силно издължен, цилиндрично оформен, вулканичен камък със заоблени краища, наподобяващ донякъде полицейска палка. Беше черен и гладък и мъжът не помнеше къде го е намерил. Той притеснено го прехвърли в другата си ръка за да го скрие от О’Съливън и нищо не каза. Не знаеше също и защо го носи. След като се замисли малко му хрумна, че явно в някакъв момент си е наумил, че може да му послужи като оръжие срещу звяра.

– Казвам ти, това тъпо копеле е ужасно съмнително! – продължи да нарежда О’Съливън без повече да обръща внимание на нещото. – Дори само фактът, че постоянно ни вкарва в засади и жегата изобщо не му влияе е достатъчно доказателство. Видя ли го как се разкрещя одеве? И как така реши, че е уместно да ни сравнява точно с пилци именно сега?

МакФиърсън уморено завъртя глава настрани да погледне към другаря си. Той от самото начало имаше склонността да залита в конспирации, но напоследък като че ли нещата ставаха все по-зле. И нищо чудно! Нервите на всички вече бяха на предела на поносимото.

– Ако не беше МакКонъхи, досега да сме се изклали едни други като животни – все пак, отбеляза той.

О’Съливън нервно избухна.

– Глупости! Абсолютни глупости приказваш! Не разбирам как може да вярваш на някой, когото изобщо не познаваш. Ти виждал ли си го от времето преди да попаднем тук? Знаеш ли поне нещичко за него?

– Не. Нищо друго, освен че крие вода! – саркастично вметна МакФиърсън.

Това накара другаря му да изсумти още по-раздразнено.

– То все някога ще излезе наяве! – засъска той. – Ще видим тогава кой ще се окаже глупакът! Аз лично предпочитам да не се доверявам на хора, за които нищо не знам.

– Ама, ти и за мен нищо не знаеш!

О’Съливън го погледна учудено. В първия момент понечи бурно да отрече, но после като се замисли, изведнъж му се стори, че е вярно. Той действително нищо не знаеше за МакФиърсън. Съвсем спокойно можеше да се окаже, че и той крои нещо. За какво му беше онзи камък дето го скри от другата си страна, например? Въпреки всичко, мъжът се направи, че не се съгласява със забележката, просто от инат.

– Не е същото! – измърмори той. – Поне те познавам от по-дълго. От преди да попаднем тук.

МакФиърсън бавно заклати глава, гледайки го някак странно.

– Не вярвам да е така – отговори замислено и прегракнало. – Не за друго, ами защото аз самият имам чувството, че не се познавам от толкова отдавна. Сега, като стана въпрос, май не мога да се сетя за нищо от живота си отпреди да дойдем в тази проклета пустиня. Все едно направо съм се родил в нея! Даже вече не съм сигурен, че се казвам МакФиърсън.

Този път О’Съливън си замълча. Докато слушаше налудничавите думи на мъжа до него, нещо в съзнанието му щракна, сякаш се събуждаше от дълъг сън, осъзнавайки, че реалността изобщо не е такава, каквато си е мислел допреди малко. Целият му свят буквално се срина от признанието, което чу. Всъщност, не му пукаше толкова за МакФиърсън и за неговата амнезия, а по-скоро беше шокиран, че и той не успяваше да се сети за каквото и да било от собствения си живот. Главата му се оказа абсолютно празна. Мъжът панически се напъна да се разрови там и по едно време му се стори, че май някога бе имал жена, която като че ли му изневери, заради което той запали къщата им и след това, се записа в армията. Изобщо не се чувстваше сигурен обаче. Споменът беше твърде мъгляв и неясен. В този миг, той изненадано погледна към МакФиърсън, но последният тъкмо се бе захванал със същата задача, питайки се дали пък не работеше както разносвач на пици преди да дойде тук и не му обърна никакво внимание.

Двамата мъже продължиха да крачат все така умислено, но след краткия си диалог, някак загубиха желание да говорят. Да изпаднеш извън себе си не беше шега работа, особено когато го осъзнаваш за първи път. Мисълта за липсващото им минало продължаваше да ги гложди, но поотделно. Беше твърде шокираща, за да я обсъждат помежду си.

Докато те уморено напредваха през тесния коридор между скалите, ситуацията около тях обаче бързо се променяше и накрая не им остави голяма възможност да потънат дълбоко в мрака на новоосъзнатата си параноя. Някъде напред, при следващото естествено уширение, другарите им бяха намерили кладенец. В момента, събитието пулсираше в главите на всички, по-важно от всяка друга мисъл, макар че впоследствие, фактите донякъде охладиха първоначалния им ентусиазъм. Съдейки по времето, за което камък падаше до дъното, съоръжението имаше дълбочина около петнадесетина метра, но за жалост, никой вече не носеше със себе си въжета или каквато и да е друга екипировка, с която да се спуснат дотам. Всичко отдавна беше захвърлено или изгубено назад в пустинята. Освен това, не можеше да бъдат сигурни, че там долу наистина има вода, а не нещо друго. И все пак, новината, сама по себе си, бе прекалено значима за да бъде подмината.

Скоро двамата мъже трескаво се добраха до крайната си цел и след като излязоха на поредното открито пространство, което отново приличаше на пясъчна поляна заобиколена от скали, те мълчаливо се огледаха, за да видят с очите си това, за което им беше разказал войникът при пещерата.

Мястото сега се оказа доста по-просторно от предишното и в центъра му се тълпеше много народ. Въздухът наоколо тежеше от напрежение и караше хората да се суетят в паника, като част от тях бяха на ръба на колапса. Въображаемата вода на дъното на кладенеца и нейната недосегаемост, правеха жаждата на мъжете, с която досега те бяха свикнали, болезнено мъчителна и нетърпима. В мига, когато О’Съливън и МакФиърсън зърнаха тълпата пред себе си, нервността на атмосферата зарази и тях и те припряно се затичаха напред, вземайки последните двадесетина метра почти на бегом, въпреки неимоверната умора налегнала телата и душите им.

Кладенецът, също както и досегашните, имаше кръгла форма и конструкция, изградена от едри и грубо издялани камъни, спускащи се в тъмнината на пясъка с хладно и тайнствено мълчание. Не се знаеше кой изгражда всички тези съоръжения и защо. По-странното обаче беше, че нямаха механизъм за вадене на онова, което беше там долу и явно никой не идваше да ги използва. Изобщо цялата пустиня наоколо изглеждаше необитаема с изключение на проклетото същество. В същото време, сондажите очевидно бяха продукт от дейността на разумно същество.

И този път, мъжете събрали се около малкия каменен зид се взираха с отчаяни погледи в дупката, както бяха правили и преди, но сега, те също и спореха необичайно бурно. Липсата на екипировка силно затрудняваше вземането на решение. Дълбочината беше твърде голяма за да се скочи направо вътре, ако случайно после дъното се окажеше плитко. От друга страна, ако то беше дълбоко, нещастникът със сигурност щеше да се удави, защото нямаше как да бъде издърпан обратно. Разбира се, нищо от това не променяше факта, че той щеше да се напие до насита преди да загине, както и че, ако долу имаше само петрол, щеше да се жертва напразно.

Съвсем скоро се наложи мнението, че в ситуация като тази, най-разумното бе да завържат някакъв съд за импровизирано въже, направено от петнадесет панталона и да го спуснат надолу. Дузина от мъжете незабавно събуха своите, но тогава пък се оказа, че в цялата рота не е останала нито една здрава манерка. От толкова отдавна никой не ги беше използвал, че не бяха забелязали този факт. Накрая, все пак се намери едно смачкано канче и войниците с трепет го спуснаха в дупката, след което трескаво го издърпаха обратно. За огромно съжаление, то излезе празно. И въпреки всичко, камъните които пускаха вътре, определено цопваха в нещо!

Веднага се разгоря ожесточен спор. Някои предположиха, че панталоните са малко, но колкото и още да добавяха, те винаги излизаха сухи заедно с празното канче. Единственото възможно обяснение беше, че то засяда някъде по пътя, но и след направения опит да прикрепят тежест към него, положението си остана същото. Неочакваното затруднение рязко повиши градуса на спора и хората започнаха да се надвикват без да успят да стигнат доникъде.

Цялата тази суетня се проточи прекалено дълго. Никой не предприемаше нищо, но в същото време, не даваше и одобрението си за конкретна идея. Напрежението междувременно се нагнетяваше все по-силно и по-силно и войниците постепенно започнаха да усещат, че нещата явно са стигнали до самия край и няма повече връщане назад. Те просто не можеха да се откажат и да продължат нататък, защото нататък, за тях не съществуваше. Всички прекрасно знаеха, че се въртят в кръг и че не биха издържали до следващия кладенец, дори и да намереха такъв. Или щяха да решат проблема с жаждата си сега, или щяха да загинат, което само по себе си, пак щеше да е решение. И в двата случая, лутането свършваше тук.

С оглед на това, предложенията взеха да валят едно след друго, от отчаяни по-отчаяни. Някой от мъжете изказа виждането, че един от тях трябва да се провеси от ръба и осем човека да се спуснат по раменете на предишния, докато стигнат до дъното. Не се знаеше обаче кой ще е точно този здравеняк най-отгоре, който би издържал останалите под него. Друг войник подметна, че е нужно да хвърлят камъни в дупката, докато дълбочината намалее и може да се слезе долу, а сетне да започнат да ги изваждат навън, докато постепенно стигнат до водата. При този план пък не ставаше ясно как щяха да продължат да вадят камъните, когато дълбочината стане отново твърде голяма. Трети от мъжете неуверено измънка, че може някой от тях да се спусне по въжето от дрехи и да види как стоят нещата на място, ала четвърти посочи, че парцаливите им панталони ще се скъсат под такава тежест и онези, които след това ще останат без гащи, само ще предизвикат сексуалния апетит на звяра, който сигурно ги гледа в момента отнякъде. Забележката моментално накара полуголите притеснено да се обуят обратно. Изобщо всякакви нелепи идеи имаше, но най-глупавото беше, че нямаше никаква гаранция за какво се карат, защото можеше да е единствено петрол.

С напредването на споровете, нервите на хората се изопнаха прекомерно и те накрая се скараха. Общо взето, ничия идея не съумя да запали мнозинството, но същевременно, всички отчаяно искаха да се сложи край на дискусията и да се действа. Някои от войниците започнаха да се озъртат за капитан МакКонъхи, който да въведе ред и да им каже как да постъпят, но странно, че той липсваше сред тълпата. Беше абсурдно да не е проявил никакъв интерес към ситуацията и да се е скатал, но фактът, че го няма, си оставаше. Именно заради това, мъжете продължиха все по-хаотично да се блъскат около каменното гърло на странното съоръжение и ситуацията все повече заплашваше да излезе от контрол. След около половин час на граничеща с анархия врява, един мъжки вик напрегнато се извиси над останалите и тревожните нотки в него накараха патардията да стихне за миг и другарите му да го загледат уплашено.

– Вижте! – пак изкрещя гласът, принадлежащ на дребен войник с уморени и хлътнали сини очи и чорлава рижа брада. Слабата му ръка треперещо сочеше нещо зелено, близо до самата основа на кладенеца. Беше всъщност крехка, тревна клонка, едва промушила се между камъните, но затова пък спуснала дълъг, тънък корен право надолу към предполагаемата вода.

Всички изнервено се скупчиха над нея, все едно виждаха растение за първи път в живота си. Очите им болезнено се впиха в стъблото му, но никой не смееше да пророни дума или да го докосне. Гледаха го като омагьосани. Клончето беше разтворило четири малки листенца и представляваше първия истински и недвусмислен признак на живот, с който те се сблъскваха на това ужасно място, като се изключат дяволските храсти, които горяха вечер.

Вцепенението на групата продължи не повече от минута. Напрежението във въздуха тегнеше толкова силно, изцяло съсредоточено в тази слаба и невзрачна тревичка, носеща колосална колкото цялата вселена надежда, че не можеше да остане така задълго. Само секунди по-късно, един от войниците не издържа. Някакъв сух, кокалест мъж на около тридесет години внезапно скочи на крака, изсули с едно движение съдраните си обувки и преди някой да успее да реагира, се метна с пронизителен крясък в тъмния отвор на кладенеца. Останалите незабавно се надвесиха отгоре му.

В следващия миг, от непрогледния мрак под тях се разнесе тежък плисък и заглъхващият глас, който досега болезнено пищеше в ушите им рязко секна. И сега никой не посмя да отрони дума, в резултат на което се възцари взривоопасна тишина. След съвсем кратко, неизвестността стана твърде угнетяваща и мъжете отчаяно взеха да се превиват по-ниско и по-ниско над каменния ръб. Ако нещата свършеха просто така, това вероятно щеше да е краят. Нервите им нямаше да издържат и те щяха да се изпотрепят, далеч преди да решат какво да правят по-нататък.

– Вода! Вода! Това е вода! – изведнъж се разнесе див вик от дълбините на кладенеца. Думите бяха придружени с френетично плискане и направо подлудиха всички горе. Войниците се спогледаха нервно. Късметлията под тях продължи да буйства, щастлив в своето умопомрачение, докато разумът на онези над него, все повече се сковаваше от дива и нечовешка завист. Толкова беше първична, че никой не се сети да каже: „Спасени сме!“. Никой не разсъждаваше.

– О, Боже! Благодаря ти, Боже! – крещеше войникът. – Не мога да повярвам! Това е истинска вода!

– Не пий толкова много! – извика му някой от струпалите се хора, но по-скоро от раздразнение. – Може да умреш, ако прекалиш!

Мъжът долу не слушаше. Той беше достигнал до някаква крайна точка в съзнанието си. Не чуваше нищо, не мислеше за нищо, не се интересуваше от нищо. След няколко минути, виковете му постепенно започнаха да излизат все по-редки и прекъснати, а шумът от плискането да се засилва и да става някак отчаяно. Малко по-късно, остана само едно неясно гъргорене да идва от дъното на кладенеца. Независимо от всичко, мъжът не викаше за помощ. Накрая и гъргоренето изчезна и за трети път, единствено гробовната тишина увисна зловещо над войниците.

В следващата минута, минута и половина, абсолютното мълчание не беше нарушено от никого и от нищо. Дори и от вятъра! Липсата на каквото и да е развитие на ситуацията се отрази пагубно на нервите на хората и те се захванаха маниакално да обикалят каменното гърло и да надничат вътре, сякаш водата мистериозно щеше да изчезне, ако даже за миг я изпуснеха от поглед. На втората минута, още няколко от мъжете не издържаха. Те трескаво изсулиха обувките си и скочиха върху каменния зид. Друга група веднага се опита да ги спре, но трета пък се намеси, за да спре тези, които се опитаха да спрат първите. След това, избухна ръкопашен бой, чуха се откъслечни изстрели и тогава, настана истински ад.

Войниците бясно започнаха да скачат и да се блъскат като животни около отвора на кладенеца. Някои се хвърляха в него, въпреки че знаеха, че глътката, към която са се запътили ще им е последна. Те и не искаха нищо повече. Животът им вече нямаше смисъл, защото така или иначе, отдавна бяха умрели вътре в себе си. Други се опитваха да им попречат, но не за да ги спасят, а по-скоро, защото не им стискаше да направят същото, но и не можеха да понесат мисълта, че щастливците щяха да се напият до насита. Трети нищо не направиха и само седяха там за всеки случай – за да са наблизо. Не съществуваше каквато и да било логика или смисъл в действията на никоя от трите групи. Чисто и просто, настъпваше краят на всичко и никой не мислеше рационално.

О’Съливън се огледа уплашено около себе си и бързо се отдръпна от суматохата. Той нервно потърси с поглед МакФиърсън, но никъде не го откри. Явно бе изчезнал в тарапаната. Дано поне не беше скочил и той вътре! Мъжът се промуши между хората, които прииждаха в точно обратната посока и излезе на открито, на около петнадесетина метра по-нататък. В този миг, пред очите му се мярна познато лице и той се загледа изненадан в него. Оказа се, че е Омо, която също отиваше към края на поляната, опитвайки се да се отдалечи от мелето. Изглеждаше някак умислена и напълно лишена от лудата емоция, обхванала останалите – целенасочена и хладнокръвна.

Мъжът се завъртя и тръгна след нея. Не знаеше защо го направи, но в този момент, тя излъчваше толкова силна увереност, че това беше единственото разумно нещо, което той можеше да стори. Момичето продължи няколко метра по-нататък и крадешком се пресегна към колана на кръста си, хвърляйки бегъл поглед зад гърба си. Ръката й откачи една малка манерка оттам, надигна я и жадно отпи. Преследвачът й се спря като закован. Той се обърна назад да погледне към кладенеца, около който хората се избиваха за глътка въображаема вода и плащаха с живота си за нея. Никой от тези, които бяха скочили, не бе успял да се измъкне от тъмния му ад.

Войницикът трескаво ускори крачка и затичвайки се, тихо настигна Омо. После изненадващо се метна отгоре й и грубо я повали на земята, затискайки гърлото й с лакът. Свободната му ръка се стрелна и грабна манерката, надниквайки вътре. Там имаше вода! О’Съливън жадно излочи всичко до последната капка и я захвърли настрана, като същевременно измъкна пистолет от колана си.

– Знаех си, че има нещо нередно около вас двамата! – изръмжа той в лицето на момичето, опирайки дулото на оръжието в брадичката й. – Къде е МакКонъхи? Казвай веднага, къде е кучият син!

Омо го загледа странно. Сините й очи се заковаха в неговите без да мигат и без да показват каквато и да е уплаха. Не излъчваха абсолютно нищо. Тя поседя така около половин минута и сетне устата й бавно се отвори за да поеме въздух, казвайки:

– Ела с мен!

О’Съливън нервно охлаби хватката си и я пусна да се надигне, след което застана зад гърба й, опрял пистолет в тила. Тя плавно тръгна напред и той неохотно я последва. В главата му за миг проблесна мисълта, че може би го води в засада и МакКонъхи ги чака някъде зад камъните, но въпреки това, той не предприе нищо по въпроса. Нямаше и какво да стори. Беше поискал да узнае къде е капитанът и сега, тя му показваше.

Те двамата се насочиха към дъното на пясъчната поляна и се вмъкнаха в един от проходите, водещ навътре през скалите. Пътеката беше почти права и не след дълго, се разтвори в ново уширение, но по-тясно и по-продълговато от предишното. След няколко крачки, Омо рязко се спря и се обърна. Студените й очи отново се втренчиха в тези на мъжа.

– Е? – изсъска нетърпеливо той, изчаквайки секунда-две.

Момичето само плъзна поглед зад гърба му и кимна надясно от пътеката, по която бяха дошли. О’Съливън завъртя глава без да изпуска Омо от мушка и там, в основата на скалите, с тяло проснато в пясъка, жестоко обезобразен лежеше МакКонъхи и не помръдваше. Дрехите му бяха разкъсани, а главата му – отделена от торса. До едната му ръка имаше голямо, мокро петно, от което една вадичка беше текла настрани и изсъхнала. Тя силно контрастираше с гладката, равна повърхност на пясъка наоколо.

Мъжът изведнъж почувства неимоверна, първична злоба при вида на цялата сцена, която очите му съзряха. Значи все пак се бе оказал прав – копелето наистина криеше вода! Къде беше сега МакФиърсън да го види? Старият глупак никога не му вярваше! Паралелно с тържествуването си, О’Съливън обаче чувстваше и нещо друго, което му пречеше да се наслади изцяло на труимфа си. Усещаше ръката си с пистолета странно влажна и топла. Като че ли някаква лепкава течност бавно се стичаше по нея. Едно мъгляво, но и ужасно предчувствие в миг полази по гърба на мъжа и точно тогава, той забеляза, че главата на МакКонъхи всъщност не е неговата. На метър и нещо от обезглавения труп, с очи оцъклени право в него, лицето на Омо го гледаше със застинало учудване и едновременно със страх.

Треперейки, войникът сковано се завъртя обратно напред, с мъка откъсвайки поглед от трупа, защото умът му някак не успяваше да обхване ситуацията по логичен начин. Някъде в дълбините на съзнанието си той подозираше, че всеки момент ще последва нещо ужасно – може би изстрел в лицето му – но за негова изненада, не стана както очакваше. Вместо това, устата му увисна напълно безпомощно, когато най-сетне успя да обърне главата си. На мястото, където допреди съвсем малко седеше Омо – той можеше да се закълне, че бе последвал дотук именно нея – в момента го гледаше същество, алчно вперило двете си малки, парещи, червени очи в неговите. Те не мигаха и зениците им леко пулсираха, тръпнещи от възбуда. Непосредствено под тях, от една грозна паст с два реда конусовидни зъби, заострени навътре, обилно се стичаше топла и лепкава лига, капеща по ръката на мъжа и по малкия му, смешен пистолет.

О’Съливън се сепна и подскочи като ужилен. Той дори не можа да натисне спусъка на оръжието си, защото в следващия миг, очите му продължиха още по-надолу и забелязаха нещо, което фантазията му и в най-ужасния му кошмар не можеше да роди. Беше толкова шокиращо и отблъскващо, че го накара да замръзне неподвижен и невиждащ нищо друго. Главата му моментално се изпразни от всякакво съдържание, кожата му изтръпна, а мускулите му се сковаха напълно. То беше всъщност и едно от последните неща, които О’Съливън успя да зърне.

Веднага след това, периметърът на зрението му рязко се стесни, светът около него зловещо притъмня, чу се глух, хрущящ звук, усети се тъпо раздрусване и за първи и последен път в живота си, мъжът почувства твърде любопитното усещане как главата му се отделя от тялото. За един кратък отрязък от време, всичко застина така, но само секунда по-късно, светът отново премигна и в тесния процеп между зъбите на съществото, гаснещите очи на О’Съливън мярнаха девойката, която го доведе дотук. Странно, но сега тя никак не приличаше на Омо. Изглеждаше по-скоро като онази от снимката, която той случайно намери един ден, докато вървеше с колоната през пустинята – снимка, вероятно принадлежала на някой от останалите войници.

Момичето беше босо и облечено в червена сатенена нощница, а очите му го гледаха хипнотизиращо. Силуетът й се открояваше по особено емоционален начин на фона на продължаващия хаос в дъното на клисурата – при самия кладенец. На едната й гърда, имаше малък бадж и там, като че ли пишеше нещо, но времето не стигна на О’Съливън да прочете какво беше то. Във финалния миг от живота си, мъжът за кратко мярна собственото си тяло отвън, подмятащо се конвулсивно из чифт грозни лапи, завършващи с остри, черни нокти и сетне, за щастие, светлината наоколо окончателно изчезна, за да не може той да види нищо повече от онова, което щеше да последва.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)