logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
50


– Защо постоянно мъкнеш това странно нещо в ръцете си? Не ти ли тежи, за Бога, и откъде изобщо си го изкопал?

МакФиърсън, към когото беше насочен въпросът неволно сведе очите си надолу. Ръцете му стискаха един силно издължен, черен, вулканичен камък, наподобяващ пръчка или по-скоро палка. Беше гладък и мъжът не помнеше къде го е намерил. Той притеснено го прехвърли от другата си страна – тази, която О’Съливън не можеше да види и нищо не каза. Не знаеше също и защо го носи. Просто в един момент му хрумна, че може да му послужи за да се предпазва от звяра с него и впоследствие неусетно го повярва.

– Казвам ти, това копеле е ужасно съмнително! – продължи да нарежда О’Съливън след това без повече да му обръща внимание. – Самият факт, че постоянно ни вкарва в засади и жегата сякаш не го мори е достатъчно красноречив! Видя ли го как се разкрещя одеве? И как му хрумна да ни сравни точно с пилци?

МакФиърсън уморено завъртя глава настрани да погледне към другаря си. Той от самото начало бе имал склонността да залита в конспирации, но напоследък като че ли ставаше все по-зле. И нищо чудно! Нервите на всички вече бяха на самия предел.

– Ако не беше МакКонъхи, досега да сме се изпоклали едни други – все пак отбеляза той.

О’Съливън нервно избухна.

– Глупости! Абсолютни глупости! Не разбирам как можеш да вярваш на някой, когото не познаваш. Ти виждал ли си го от времето преди да попаднем тук? Знаеш ли поне нещичко за него?

– Не. Нищо друго, освен че крие вода! – саркастично вметна МакФиърсън.

Това накара първият да изсумти още по-раздразнено.

– То все някога ще излезе наяве! – засъска той. – Ще видим кой ще се окаже глупакът накрая! Аз лично предпочитам да не се доверявам на хора, за които нищо не знам!

– Ама, ти и за мен нищо не знаеш!

О’Съливън го погледна учудено. В първия момент понечи бурно да отрече, но после като се замисли, това изведнъж му се стори вярно. Той действително нищо не знаеше за МакФиърсън. Съвсем спокойно би могло да се окаже, че и той крои нещо. За какво например му беше оня камък дето го скри от другата си страна? Въпреки всичко, мъжът си направи труда да не се съгласи със забележката, просто ей така – от инат.

– Не е същото! – каза той. – Поне те познавам от по-дълго. От преди да попаднем тук.

МакФиърсън бавно заклати глава, гледайки го някак странно.

– Знаеш ли, не вярвам да е така – отговори замислено и прегракнало. – Най-малкото, защото аз самият имам чувството, че не се познавам от толкова отдавна. Сега като стана въпрос, въобще не мога да се сетя за никакъв детайл от живота си, все едно направо съм се родил в тази проклета пустиня. Даже не съм сигурен, че се казвам МакФиърсън!

Този път О’Съливън си замълча. Докато слушаше налудничавите думи на мъжа до него, нещо в ума му неочаквано щракна, сякаш той се събуждаше от дълъг сън и с изненада осъзнаваше, че реалността изобщо не е такава, каквато си е мислел до преди малко. Целият му свят се срина от признанието, което чу. В момента не му пукаше дали наистина знае нещо за МакФиърсън или не, а по-скоро беше шокиран, че и той не успяваше да се сети за каквото и да било от своето собствено минало. Главата му се оказваше почти празна. Мъжът панически се напъна да се разрови там и по едно време неочаквано му хрумна, че някога май бе имал жена, която като че ли му изневери, заради което той запали къщата им и след това се записа в армията. Изобщо не се чувстваше сигурен обаче. Споменът беше твърде мъгляв за да е спомен. А и как можеше човек да забрави за подобно нещо! Той рязко погледна към МакФиърсън в този миг, но последният тъкмо правеше същото усилие за себе си, питайки се дали пък не бе работил както разносвач на пици преди да дойде тук и не му обърна никакво внимание.

Двамата мъже продължиха да крачат все така умислено, но след краткия си диалог, някак загубиха желание да говорят. Да изпаднеш извън себе си не беше шега работа, особено когато за първи път го осъзнаваш. Мисълта за липсващото им минало продължаваше да ги гложди, но поотделно. Беше твърде шокираща, за да я обсъждат помежду си.

Докато те енергично напредваха през тесния коридор между скалите, ситуацията обаче все по-бързо се променяше и накрая не им остави голяма възможност да потънат дълбоко в мрака на новоосъзнатата си параноя. Някъде напред, при следващото естествено уширение, другарите им бяха намерили кладенец. Събитието пулсираше в главите им по-важно от всяка друга мисъл, макар че впоследствие фактите донякъде охладиха първоначалния им ентусиазъм. Съдейки по времето, за което камък падаше до дъното, съоръжението имаше дълбочина около петнадесетина метра, но никой вече не носеше със себе си въжета или каквато и да е друга екипировка. Всичко беше захвърлено или изгубено назад в пустинята. Освен това, също не можеше да има и сигурност, че там долу наистина има вода, а не нещо друго. И все пак, новината сама по себе си бе прекалено значима за да остане подмината.

Скоро двамата мъже трескаво се добраха до крайната си цел и след като излязоха на поредното открито пространство, което отново приличаше на пясъчна поляна заобиколена от скали, те мълчаливо се огледаха, за да видят с очите си това, което им беше разказал войникът при пещерата.

Мястото пред тях се оказа доста по-просторно от предишното и в центъра му се тълпеше много народ. Въздухът наоколо тежеше от напрежение и караше хората да се суетят в паника, като част от тях бяха на ръба на колапса. Въображаемата вода на дъното на кладенеца и нейната недосегаемост, правеха жаждата на мъжете, с която досега те бяха свикнали, болезнено мъчителна и нетърпима. В мига, когато О’Съливън и МакФиърсън зърнаха тълпата пред себе си, нервността на атмосферата зарази и тях и те припряно се затичаха напред, вземайки последните двадесетина метра почти на бегом, въпреки неимоверната умора налегнала телата и душите им.

Кладенецът, също както и досегашните, имаше кръгла форма и конструкция, изградена от едри и грубо издялани камъни, спускащи се в тъмнината на пясъка под тях с хладно и тайнствено мълчание. Не се знаеше кой изгражда всички тези съоръжения и защо. По-странното обаче беше, че те не разполагаха с механизъм за вадене на това, което съдържаха и никой не идваше да ги използва. Изобщо цялата пустиня наоколо изглеждаше необитаема с изключение на проклетото същество и в сондажите не съществуваше абсолютно никаква логика. В същото време, те определено бяха продукт от дейността на разумно същество!

И този път, мъжете събрали се около малкия каменен зид се взираха с отчаяни погледи в дупката, както бяха правили и преди, но сега те също и спореха необичайно бурно. Липсата на екипировка силно затрудняваше положението им. Дълбочината беше твърде голяма за да се направи сполучлив скок, ако случайно дъното се окажеше плитко. От друга страна, ако пък беше дълбоко, нещастникът който би се пробвал със сигурност щеше да се удави, защото нямаше как да бъде издърпан обратно нагоре. Разбира се, нищо от това не променяше факта, че той щеше да се напие до насита преди да загине, както и че ако долу липсваше вода, а имаше петрол – щеше да се жертва напразно!

Съвсем скоро се наложи мнението, че в ситуацията в която се намираха мъжете, най-разумно бе да завържат някакъв съд за импровизирано въже, направено от петнадесет панталона и да го спуснат в дупката. Дузина от мъжете незабавно се събуха, но тогава пък стана ясно, че в цялата рота не е останала нито една здрава манерка. Токова много битки бяха водили помежду си и толкова отдавна никой не разполагаше с вода, че не бяха забелязали това. Накрая все пак се намери едно смачкано канче и войниците с трепет го спуснаха долу, след което трескаво го издърпаха обратно. За огромно съжаление, то излезе празно. И въпреки всичко, камъните които пускаха вътре цопваха в нещо!

Веднага се разгоря ожесточен спор. Някои предположиха, че панталоните са малко, но колкото и още да добавяха, те винаги излизаха сухи заедно с празното канче. Единственото възможно обяснение беше, че то засяда някъде по пътя, но и след направения опит да прикрепят тежест към него, положението си остана същото. Забавянето рязко повиши градуса и хората започнаха да се надвикват без да стигат до никъде в спора.

Цялата тази суетня се проточи неочаквано дълго. Никой не предприемаше нищо, но и не даваше одобрението си за конкретна идея. Напрежението междувременно се нагнетяваше все по-силно и по-силно и войниците постепенно започнаха да усещат, че нещата явно са стигнали до своя край и нямаше връщане назад. Те просто не можеха да се откажат и да продължат нататък, защото нататък за тях не съществуваше. Всички прекрасно знаеха, че се въртят в кръг и че не биха издържали до следващия кладенец, дори и да намереха такъв. Или щяха да решат проблема си с жаждата сега, или щяха да загинат, което само по себе си пак щеше да е решение, но и в двата случая, лутането приключваше тук.

С оглед на това, предложенията взеха да валят едно след друго от отчаяни по-отчаяни. Някой от мъжете изказа виждането, че един от тях трябва да се провеси от ръба и осем човека да се спуснат по раменете на предишния, докато стигнат до дъното. Не се знаеше обаче кой ще е точно този здравеняк най-отгоре, който би издържал останалите под него. Друг войник подметна, че е нужно да хвърлят камъни в дупката, докато дълбочината намалее и може да се слезе в нея, а сетне да започнат да ги изваждат навън, докато постепенно стигнат до водата. При този план пък не ставаше ясно как щяха да продължат да вадят камъните, когато дълбочината стане отново прекалено голяма. Трети от мъжете неуверено измънка, че може някой от тях да се спусне по въжето от дрехи и да види как стоят нещата на място, ала четвърти посочи, че парцаливите им панталони ще се скъсат под такава тежест и тези, които след това ще останат без гащи само ще предизвикат сексуалния апетит на звяра, който сигурно ги гледа в момента отнякъде. Забележката моментално накара полуголите притеснено да се обуят обратно. Изобщо всякакви нелепи идеи имаше, но най-глупавото бе, че никой и нищо не можеше да гарантира, че долу няма единствено петрол!

С напредването на споровете, нервите на хората се изопнаха прекомерно и те се скараха. Общо взето, ничия от идеите не съумя да запали мнозинството, но същевременно всички отчаяно искаха да се сложи край на дискусията и да се действа. Някои от войниците започнаха да се озъртат за капитан МакКонъхи, който да въведе ред и да им каже как да постъпят, но странно, че той липсваше. Беше абсурдно да не е проявил никакъв интерес към ситуацията и да се е скатал, но фактът, че го няма, си оставаше. Именно заради тази си неорганизираност, мъжете все по-хаотично се блъскаха около каменното гърло на странното съоръжение и ситуацията заплашваше всеки момент да излезе извън контрол. След около почти час на граничеща с анархия врява, един мъжки вик напрегнато се извиси над останалите и тревожните нотки в него накараха патардията да стихне за миг и другарите му да го загледат уплашено.

– Вижте! – пак изкрещя гласът, принадлежащ на дребен войник с уморени и хлътнали сини очи и чорлава рижа брада. Слабата му ръка треперещо сочеше нещо близо до самата основа на кладенеца, което изглеждаше мъничко и крехко. Беше всъщност зелена тревна клонка, промушила се едва-едва между камъните, но затова пък спуснала дългия си, тънък корен право надолу до водата, където и да се намираше тя.

Всички изнервено се скупчиха над нея, все едно виждаха растение за първи път в живота си. Очите им болезнено се впиха в стъблото му, но никой не смееше да пророни дума или да го докосне. Гледаха го като омагьосани. Клонката беше разтворила скромно четирите си малки листенца и представляваше първият истински недвусмислен признак на живот, с който те се сблъскваха на това ужасно място, като се изключат дяволските храсти.

Вцепенението на групата продължи не повече от минута. Напрежението тегнеше толкова силно и изцяло съсредоточено в тази слаба и невзрачна тревичка, носеща колосална колкото цялата Вселена надежда, че не можеше да остане така задълго. Секунди по-късно, един от войниците не издържа. Някакъв сух, кокалест мъж на около тридесет години внезапно скочи на крака, изсули с едно движение съдраните си обувки и преди някой да успее да реагира, се метна с пронизителен крясък в тъмния отвор на кладенеца. Останалите незабавно се надвесиха отгоре му.

В следващия миг, от непрогледния мрак под тях се разнесе тежък плисък и заглъхващият глас, който досега болезнено пищеше в ушите им рязко секна. И сега никой не посмя да отрони дума, в резултат на което се възцари взривоопасна тишина. След съвсем кратко, неизвестността стана твърде изнервяща и мъжете отчаяно взеха да се превиват по-ниско и по-ниско над каменния ръб. Ако нещата свършеха просто така, това вероятно щеше да е краят. Нервите на хората нямаше да издържат и те щяха да се изпотрепят далеч преди да решат какво да правят по-нататък.

– Вода! Вода! Вода! – изведнъж се разнесе див вик от кладенеца. Думите бяха придружени с френетично плискане и направо подлудиха всички горе. Войниците се спогледаха нервно. Късметлията под тях продължи да буйства, щастлив в своето умопомрачение, докато разумът на онези над него все повече се сковаваше от дива и нечовешка завист. Толкова беше първична, че никой не се сети да каже: „Спасени сме!“. Никой не разсъждаваше.

– О, Боже! Благодаря ти, Боже! – крещеше войникът. – Не мога да повярвам! Това е истинска вода!

– Не пий толкова много! – извика му някой от надвесилите се хора, но по-скоро от раздразнение. – Може да умреш, ако прекалиш!

Мъжът долу не слушаше. Той беше достигнал до някаква крайна точка в съзнанието си. Не чуваше нищо, не мислеше за нищо, не се интересуваше от нищо. След няколко минути, виковете му постепенно започнаха да излизат все по-редки и прекъснати, а шумът от плискането да се засилва и да става някак отчаяно. Малко по-късно, остана само едно неясно гъргорене на дъното на кладенеца. Независимо от всичко, мъжът не викаше за помощ. Накрая и гъргоренето изчезна и за трети път, единствено гробовната тишина увисна зловещо над войниците.

В следващата минута, минута и половина, абсолютното мълчание не беше нарушено от никого и от нищо. Дори и от вятъра! Липсата на каквото и да е развитие на ситуацията се отрази пагубно на хората и те се захванаха маниакално да обикалят каменното гърло и да надничат вътре, сякаш водата мистериозно щеше да изчезне, ако даже за миг не погледнеха натам. На около втората минута, още няколко от мъжете не издържаха и се сринаха. Те трескаво изсулиха обувките си и скочиха върху каменния зид. Друга група веднага се опита да ги спре, но трета пък се намеси, за да спре тези, които се опитаха да спрат първите. След това, избухна ръкопашен бой, чуха се откъслечни изстрели и тогава настана истински ад.

Войниците бясно започнаха да скачат и да се блъскат като животни около отвора на кладенеца. Някои се хвърляха в него, въпреки че добре знаеха, че глътката, към която са се запътили ще им е последна. Те и не искаха нищо повече. Животът им вече нямаше смисъл, защото така или иначе отдавна бяха умрели вътре в себе си. Други се опитваха да им попречат, но не защото им пукаше за живота им, а по-скоро, защото не им стискаше да направят същото, но и не можеха да понесат мисълта, че щастливците щяха да се напият преди да умрат. Трети нищо не направиха и само седяха там за всеки случай – за да са наблизо. Не съществуваше каквато и да било логика или смисъл в действията на никоя от трите групи. Чисто и просто, настъпваше краят и никой не мислеше рационално.

О’Съливън се огледа уплашен около себе си и бързо се отдръпна от цялата тази суматоха. Той нервно потърси с поглед МакФиърсън, но никъде не го откри. Явно бе изчезнал в тарапаната. Дано поне не беше скочил и той вътре! Мъжът се промуши през хората, които прииждаха в точно обратната посока и излезе на открито, на около петнадесетина метра по-нататък. В този миг, пред очите му се мярна познато лице и той се загледа изненадан в него. Оказа се Омо, която отиваше към края на поляната, опитвайки се също да се отдалечи от мелето. Изглеждаше умислена и напълно лишена от лудата емоция, обхванала останалите – някак целенасочена и хладнокръвна.

О’Съливън се завъртя и тръгна след нея. Не знаеше защо го направи, но тя излъчваше толкова силна увереност в момента, че това беше единственото разумно нещо, което той можеше да стори. Момичето продължи няколко метра по-нататък и крадешком се пресегна към колана на кръста си, хвърляйки бегъл поглед зад гърба си. Ръката й откачи една малка манерка, надигна я и жадно отпи. О’Съливън се спря като закован. Той се обърна назад и погледна към кладенеца, около който хората се избиваха за глътка въображаема вода и плащаха с живота си за нея. Никой от тези, които бяха скочили не бе успял да се измъкне от тъмния му ад.

Мъжът трескаво ускори крачка и затичвайки се, тихо настигна Омо. После се метна отгоре й и грубо я повали на земята, затискайки гърлото й с лакът. Ръката му се стрелна и грабна манерката, надниквайки вътре. Беше пълна с вода! О’Съливън жадно излочи всичко до последната капка и я захвърли настрана, като същевременно измъкна пистолет от колана си.

– Знаех си, че има нещо нередно около вас двамата! – изръмжа той в лицето на момичето, опирайки дулото на оръжието си в брадичката й. – Къде е МакКонъхи? Казвай, къде е кучият син!

Омо го загледа странно. Сините й очи се заковаха в неговите без да мигат и без да показват каквато и да е уплаха. Не излъчваха абсолютно нищо. Тя поседя така около минута, а сетне устата й бавно се отвори и трудно поемайки си въздух, тя каза:

– Ела!

О’Съливън нервно охлаби хватката от гърлото й и я пусна да се надигне, след което застана зад гърба й, опрял пистолет в тила. Тя плавно тръгна напред и той неохотно я последва. В главата му за миг проблясна мисълта, че може би го водеше в засада и МакКонъхи ги чакаше някъде зад камъните, но въпреки това, той не предприе нищо по въпроса. Нямаше и какво да стори. Беше поискал да узнае къде е капитанът и сега тя го водеше.

Те двамата минаха към дъното на пясъчната поляна и се вмъкнаха в един от проходите, водещ навътре през скалите. Пътеката беше почти права и не след дълго се разтвори в ново уширение, но по-тясно и по-продълговато от предишното. Омо рязко се спря и се обърна. Студените й очи отново се втренчиха в тези на мъжа.

– Е? – изсъска нетърпеливо той, изчаквайки секунда-две.

Момичето само плъзна поглед зад гърба му и кимна леко вдясно от пътеката, по която бяха дошли. О’Съливън завъртя глава без да изпуска Омо от мушка и там, в основата на скалите, с тяло проснато в пясъка, обезобразен лежеше МакКонъхи и не помръдваше. Дрехите му бяха разкъсани, а главата му – отделена от торса. До едната му ръка имаше голямо, мокро петно, от което една вадичка беше текла настрани и изсъхнала. Тя силно контрастираше с гладката, равна повърхност на пясъка по-нататък от нея.

Мъжът изведнъж почувства неимоверно, първично удовлетворение при вида на цялата сцена, която очите му съзряха. Значи все пак се бе оказал прав – копелето наистина криеше вода! Къде беше сега МакФиърсън да го види? Старият глупак никога не му вярваше! Паралелно със злобното си тържествуване, О’Съливън обаче чувстваше и нещо друго, което му пречеше да се наслади на труимфа си. Усещаше ръката си с пистолета някак несвойствено влажна и топла. Като че ли някаква лепкава течност бавно се стичаше по нея. Едно мъгляво, но и ужасно предчувствие полази по гърба на мъжа и точно тогава, той видя главата на МакКонъхи по-внимателно. Тя не бе неговата! На метър и нещо от обезглавения му труп, в него се бяха оцъклили очите на Омо със завинаги застинало учудване в тях. Главата беше нейната!

Треперейки, войникът сковано се завъртя напред, откъсвайки с мъка очи от сцената, защото умът му не успяваше да обхване ситуацията по никакъв начин. Някъде в дълбините на съзнанието си той подозираше, че ще последва изстрел или внезапен удар в лицето му, но за негова изненада, не стана както очакваше. Вместо това, устата му увисна напълно безпомощно, когато най-сетне успя да обърне главата си. На мястото, където допреди съвсем малко седеше Омо – той можеше да се закълне, че бе последвал именно нея – в момента го гледаха две малки, парещи, червени очи, алчно вперени в неговите. Те не мигаха и зениците им леко пулсираха, тръпнещи от възбуда. Непосредствено под тях, от една грозна паст с два реда конусовидни зъби, заострени навътре, обилно се стичаше топла и лепкава лига, капеща по ръката на мъжа и по малкия му, смешен пистолет!

О’Съливън се сепна и подскочи като ужилен. Той дори не можа да натисне спусъка на оръжието си, защото в следващия миг, очите му неволно се сведоха още по-надолу и забелязаха нещо, което фантазията му и в най-ужасния му кошмар не можеше да роди. Беше толкова шокиращо и отблъскващо, че го накара да замръзне неподвижен и невиждащ нищо друго наоколо. Главата му моментално се изпразни от всякакво съдържание, кожата му изтръпна, а мускулите му отказаха да помръднат. То беше всъщност и едно от последните неща, които О’Съливън успя да зърне.

Веднага след него, периметърът на зрението му рязко се стесни, светът зловещо притъмня, чу се глух, хрущящ звук, усети се тъпо раздрусване и за първи и последен път в живота си, мъжът почувства твърде любопитното усещане как главата му се отделя от тялото! За един малък отрязък от време, всичко застина така, но секунда по-късно, светът отново премигна и в тесния процеп между зъбите на съществото, гаснещите очи на О’Съливън мярнаха девойката, която го доведе дотук. Странно, но сега тя никак не приличаше на Омо. Изглеждаше по-скоро като онази от снимката, която той случайно намери един ден докато вървеше с колоната през пустинята – снимка, вероятно принадлежала на някой от останалите войници. Момичето беше босо и облечено в червена сатенена нощница, а очите му го гледаха хипнотизиращо. Силуетът му се открояваше по особено емоционален начин на фона на продължаващия хаос в дъното на клисурата – при самия кладенец. На едната му гърда, имаше малък бадж и там като че ли пишеше нещо, но времето не стигна на О’Съливън да прочете какво беше то. За съвсем кратко след това, мъжът изненадващо мярна и собственото си тяло, подмятащо се конвулсивно из чифт грозни лапи, завършващи с остри, черни нокти и сетне, за щастие, светлината окончателно изчезна, за да не може да види той нищо повече от онова, което щеше да последва.


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 50 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън