Хънтър панически подтичваше през долината, прикляквайки нелепо до камъните всеки път щом стигнеше до някой от тях, все едно възнамеряваше да се скрие отдолу. Бяха прекалено малки за да послужат за това, но той не разсъждаваше логично. Озърташе се неистово наоколо и трепереше. Беше полугол, без риза и палто, само с шапка и един крачол на панталоните. Слънцето изгаряше гърба му, ала той не го усещаше.

Преди няколко часа, мъжът най-сетне се бе престрашил да излезе от дупката си. Изпълзя навън, защото знаеше, че не може да остане вечно там, а и умираше от жажда. Понеже каменният комплекс не му предлагаше никаква сигурност поради многото удобни за засада места, не след дълго, той слезе в долината с надеждата, че ще види или хотела, или изоставения си лагер отдалеч. Оказа се, че и така няма да си осигури бленуваното спокойствие. Тук имаше добра видимост, но за сметка на това и той самият представляваше открита мишена. Животното беше много по-бързо от него и щеше да го настигне за нула време, ако го надушеше.

Ловецът трескаво вдигна пушката си и за стотен път извади единствения си патрон от нея, след което го презареди. После претършува джобовете на панталоните си за някой забравен – нещо, което също вършеше за стотен път – и след като не откри нищо, пак извади и презареди този в цевта. На него залагаше всичките си надежди, но за съжаление, нямаше как да знае предварително дали е наред и дали ще сработи. Тази несигурност го побъркваше до полуда. Той осезаемо долавяше присъствието на тиранозавъра около себе си, въпреки че никъде не се забелязваха следи от него. Чувстваше го точно по същия начин както горе, при скалите – без да го вижда.

Мъжът се огледа отново. Пустинята се простираше гола и прашна надалеч, но нито помен от хотела не се забелязваше из нея. Въздухът обаче трепереше от маранята и от време на време, на хоризонта танцуваха миражи, така че беше възможно да е някъде зад тях. Той вече на няколко пъти бе получавал странни видения – огромен търговски център, лунапарк, океанска сонда и дори един морски самолетоносач със забит в пясъка нос и вирната нагоре кърма – и макар че всеки път, отчаяно се затичваше към тях с надеждата, че ще намери помощ, те винаги се оказваха измамни. Безизходицата се отразяваше сериозно на нервите му, в добавка на и без друго обхваналата го параноя след последното нападение на звяра.

Ловецът бързо притича до следващия камък и пак приклекна ниско долу. И сега, както преди, му се стори, че забелязва нещо на хоризонта, но го мярна за не повече от секунда и сетне то изчезна, лишавайки го от възможността да види нещо повече. Хънтър притеснено запристъпва от крак на крак, докато клечеше, все едно се готвеше да ходи по нужда. Той се взря с всичка сила в далечината, но нагорещеният въздух се вълнуваше толкова силно, че правеше задачата му като да се опитва да прозре през морски вълни. След като поседя така няколко минути, упоритостта му все пак беше възнаградена и пред очите му за кратко премигна търговският център, увенчан с ресторант на върха си. Хънт нервно се зачуди каква логиката имаше той да е тук. Доколкото знаеше, миражите бяха комбинация от проекцията на далечни места, отразени в горните слоеве на атмосферата и субективното възприятие на виждащия ги, който оприличаваше неясните форми на нещо конкретно. Само че в момента, не ставаше въпрос за нищо подобно. Той нито вярваше, че където и да е на тази проклета планета има какъвто и да е търговски център, нито си бе мечтал да посети такъв, че да си го въобразява.

По едно време, мъжът се наведе още по-ниско до земята за да погледне някакво неясно петно, което за момент му заприлича на стъпка в пясъка и внезапно загуби равновесие, падайки назад. Той тромаво се изтърси по задник и веднага след това, тихо изруга, понеже осъзна, че претовареното му съзнание го е накарало да се уплаши от собствените си, едва забележими следи на хифопластните му ботуши. Когато след малко, се опита да се надигне обратно, очите му изненадано се заковаха в далечината, където вече съвсем определено трепкаше нещо, което този път, нямаше как да е измамно.

Пред него – може би на около пет-шестстотин метра, най-накрая се виждаше долната част на хотела. Ясно се забелязваше основата му, както и паркинга с двата кораба отстрани. Бяха твърде детайлни за да му се привиждат, но странното беше, че те изчезваха на около метър, метър и нещо от повърхността. Сякаш се разтваряха направо във въздуха! Макар и крайно стресиран, мъжът се удиви на тази съвършена, естествена маскировка и въпреки безбройните си тревоги, се захласна да я гледа. Беше много, много по-добра от неговата прехвалена симбиотична мрежа. За жалост, той не успя да се порадва на природния феномен достатъчно дълго. Когато се завъртя леко надясно, Хънтър моментално изтръпна от страх.

По абсолютно същия начин като с хотела, на стотина метра по-нататък, в другата посока, се виждаха чифт крака. Всъщност не бяха точно крака, както се оказа след малко в окуляра на карабината му, а по-скоро животински лапи, завършващи с остри като сайдунски ятагани нокти. Докъдето можеше да се види, те бяха покрити с грозни, сивкави люспи и после всичко неочаквано свършваше в нищото. Имаше само въздух и мараня, както преди това.

Кръвта на ловеца бавно застина във вените му и го вледени. Той тихо вдигна пушката на рамото си и сърцето му се разбумтя. Тиранозавърът явно бродеше в непосредствена близост до него, но изглежда, че изпитваше точно същите затруднения с миражите, защото определено нямаше представа за присъствието на Хънтър. Той пък, от своя страна, го шпионираше все едно изпод долния ръб на параван. Животното продължи за кратко да се лута наоколо, но сетне инстинктът му го поведе в грешна посока и то постепенно започна да се отдалечава.

Мъжът бързо се надигна приведен и с всичка сила се завтече напред, опитвайки се същевременно да пази максимална тишина. Около половин километър го делеше от хотела и той трябваше на всяка цена да стигне дотам, дори и с цената на това, да се срещне с мъртвата си майка. Сградата беше единствената му надежда в момента. Може би там щеше да намери муниции или нещо друго от този сорт. Ако вместо него, продължеше с опитите да открие лагера си, съществуваше по-скоро опасност да се изгуби отново или даже по-лошо – да налети ненадейно на звяра.

Хънт замаяно се запромъква между камъните, спирайки на всеки няколко метра да погледне през наблюдателния коридор при повърхността на земята за посоката накъдето да върви, както и за местоположението на преследвача си. Той панически се молеше животното да се заблуди по-далеч от него и на молбите му, засега, като че ли биваше отговаряно. Тиранозавърът действително се отдалечаваше. Следващият път обаче, когато ловецът допря буза до горещия пясък, той зърна нещо, което го стъписа още по-силно. Неочаквано се бяха появили и други крака! Виждаха се около стотина чифта във военни обувки, хаотично мятайки се насам-натам.

Мъжът остана за момент неподвижен и отчаяно се опита да помисли трезво. За беда, трескавият му мозък отказа да се подчини. Всичко това му идваше твърде много и той бе предал целия контрол на инстинктите му. Инстинктите от своя страна, казваха на Хънт, че пътят към хората минава опасно близо до звяра, от който той бягаше. Доста по-безопасно беше да продължи в другата посока – към хотела.

В този миг, той панически скочи на крака, захвърляйки всякаква предпазливост и се затича като обезумял към сградата. След не повече три-четири минути, мъжът вече завиваше зад ъгъла към предната фасада и след като хвърли един последен, притеснен поглед назад, бурно влетя вътре, една не счупвайки главата си във вратата. Там той рязко се спря, настръхнал. Изведнъж осъзна, че се намира на мястото, което толкова дълго бе отбягвал и за което абсолютно нищичко не знаеше. И то, както пустинята отвън, можеше да крие цял куп опасности.

Хънт се огледа нервно, готов да посрещне евентуална атака, но за негова изненада, нищо такова не се случи. Въпреки това, той все така се чувстваше заклещен в капан. Наоколо беше безлюдно като се изключеха един куп стари, зелени статуи, нахвърляни навсякъде из фоайето. Отляво имаше рецепция, но тя седеше празна, а отдясно се намираше входът към бар-ресторанта. Мъжът предпазливо се приближи към него и надникна от стълбите, състоящи се от четири малки стъпала. И там нямаше никой.

Ловецът спотаено се заозърта и заослушва. Мястото изглеждаше доста зловещо без някаква конкретна причина. От една страна, не се забелязваха особени признаци на живот из него, но от друга, всички предмети – чаши и чинии по масите, бутилки на бара, тефтер с писалка на рецепцията, куфар до асансьора – изглеждаха като зарязани от някого току-що. Освен това, някой като че ли тихо пееше по горните етажи. Мелодията се лееше из въздуха тъжна, меланхолична и странно позната.

Хънтър сковано стисна пушката в ръцете си и се приближи до тезгяха с книгата за гости. Тя седеше отворена на плота, но листата й се оказаха празни. Ръката му внимателно се пресегна и разгърна няколко от по-долните страници. Целият тефтер беше празен, с изключение на две-три странни абревиатури, които не му говореха нищо. В този миг, песента над главата на мъжа стана още по-напевна и мелодията й леко се извиси, правейки думите й разпознаваеми. В нея се говореше за виолетово и розово, наситено със синьо и циклама, играещи си с тъжното зелено на притихналия океан. Приличаше на стара преториуска мелодия.

Точно тогава, зад гърба на ловеца изненадващо се разнесе силен, остър звън, който го накара да подскочи почти до тавана, а сърцето му, да заудря лудо чак в гърлото му. Той припряно понечи да се завърти, но в бързината си, закачи приклада на пушката си в тезгяха и това го забави. Когато след малко, Хънт се обърна изтръпнал назад, той го стори тъкмо навреме, за да види как една призрачна фигура за миг преминава край него и влиза през вратата на стъкления асансьор. Лицето на ловеца се изкриви от внезапно обзелия го порив на вътрешна болка, защото от платформата, която вече отминаваше към втория етаж, го гледаше изключително красива, млада жена със снежнобяла кожа, пепеляворуси къдрици и дълбоки, хипнотизиращи очи. Дълбоки и непроницаеми като бездънния океан! Усмихваше му се тъжно, сякаш и той, и тя, и цялата вселена около тях бяха обречени и напълно изгубени. Жената носеше дълга до земята бяла рокля с бяло елече, а краката й се подаваха боси отдолу. Името й бе Гридърина Гнаут Хънтър, въпреки че малкият жълт бадж една от гърдите й казваше: „Диарди“.

Хънт Хънтър, родом от Преториус-4, с рождена дата 832.20.432 универсално вселенско време, безконтролно се разтрепери в този момент. Той много добре осъзнаваше, че нещо изключително странно се случва и макар да не му се искаше, краката му като в транс го понесоха към асансьора. Машината обаче изчезна над тавана и беше късно да огледа жената по-детайлно. Вместо това, очите му безпомощно се втренчиха в индикацията над вратата, докато тя плавно премигваше и отброяваше – две, три, четири, пет… След около три-четири минути, лампичката се закова на двадесетия, последен етаж.

Мъжът преглътна сухо и погледна към високото, вито стълбище вляво от себе си. Чувстваше се твърде объркан и уплашен, за да реши какво да прави. Понеже асансьорът нямаше никакво копче за повикване, той отиде до цилиндричната шахта и вдигна очи нагоре. Височината се оказа главозамайваща. Стъпалата хипнотизиращо се точеха покрай стената й и от другата си страна бяха обградени с бял, дървен парапет с изваяна резба от сложни флорални елементи с малки листенца. Подът бе постлан с тъмно червен килим, който сякаш го подканваше нагоре. Не се мяркаше никой по етажите и не се чуваше абсолютно нищо друго, освен звънливата песен, лееща се навсякъде из хотела и очевидно нямаща край.

Хънт неуверено премести карабината в дясната си ръка, а с лявата се хвана несигурно за парапета, бавно заизкачвайки се нагоре. Ловецът не знаеше къде отива и защо. Жената не можеше да е майка му, а и да беше, какво значение имаше – тя така или иначе, отдавна бе мъртва. При мисълта за нея, той усети как спомените нахлуха в главата му, сякаш само бяха чакали този миг, за да се нахвърлят върху него. Той отново се намираше на Преториус и бродеше край потока при селската къща на баба си, ловейки жмучки и гуждинки, докато пускаше хартиени корабчета по течението. От време на време, късаше по някоя мармазинка от храстите и я лапваше, а после изплюваше клюшката й и продължаваше да си играе с корабчетата. Като огладнееше истински, отиваше в градината и нагазваше в лехата с барбадаци, грабваше един набързо, защото баба му се караше, когато ги късаше още сини и скришом отиваше да го изяде на спокойствие в плевника, където чочанките се щураха около него, отчаяно мъчейки се да привлекат вниманието му и да получат нещо от плячката. Той винаги им хвърляше по някое и друго парченце. Това бяха най-хубавите години от детството му и тогава, той не си даваше сметка колко мимолетни щяха да бъдат.

След малко, ловецът подмина петия етаж и за пореден път погледна нагоре. Все така нямаше никой по стълбите. Той вече леко се задъхваше и спомените му го върнаха още по-назад – в годините преди да бъде изпратен в къщата на баба си. Той виждаше унилия апартамент в града, където прекарваше затворен през по-голямата част от денонощието, сам с компютъра и с мрачните си мисли. От съвсем малък, беше свикнал да страни от децата заради срамното си минало, ала от това не се чувстваше самотен, а по-скоро защитен. В този период, майка му тъкмо бе излязла от Блиндария-3 и го взе да живее при нея. Тя буквално си скъсваше задника от бачкане и не му обръщаше никакво внимание. Когато разполагаше с някакво свободно време, отдаваше го изцяло на Сагарис – сенсеят й. Той беше жилест и кокалест, сприхав мъж с огромна поход и труден характер. Дразнеше се за щяло и нещяло и макар да не закачаше Хънт и да не влизаше в стаята му, за сметка на това, доста често прекаляваше с Гридърина.

След поредните няколко минути на изкачване, мъжът обърна към деветия етаж и по гърба му премина неприятна и смразяваща тръпка. Песента се засилваше. Гласът звучеше все по-ясен и отчетлив, и въпреки че му беше някак познат, той все така не се сещаше откъде. Сетне, мисълта на ловеца го върна още по-назад във времето – в самата Блиндария, където майка му го роди, докато излежаваше присъда от осем дълги години, след едно недообмислено сексуално изнудване на важен политик от Преториус. Блиндария представляваше смесен затворнически комплекс с чудовищна слава, разнесла се из цялата вселена. Нищо, никога не бе успявало да се измъкне от него. Именно там, Гридърина се запозна със сенсея си, който се залюби с нея и при една свада с друг осъден – бащата на Хънт – го уби. Поне така твърдеше самата тя, макар че историите й всъщност не заслужаваха особено доверие. Самият Хънтър, не помнеше почти нищо от това. Каквото знаеше, баба му с недомлъвки му го бе разказвала, когато след втората му година, го извадиха от затвора и временно го изпратиха да живее при нея докато майка му излезе навън. От тези времена, му беше останала единствено една стара детска логическа игра, която се оказа и причината той да се запали по компютрите и програмирането по-късно.

Ловецът бавно стигна до четиринадесетия етаж и нервно се спря, ослушвайки се. Отгоре се хлопна врата. Чуваше се нещо да трака, сякаш прозорец се блъскаше в касата си от силното течение. Песента се носеше все по-напрегната и насечена. Хънтър си пое дълбоко въздух, за да успокои дишането си и решително се заизкачва по стъпалата. Споменът от разказите на баба му за Блиндария-3, силно напрегна съзнанието му. Мъжът твърде често се бе чудил дали Сагарис наистина е убил баща му или самият той му е баща. Гридърина твърдеше, че е първото, но Хънт подозираше, че тя, поради някаква си нейна причина лъже, защото иначе, нямаше да го пуснат от затвора. Дълбоко в себе си, майка му беше отровена от този човек и това я караше безропотно да понася всичко и да го защитава, даже и след най-тежкия побой. След един техен особено шумен и груб инцидент в апартамента, се наложи момчето за втори път да бъде отнето насилствено и пратено да живее при баба си, защото съдът реши, че майка му не е способна да го отглежда и възпитава нормално.

Хънтър продължи към седемнадесетия етаж. Спомените глухо бучаха в главата му. Имаше скандал. Имаше крясъци. Имаше смъртни заплахи. Гридърина буйстваше и не го пускаше, Сагарис гледаше мрачно отстрани и погледът му святкаше злокобен. Вероятно щеше да убие и него и баба му в този момент, но за щастие, не можеше да стори нищо. Съдът бе постановил, че младежът не трябва да стои при майка проститутка и нейния сводник и наоколо се тълпяха цял куп тежко екипирани полицаи от отдел „Принудително изземване“.

Когато Хънт уморено стигна деветнадесетия етаж, над него прокънтя остър писък, който буквално го изправи на нокти. Беше силен и пронизителен. Вик като от ужас и болка. Звучеше някак отчаяно. Мъжът панически се втурна нагоре. Макар и изтощени, краката му вземаха стъпалата по две наведнъж, а в главата му бумтеше споменът как баба му, за да го защити, се опита да го излъже, че майка му и Сагарис са умрели при автомобилна катастрофа. Тя не искаше той да се сеща за тях никога повече. Пред очите на Хънтър, нервно пулсираше сцената, която последва от това й решение – сцена, която се беше запечатала силно паметта му и едва ли някога щеше да забрави.

Ловецът трескаво скочи на площадката на двадесетия етаж разтреперан и развълнуван. Напред по коридора, една от вратите зееше отворена. Нещо бяло се ветрееше, закачило се на ръба на касата й. Приличаше на елечето на майка му долу в асансьора. Като в транс, Хънт се затича натам. Той вече изобщо не мислеше. В ума си, единствено виждаше баба си в двора под кандарията на къщата, с очи разширени от ужас и ръце завързани за един клон на стигулията, а Сагарис зловещо надвиснал над нея. Тя го молеше и молеше, но злобният, кървясъл поглед на мъжа не показваше никакви човешки чувства. Воплите й не го трогваха ни най-малко. Той беше дошъл да й отмъсти, угаждайки на Гридърина и нищо не бе в състояние да го спре, нито дори фактът, че добре осъзнаваше какво е наказанието на Преториус за това, което си е наумил да извърши. Ръката му рязко се плъзна към жената и грубо я хвана за дългата й, руса коса.

С уши, бучейки от напрежение и с пресъхнала уста, Хънтър обезумяло влетя през вратата на стая две хиляди двеста и десет и тялото му мощно се изстреля напред. Вече знаеше коя е мелодията, която се разнасяше из хотела. И за първи път в живота си не изпитваше никакъв страх. Не изпитваше абсолютно нищо. Беше като хипнотизиран. Баба му седеше в центъра на помещението зад малък роял и пееше песента, която често му бе пяла, докато живееше при нея: песента на цветните сънища. От другата й страна, тайно се промъкваше Сагарис, но тя не го виждаше. Хънт се стъписа силно като го забеляза и с всички сили полетя към баба си. Извергът също се хвърли натам. Ловецът направи отчаян опит да привлече вниманието на жертвата, но тя не обръщаше глава. Гласът й звънтеше и заглушаваше неговия, продължавайки да пее тъжната си песен.

Те двамата се сблъскаха почти челно. Жената между тях се изпари в последния миг и след това, единствено вкусът на желязо в устата на Хънт и червените петна, които плуваха пред очите му останаха да пулсират в съзнанието му. Сагарис също мистериозно беше изчезнал. На негово място, сега се бе появил звярът, който от няколко дни преследваше ловеца в тази забравена пустиня. Ударът им се оказа колосален и в резултат на него, още във въздуха, Хънтър вече летеше рикоширал настрани, запратен към една от стените на стаята. Там, той със свистене се заби в нещо, разтрошавайки го на парчета, след което се свлече полумъртъв на пода.

Последвалите няколко секунди рязко избързаха напред. Когато мъжът се осъзна след малко, той усети, че се намира в банята и голият му гръб е целия изподран от треските на вратата, в която се бе блъснал. Животното го държеше за крачола на панталона му и го дърпаше навън. Хънт чувстваше как се плъзга по пода все по-близо и по-близо до него. В този момент, умът му сякаш експлодира в главата му и той обезумя. Опита се да ритне силно с крака, но звярът беше твърде жилав и не реагира. Със сетни сили, разкървавените ръце на мъжа се вдигнаха и треперещо насочиха карабината, която все още стискаха към люспестото тяло на хищника, след което клепачите му се затвориха и молейки се, той натисна спусъка. Пръстът му потъна навътре, сърцето му напрегнато спря, петлето тихо щракна и…

Оръжието засече!

Омаломощен, Хънтър почувства как безвъзвратно пропада в бездната на отчаянието си. Изведнъж, всичко около него се срина. Светът му се разпадна на парчета и с невероятна болка, той си даде сметка, че никога не е бил нищо друго освен едно слабо човешко същество, напълно неспособно да защити себе си или някой друг. Пред очите му, отново изплува образа на майка му долу в асансьора. Усмивката, която тя имаше на лицето си тогава, всъщност не беше тъжна, както му се бе сторило. Беше по-скоро ехидна. Подигравателна! В пълната си безпомощност и с огромна мъка в сърцето, ловецът обърна безполезната си пушка и с последните му останали сили, отчаяно заблъска тиранозавъра в слабините с приклада й. Нищо друго не му оставаше. Още на третия удар, карабината изненадващо хлъцна и сетне гръмогласно изтрещя в ръцете му, отеквайки из целия хотел и обратно.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)