logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
51


Хънтър панически притичваше през долината, прикляквайки нелепо до камъните всеки път щом стигнеше до някой от тях, все едно възнамеряваше да се скрие отдолу. Бяха прекалено малки за да послужат за това, но той не мислеше. Озърташе се неистово и трепереше. Беше полугол, без риза и палто, само с шапка и един крачол на панталоните. Слънцето изгаряше гърба му, но той не го усещаше.

Преди няколко часа, мъжът най-сетне се престраши да излезе от дупката си. Изпълзя навън, защото знаеше, че не може да остане вечно там, а и умираше от жажда. Понеже каменният комплекс не предлагаше никаква сигурност поради многото си удобни за засада места, не след дълго той слезе в долината с надеждата, че ще види или хотела или изоставения си лагер отдалеч. Оказа се, че и така няма да си осигури бленуваното спокойствие. Тук имаше добра видимост, но за сметка на това и той самият представляваше открита мишена. Животното беше много по-бързо от него и щеше да го стигне за нула време, ако го надушеше.

Мъжът трескаво вдигна пушката си и за стотен път извади единствения си патрон от нея, след което го презареди. После претършува джобовете на панталоните си за някой забравен – нещо, което също вършеше за стотен път – и след като не откри нищо, извади и презареди отново този в цевта. На него залагаше последните си надежди, но за съжаление, нямаше как да знае дали е наред и дали ще сработи. Несигурността го побъркваше до полуда. Той осезаемо долавяше присъствието на тиранозавъра около себе си, при все че никъде не се забелязваха следи от него. Точно по същия начин го чувстваше както при скалите – без да го вижда!

Мъжът се огледа. Пустинята се простираше гола и прашна надалеч, но нито помен от хотела не се мярваше из нея. Във въздуха обаче се вдигаше мараня от жегата и на хоризонта танцуваха миражи. Възможно беше да е някъде зад тях. Той на няколко пъти бе получавал странни видения – търговски център, лунапарк, океанска сонда и дори един морски самолетоносач със забит в пясъка нос и вирната нагоре кърма – и макар че отчаяно се затичваше към всички тях с надеждата, че ще намери помощ, те винаги се оказваха измамни. Цялата тази ситуация се отразяваше сериозно на нервите му, в добавка на и без друго обхваналата го параноя след последното нападение на звяра.

Ловецът притича до следващия камък и пак приклекна ниско долу. И сега също му се стори, че забелязва нещо на хоризонта, но го мярна за не повече от миг и то изчезна, лишавайки го от възможността да разбере какво представляваше. Хънтър притеснено запристъпва от крак на крак, докато клечеше, все едно се готвеше да ходи по нужда. Той се взря с всичка сила в далечината, но нагорещеният въздух се вълнуваше силно и правеше задачата му като да се опитва да прозре през морски вълни. След като поседя така няколко минути, упоритостта му все пак беше възнаградена и пред очите му за кратко изникна търговският център, увенчан с ресторант на върха си. Ловецът нервно се зачуди каква логиката имаше той да е тук. Доколкото знаеше, миражите бяха комбинация от проекцията на далечни места, отразени в горните слоеве на атмосферата и субективното възприятие на виждащия ги, който оприличаваше неясните форми на нещо конкретно. Само че в момента не ставаше въпрос за нищо подобно. Той нито вярваше, че на тази проклета планета където и да е има какъвто и да е търговски център, нито си мечтаеше да ходи в такъв, че да си го въобразява.

По едно време, мъжът се наведе още по-ниско надолу за да погледне към неясно петно, което за момент му заприлича на стъпка в пясъка и внезапно загуби равновесие, падайки. Той тромаво се изтърси на земята по задник и веднага след това тихо изруга, понеже претовареното му съзнание го бе накарало да се уплаши от собствените си, едва забележими следи на хифопластните му ботуши! Когато след малко, се опита да се надигне обратно, очите му изненадано се заковаха в далечината, защото там вече съвсем определено трепкаше нещо, което нямаше как да е измамно.

Пред него – може би на около пет-шестстотин метра, най-накрая се виждаше долната част на хотела! Ясно се забелязваше основата му, както и паркинга с двата кораба отстрани. Бяха твърде детайлни за да му се привиждат, така че трябваше да са истински, но странно, че те изчезваха на около метър, метър и нещо от повърхността. Сякаш се разтваряха направо във въздуха! Макар и крайно стресиран, мъжът се удиви на тази съвършена, естествена маскировка и въпреки безбройните си тревоги се захласна да я гледа. Беше много, много по-добра от неговата прехвалена симбиотична мрежа! За жалост, той не успя дълго да се радва на природния феномен. Когато се завъртя леко надясно, Хънтър моментално изтръпна от страх.

По абсолютно същия начин, на стотина метра по-нататък в другата посока се виждаха чифт крака! Всъщност не бяха точно крака, а по-скоро животински лапи, както се оказа след малко в окуляра на карабината, завършващи с остри като сайдунски ятагани нокти. Докъдето можеше да се види, те бяха покрити с грозни, сивкави люспи и нагоре неочаквано свършваха в нищото. Продължаваше само въздух както и в предния случай!

Кръвта на ловеца бавно застина във вените му. Той тихо смъкна пушката си и сърцето му се разбумтя. Тиранозавърът явно бродеше в непосредствена близост и изглежда, че и той изпитваше същите затруднения с миражите, защото определено нямаше представа за присъствието на Хънтър, който пък от своя страна, го шпионираше все едно изпод долния ръб на параван. Животното продължи за кратко да се лута наоколо, но после инстинктът му го поведе в грешна посока. То започна постепенно да се отдалечава.

Мъжът се завъртя и все така приведен, с всичка сила се завтече напред, опитвайки се същевременно да пази максимална тишина. Около половин километър го делеше от хотела и той трябваше на всяка цена да стигне до него, дори и ако цената се окажеше срещата с мъртвата му майка. Сградата беше единствената му надежда. Може би в нея щеше да намери муниции или нещо подобно. Ако вместо да тръгне в тази посока, продължеше с опитите си да търси лагера, съществуваше по-скоро опасност да се изгуби отново или даже по-лошо – да налети на звяра.

Хънт се запромъква замаяно между камъните, спирайки на всеки няколко метра да погледне през процепа при повърхността на земята за посоката накъдето да върви, както и за местоположението на тиранозавъра. Той панически се молеше животното да се заблуди някъде по-надалеч и на молбите му, засега, като че ли биваше отговаряно. Тиранозавърът действително се отдалечаваше. Следващият път обаче, когато ловецът допря буза до горещия пясък, той зърна нещо, което го стъписа още по-силно. Неочаквано се бяха появили и някакви други крака! Виждаха се около стотина чифта от тях във военни обувки, хаотично мятайки се нагоре-надолу.

Мъжът остана за момент неподвижен и отчаяно се опита да помисли трезво. За беда, трескавият му мозък отказваше да се подчини. Всичко това му идваше множко и той бе предал контрола изцяло на инстинктите му. Инстинктите от своя страна, казваха на Хънт, че пътят към хората минава опасно близо до звяра, от който той бягаше. Доста по-безопасно изглеждаше да се отдалечи в другата посока – към хотела.

В този миг, той скочи на крака, захвърляйки всякаква предпазливост и се затича като обезумял към сградата. След не повече три-четири минути, мъжът вече завиваше зад ъгъла към предната фасада и след като хвърли един последен, притеснен поглед назад, бурно влетя вътре, една не счупвайки главата си във вратата. Там той рязко се спря настръхнал. Изведнъж осъзна, че се намира на мястото, което толкова дълго бе отбягвал и за което абсолютно нищичко не знаеше. И то, както пустинята отвън, можеше да крие цял куп опасности!

Хънт се огледа нервно, готов да посрещне евентуална атака, но за негова изненада нищо не се случи. Въпреки това, той продължаваше да се чувства като в капан. Наоколо бе безлюдно като се изключеха един куп стари, зелени статуи, нахвърляни навсякъде из фоайето. Отляво имаше рецепция, но тя седеше празна, а отдясно беше входът към ресторанта. Мъжът предпазливо се приближи към него и надникна от стълбите, състоящи се от четири малки стъпала. И там нямаше никой.

Той спотаено се заозърта и заослушва. Мястото му се струваше зловещо без някаква конкретна причина. От една страна, не се забелязваха сериозни признаци на живот из него, но от друга, всички предмети – чаши и чинии по масите; бутилки на бара; тефтер с писалка на рецепцията; куфар до асансьора – изглеждаха като зарязани току-що. Освен това, някой като че ли тихо пееше по горните етажи. Мелодията се лееше тъжна, меланхолична и сякаш позната.

Хънтър сковано стисна пушката си и се приближи до тезгяха с книгата за гости. Тя седеше отворена на плота, но листата й бяха празни. Ръката му внимателно се пресегна и разгърна няколко от по-долните страници. Целият тефтер се оказа празен, с изключение на две-три странни абревиатури, които не му говореха нищо. В този миг, песента над главата на мъжа стана още по-напевна и мелодията й леко се извиси, правейки думите разпознаваеми. В текста се обясняваше нещо за виолетово и розово, наситено със синьо и циклама, играещо си с тъжното зелено на притихналия океан. Приличаше на стара преториуска мелодия.

Точно тогава, зад гърба на ловеца се разнесе силен, остър звън, който почти го накара да подскочи до тавана, а сърцето му да заудря лудо чак в гърлото му. Той припряно понечи да се завърти, но в бързината си, удари приклада на пушката си в тезгяха и това го забави. Когато след малко, Хънт се обърна изтръпнал назад, той го стори тъкмо навреме, за да види как една призрачна фигура за миг преминава край него и влиза през вратата на стъкления асансьор отзад. Лицето на ловеца се изкриви от внезапния порив на вътрешна болка, защото от платформата, вече отминавайки към втория етаж, го гледаше изключително красива, млада жена със снежно бяла кожа, пепеляво руси къдрици и дълбоки, хипнотизиращи очи. Дълбоки и непроницаеми като бездънния океан! Усмихваше му се тъжно, сякаш и той, и тя, и цялата Вселена бяха обречени и напълно изгубени. Жената носеше дълга до земята бяла рокля с бяло елече, а краката й се подаваха отдолу боси. Името й бе Гридърина Гнаут Хънтър, въпреки че малкият жълт бадж една от гърдите й казваше: „Диарди“.

Хънт Хънтър, родом от Преториус-4, с рождена дата 832.20.432 универсално вселенско време, безконтролно се разтрепери в този миг. Той много добре осъзнаваше, че нещо изключително странно се случва и макар да не искаше, краката му като в транс го понесоха към асансьора. Машината обаче тъкмо изчезваше над тавана и беше късно да види жената по-детайлно. Вместо това, очите му нервно се вторачиха в индикацията над вратата, докато тя плавно премигваше и отброяваше – две, три, четири, пет… След около три минути на непоносимо напрежение, лампичката се закова на двадесетия, последен етаж.

Мъжът преглътна сухо и погледна към високото, вито стълбище вляво от себе си. Чувстваше се твърде объркан и уплашен за да реши какво да прави. Той отиде до него и вдигна очи нагоре, защото асансьорът нямаше никакво копче за повикване. Височината се оказа главозамайваща. Стъпалата хипнотизиращо се точеха покрай стената на цилиндричната шахта и бяха обградени от бял, дървен парапет с изваяна резба от сложни флорални елементи с малки листенца. Подът бе постлан с тъмно червен килим, който сякаш подканваше нагоре по стълбите. Не се виждаше никой да се подава по етажите и не се чуваше абсолютно нищо друго, освен звънливата песен, лееща се навсякъде из хотела и очевидно нямаща край.

Хънт неуверено премести карабината в дясната си ръка, а с лявата хвана несигурно парапета, бавно заизкачвайки се нагоре. Ловецът не знаеше къде отива и защо. Жената не можеше да е майка му, а и да беше, какво значение имаше – тя така или иначе отдавна бе мъртва. При мисълта за нея, той усети как спомените занахлуваха в главата му, сякаш само бяха чакали този миг за да се нахвърлят върху него. Той отново се намираше на Преториус и бродеше край потока при селската къща на баба си, ловейки жмучки и гуждинки, докато пускаше хартиени корабчета по течението. От време на време, късаше по някоя мармазинка от храстите и я лапваше, а после изплюваше клюшката й и продължаваше да пуска корабчета. Като огладнееше наистина, отиваше в градината и нагазваше в лехата с барбадаци, грабваше един набързо, защото баба му, му се караше, когато ги късаше още сини и скришом отиваше да го изяде на спокойствие в плевника, където чочанките се щураха около него, отчаяно мъчейки се да привлекат вниманието му за да получат нещо от плячката. Той винаги им хвърляше по някое и друго парченце. Това бяха най-хубавите години от детството му и тогава той не си даваше сметка колко мимолетни щяха да бъдат.

След малко, ловецът подмина петия етаж и за пореден път погледна нагоре. Все така нямаше никой по стълбите. Той леко се задъха и спомените му го върнаха още по-назад, в годините преди да бъде изпратен в къщата на баба си. Той виждаше унилия апартамент в града, където прекарваше затворен през по-голямата част от денонощието, сам с компютъра и с мрачните си мисли. От съвсем малък, бе свикнал да страни от децата заради срамното си минало, ала от това не се чувстваше самотен, а защитен. В този период, майка му тъкмо беше излязла от Блиндария-3 и го бе взела при себе си. Тя буквално си скъсваше задника от бачкане и по-скоро не му обръщаше никакво внимание. Когато разполагаше със свободно време, отдаваше го на Сагарис – сенсеят й. Той беше жилест и кокалест, сприхав мъж с невероятни рефлекси и убийствен удар. Можеше да перфорира половин сантиметър стоманен лист с върховете на пръстите си и макар да не закачаше Хънт и да не влизаше в стаята му, за сметка на това, доста често прекаляваше с Гридърина.

След поредните няколко минути, мъжът обърна нагоре към деветия етаж и по гърба му премина неприятна и смразяваща тръпка. Песента се засилваше. Гласът звучеше все по-ясен и отчетлив, и въпреки че му беше някак познат, той все така не се сещаше откъде. Сетне, мисълта на ловеца се върна още по-назад – до времето прекарано в Блиндария, където майка му всъщност го роди, докато излежаваше присъда от осем дълги години, след един злощастен инцидент, включващ важен политик от Преториус. Блиндария представляваше смесен затворнически комплекс с чудовищна слава, разнесла се из цялата Вселена. Нищо, никога не бе успявало да се измъкне от там. Именно на това място, Гридърина се запозна със сенсея си, който уби друг затворник – бащата на Хънт – и си присвои жена му. Поне майка му така твърдеше, макар че тя не заслужаваше доверие. Самият Хънтър, почти нищо не помнеше от тези времена – каквото знаеше, баба му с недомлъвки му го беше разказвала, когато след третата му година го изпратиха да живее при нея. Имаше единствено една стара детска логическа игра останала оттогава, която вероятно бе причината той да се запали по компютрите и програмирането по-късно.

Ловецът стигна до четиринадесетия етаж и нервно се спря, ослушвайки се. Отгоре се хлопна врата. Чуваше се нещо да трака, сякаш прозорец се блъскаше в касата си от силното течение. Песента се лееше все по-напрегната и насечена. Хънтър дълбоко си пое въздух за да успокои дишането си и решително продължи нагоре. Споменът от разказите на баба му за Блиндария-3, силно напрегна съзнанието му. Мъжът твърде често се бе чудил дали Сагарис наистина е убил баща му или самият той му е баща. Гридърина твърдеше, че е първото, но Хънт подозираше, че тя лъже. Някъде дълбоко в себе си, майка му беше отровена от този човек и това я караше да понася всичко и да го защитава, даже и след най-тежкия побой. След един особено шумен и груб инцидент от тяхна страна, се наложи момчето насилствено да бъде отнето от нея и пратено отново да живее при баба си, защото съдът реши, че тя не е способна да го отглежда и възпитава нормално.

Хънтър обърна към седемнадесетия етаж. Спомените глухо бучаха в главата му. Имаше скандал. Имаше крясъци. Имаше смъртни заплахи. Гридърина буйстваше и не го пускаше, Сагарис гледаше мрачно отстрани и погледът му святкаше злокобен. Вероятно щеше да убие и него и баба му в този момент, но за щастие, не можеше да стори нищо. Съдът бе постановил, че момчето не трябва да стои при майка проститутка и нейния сводник и наоколо се тълпяха цял куп тежко екипирани полицаи от отдел „Наказателно изземване“.

Когато ловецът уморено се качи на деветнадесетия етаж, над него прокънтя остър писък, който буквално го изправи на нокти. Беше висок, остър и пронизителен. Вик като от ужас и болка. Звучеше отчаяно. Мъжът панически се втурна нагоре. Макар и изтощени, краката му взеха стъпалата за десетина секунди, а в главата му бумтеше споменът как баба му за да го защити, се опита да го излъже, че майка му и Сагарис са умрели при катастрофа. Тя не искаше той да има досег с тях никога повече. Пред очите на Хънтър, нервно пулсираше сцената, която последва от това й решение – сцена, която се беше запечатала завинаги паметта му.

Ловецът скочи на площадката на двадесетия етаж разтреперан. Напред по коридора, една от вратите седеше отворена. Нещо бяло се ветрееше на ръба на касата й. Приличаше на елечето на майка му долу в асансьора. Като в транс, Хънт се затича натам. Той вече изобщо не мислеше. В ума си, единствено виждаше баба си в двора под кандарията на къщата, с очи разширени от ужас и ръце завързани за един клон на стигулията, а Сагарис зловещо надвиснал над нея. Тя го молеше и молеше, но злобният, кървясъл поглед на мъжа не таеше никакви човешки чувства. Воплите й не го интересуваха ни най-малко. Той беше дошъл да отмъсти, угаждайки на Гридърина и нищо не бе в състояние да го спре, нито дори фактът, че знаеше добре какво е наказанието на Преториус за това, което си бе наумил да извърши. Ръката му се плъзна грубо към жената и я хвана за дългата й, руса коса!

С уши бучейки от напрежение и с пресъхнала уста, Хънтър обезумяло влетя през вратата на стая две хиляди двеста и десет и тялото му се изстреля напред. Вече знаеше коя е мелодията! И за първи път в живота си не изпитваше страх. Не изпитваше абсолютно нищо. Беше като хипнотизиран. Баба му стоеше в центъра на помещението зад малък роял и пееше песента, която му бе пяла, докато живееше при нея: песента на цветните сънища. От другата й страна, бързо се промъкваше Сагарис, но тя не го виждаше. Хънт се стъписа и трескаво полетя към баба си. Извергът се хвърли от оттатък. Ловецът направи отчаян опит да привлече вниманието на жертвата, но тя не обръщаше глава. Гласът й звънтеше и заглушаваше неговия, продължавайки да пее тъжната си мелодия.

Те двамата се сблъскаха почти челно. Жената между тях се изпари в последния миг и след това, единствено вкусът на желязо в устата и червените петна пред очите на Хънт останаха да пулсират наоколо. Сагарис също мистериозно беше изчезнал. На негово място, сега се бе появил звярът, който преследваше ловеца в тази забравена пустиня. Ударът им се оказа колосален и в резултат на него, още във въздуха, Хънтър вече летеше рикоширал настрани, запратен навътре в стаята. Там, той със свистене се заби в нещо, разтрошавайки го на парчета, след което се свлече полумъртъв на пода.

Последвалите секунди някак рязко избързаха напред. Когато мъжът се осъзна след малко, той усети, че се намира се в банята и голият му гръб е целият надран от треските на вратата, където се бе блъснал. Животното го бе хванало за крачола на панталона и го дърпаше навън. Хънт чувстваше как се плъзга по пода все по-близо и по-близо. Умът сякаш експлодира в главата му и той обезумя. Опита се да рита с крака, но звярът бе твърде жилав и не помръдваше. Със сетни сили, издраните ръце на мъжа се вдигнаха и треперещо насочиха карабината, която все още стискаха, към люспестото тяло на тиранозавъра, след което очите му се затвориха и молейки се, той натисна спусъка.

Пръстът му потъна навътре. Сърцето му напрегнато спря. Петлето тихо щракна и… оръжието засече!

Хънтър омаломощено почувства как безпомощно пропада в бездна. Изведнъж всичко около него се срина. Светът се разпадна на парчета и с невероятна болка, той си даде сметка, че никога не е бил нищо друго освен едно слабо човешко същество, напълно неспособно да защити себе си, камо ли някой друг. Пред очите му, внезапно и отново изплува образът на майка му долу в асансьора. Усмивката, която тя имаше на лицето си тогава, всъщност не беше тъжна, както му се бе сторило. Беше по-скоро ехидна! Подигравателна! В безкрайното си отчаяние в този момент и с огромна мъка в сърцето, ловецът обърна безполезната си пушка и с последните му останали сили, отчаяно заудря тиранозавъра в слабините с приклада й. Нищо друго не му оставаше. Още при третия удар, карабината изненадващо хлъцна и сетне гръмовито изтрещя в ръцете му, отеквайки в целия хотел.


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 51 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън