Гай Юлий Цезар тъкмо се спускаше по стръмния склон на дюната към хотела, когато неочаквано изгуби Хънт. Долу, от пясъка се вдигаше мараня и тя караше всичко да трепери с размити и неопределени форми. Той се затича и се втурна през централния вход на сградата, защото не искаше да изпусне ловеца, ала фоайето се оказа празно. Асансьорът седеше на двадесетия етаж и отказваше да помръдне, за разлика от предишните пъти, когато някой го чакаше. Естествено, все така липсваше и копче, с което да бъде извикан.

Мъжът недоволно обърна глава наляво и погледна към стълбището. „Двадесет етажа!“ – помисли си той и след кратко колебание, неохотно се захвана да се катери нагоре. Докато се изкачваше, мисълта му отново се плъзна към причината, ловецът да го преследва така упорито. Каква ли му се падаше жената, която той изнасили на онази планета за да влезе в затвора, се запита разсеяно. Може би майка му. Гай без почти никаква емоция се зачуди какво ли е да изнасилят майка ти. Сигурно не е приятно, каза си, внезапно изненадвайки се от това, че не му пукаше особено. После се запита също и: що за същество беше самият той, дявол да го вземе? Имаше ли изобщо нещо във вселената, за което да го е грижа и имаше ли втори като него някъде из нея? Едва ли съществуваше такъв! От друга страна обаче, вината за това не беше негова. Виновни бяха ционистите от „Войни на съдбата“, които твърде рано в живота му взривиха родната му планета и избиха себеподобните му, оставяйки го сам на този свят. Мъжът бързо направи още един опит да изпита каквато и да е емоция относно престъплението си, но пак не успя. В интерес на истината, не я бе изпитал дори и тогава, когато то се случи.

След две-три минути, Цезар бавно премина покрай четвъртия етаж и въпреки че ситуацията му се струваше по-скоро досадна, той продължи да напъва мозъка си да изкара някакъв детайл за случката, която подобно на много други, очевидно се бе изгубила из дебрите на съзнанието му. Беше толкова отдавна, а и спомените му – така объркани! Жената май се казваше Гръмулка или нещо от тоя сорт. Гръмулка Хънтър. Не, по-скоро Гръмдина или Гридлина! Стана тъкмо по времето, когато той постепенно се отърсваше от влиянието на вещицата от Триналия – Дреата Гаугра Брунианда. Цяла година й беше служил като сексуален роб и сетне внезапно му се прииска промяна. Затова и си науми да изпита силите си в онзи страшен затвор – щеше да бъде истински тест за дарбата му да оцелява. А и честно казано, нямаше да бъде толкова еднообразно както робството.

Цезар озадачено се спря да проточи шия над белите дървени перила, поглеждайки нагоре по шахтата. Оттам се носеше някаква песен. Не се чуваше добре, но кънтеше из цялото стълбище и някой като че ли нареждаше глупости за виолетово, розово, синьо и зелено. Звучеше тъжно и кичозно едновременно. Мъжът се зачуди какво става. Ако имаше нещо общо с Хънтър, щеше да е действително доста странно. Затова ли ловецът всъщност свърна към хотела в последния миг – за да си попее на стълбите?

Гай унесено втренчи поглед в червения килим под краката си и докато слушаше мелодията и вървеше, взе да се усъмнява, че може би имаше някакво объркване в паметта му, все пак. Текста на песента му се стори познат и един вид, размести няколко от прашните пластове в нея. Той като че ли не се чувстваше много сигурен, че е изнасилил майката на Хънт с цел да отиде в затвора, ами обратното. Това май стана след като вече бе попаднал там и реши да изпробва дарбата си да оцелява, провокирайки другите затворници. И чак впоследствие си науми да избяга и стана единственият, който успя! А дали наистина беше избягал или просто излежа срока си и го пуснаха? Мъжът се замисли и се удиви какво илюзорно нещо е паметта. Едва преди минути, за първи път му бяха хрумнали всички тези чудновати и отдавна забравени детайли от миналото му, а ето че сега се оказваше, че не беше сигурен дори и в тях. Ами, ако съществуваха и други подобни неясни моменти в живота му?

След още известно време, Цезар уморено се дотътри до деветия етаж и пак се надвеси над перилата, но този път, погледна надолу. Оттам вече се чуваше припряно трополене, което определено се засилваше. Най-вероятно беше Балънтайн, който явно го настигаше, влачейки не по-малко досадния каубой след себе си. Само те му липсваха! Навлеците щяха окончателно да объркат плановете му да притисне Хънтър и да изкопчи от него истинската причина да го преследва. Мъжът ядосано се дръпна назад и се опита да се забърза колкото се може повече за да избегне срещата с тях, но така и не сполучи кой знае колко. В момента дишаше доста трудно, а и бедрата му се бяха схванали от напрежението. Той, по принцип, не обичаше много, много да се движи.

Докато продължаваше да се катери по стълбището, мислите на Гай отново се върнаха към живота му, постепенно ставайки по-общи и той се зачуди защо животът му се бе стекъл по този начин. Доколкото си спомняше – а както се оказа, на паметта му не можеше да се разчита изобщо – той май не беше чак толкова студен и безразличен като малък. Цезар не помнеше особено ярко детството си, но в интерната, като че ли имаше някакви приятели. Дали пък промяната не се дължеше и не започна от прекалено многото му виртуални изживявания? Сигурно бе настъпило усукване в съзнанието му, което му пречеше да прави разлика между реалност и фантазия. То явно объркваше и понятията му за морал и емпатия.

Мъжът съвсем ясно си спомни сега, че не само в интерната, ами и в Блиндария, често бе прибягвал до гледането на записи. Затворниците нелегално притежаваха такива и си ги разменяха, „гледайки“ ги тайно в тоалетната шахта. Там бяха инсталирали цял стол и на никой от пазачите не му хрумваше да претърси подобно място. Вследствие на това, се правеха специални списъци за чистенето на кенефа и всички ужасно се натискаха да го вършат. Погледнато реално, желанието им бе адски подозрително, но така или иначе, охраната на затвора никога не се усъмни в него. Разбира се, местоположението на стола не беше най-подходящото и миризмата бе особено неприятна, но само докато „филмът“ започне. После, единствено „излизането от залата“ отново представляваше малък проблем, ала за повечето от затворниците, „гледането“ изцяло си струваше неудобството.

Гай за момент се спря на петнадесетия етаж да разтърка уморените си бедра. И отгоре и отдолу вече се чуваше топуркане. Това го дразнеше ужасно и го караше да се чувства като в капан. Мъжът изкушено се замисли дали пък да не свърне настрани по коридора и да отиде да се опъне на леглото в някоя от стаите. В края на краищата, цялата тази работа с Хънтър, тъй или иначе, ставаше все по-безсмислена. Какво би могъл да му каже този глупак? На какви въпроси щеше да му отговори един идиот, който даже не беше в състояние да го уцели с пушката си като хората? Цезар спокойно можеше да мине и без неговата помощ. Чувстваше се така отегчен от живота си, че и самото тестване на безсмъртието напоследък му се струваше тъпо, камо ли сложни екзистенциални неща от сорта на: кой е той; от къде идва и защо прави нещата, които прави.

Мъжът бавно премина край шестнадесетия и се изкачи на седемнадесетия етаж, като за втори път в рамките на няколко минути се спря да си поеме дъх. Бърбън препускаше като кон подире му! Гай се чудеше дали да не го изчака да се приближи достатъчно и да го бутне обратно по стълбите. Вероятно щеше да се изтърколи чак долу във фоайето заедно с глупавата си пушка и това, щеше да го позабави малко. Ако пък по пътя си, подбереше и идиотския шериф със себе си, направо щеше да е чудесно!

След като се полюбува за кратко на тази особено оригинална мисъл, мъжът пак тръгна нагоре, а над главата му пеенето рязко се извиси до вой и сетне, по абсолютно същия начин, стихна до скимтене. Изглежда, че пееше някаква жена. В мозъка на Цезар нещо щракна в този миг и той се сети за поредното объркване в миналото си. Вещицата от Триналия май не се казваше Дреата Гаугра Брунианда, нито пък живееше на Триналия, ами беше Гринадина или Гридърина Хънтър. Да, Гридърина Елеора Гнаут Хънтър! Той самият й викаше вещица, понеже го омагьоса и не можеше да живее без нея. Запознаха се именно в затвора. В действителност, тя си беше първокласна курва с три зашеметяващи цици и когато излязоха оттам, започна да изкарва добри пари за него. Той наистина я обичаше. Заради нея, бе готов на всичко, ако ще и да се върне обратно в Блиндария! Сега съвсем определено си спомняше цялата ситуация и се чудеше какво го накара да си въобрази напълно различна история одеве.

Гай нервно се качи на деветнадесетия етаж, но този път не се спря, макар че дробовете му свистяха като водопадите на Иглутеру. В главата му, подобно на ураган се заформяше вихър от откъслечни фрагменти от отминали събития, които неуверено се нареждаха в мозайка. Колкото повече от тях заемаха правилните си места, толкова по-лесно ставаше. В същото време, отгоре врявата се засилваше, докато отдолу пък, трополенето се чуваше все по-отблизо. Като част от започналия процес на подреждане, мозъкът на Цезар продължи да се гърчи неистово и след секунди, напрягайки се силно, мъжът почти усети тъпа болка в основата му. Със сковаващ и разтърсващ спазъм, той си припомни още някои неща. Песента – глупавата песен за цветовете – вече знаеше откъде е! Пееше я майката на Гридърина – тя беше контесор по акордика. След като Моралните взеха сина на неговата „вещица“ и го пратиха при баба си, а дъртата се опита да го излъже, че майка му е умряла, Гридърина Хънтър така побясня, че не успяваше да си намери място от злоба. Тя поиска майка й да плати за постъпката си с най-високата цена. Толкова висока, колкото нищо друго на Преториус не можеше да бъде! И за неин късмет, в този момент, тя имаше под ръка някой, достатъчно луд по нея за да й помогне.

Докато извървяваше най-горните стъпала и достигаше двадесетия етаж, мъжът с финален напън нареди и последните останали парчета в главата си. В нея, ярко се завъртя споменът как дъртофелницата – точно нейното име беше Дреата Гаугра Брунианда Хънтър – пееше гнусната си песен докато Цезар, по заръка на Гридърина, завързваше ръцете й за клона на една стигулия в двора и извършваше върху нея най-лошото, което можеше да се извърши на тази планета. Там, поради някаква си идиотска причина, хората не се сещаха за нищо по-ужасно от изнасилването и именно за такива престъпления се влизаше в Блиндария. Дъртата зловещо продължи да му пее през целия акт и на всичко отгоре, няколко дни по-късно, взе че се самоуби, допълнително усложнявайки нещата. За да не се върнат обратно в пандиза, той и Гридърина трябваше да изчезнат моментално. Цезар възнамеряваше да я вземе със себе си – по това време, в главата му вече се заформяше идеята да започне търговия с виртуални реалности – но тя отказа с мотива, че така по-лесно ще ги открият. Точно по този начин се бяха разделили. Впоследствие, мъжът премина през ДНК-терапия за да промени напълно вида си и никога повече не чу нищо за любимата си.

Гай въодушевено стъпи на площадката на двадесетия етаж и за първи път в живота си се почувства изпълнен от спомените си. Връзката му с тях изведнъж се бе върнала! От страх да не ги загуби също така неочаквано, както бяха дошли, на него му се прииска час по-скоро да потвърди истинността им, затова припряно се завтече напред по коридора, където една от вратите зееше отворена. Същевременно, отвътре се чуваше невъобразима врява. В този момент, той напълно разбираше защо се е чувствал така отегчен досега и защо всичко му е безинтересно. Мъжът просто бе опитал от всичко възможно за опитване и накрая беше прекалил. Беше му втръснало и не му се ядеше повече. Вероятно трябваше да погладува малко преди да огладнее пак – ако въобще огладнееше някога – и очевидно, последното му блюдо в безкрайния низ от обеди и вечери се казваше „Ордьовър Дреата а ла Сагарис с клонки от стигулия“! Сагарис беше затворническия му псевдоним в Блиндария – мястото, където след една свада с друг затворник, той изнасили Гридърина и така направиха сина си Хънт, а след това, тя се влюби в него. Именно затова и пазеха бащинството му в тайна.

Секунди по-късно, все още изпитвайки неимоверно и трескаво вълнение, каквото не помнеше да е изпитвал досега, Гай Юлий Цезар сви зад ъгъла на две хиляди двеста и десета стая и без да се спира, нахълта вътре. Помещението изглеждаше по абсолютно същия начин, както го беше оставил – с оранжевото му сако, захвърлено върху голямото двойно легло с плазмена възглавница в центъра. Мъжът се огледа с недоумение, но нищо нередно не забеляза наоколо. Той направи няколко крачки и понечи да излезе на балкона, за да провери дали пък там няма някой, но когато мина край предверието към банята, погледът му неволно се плъзна в тази посока и краката му веднага се заковаха на място.

Вратата там се оказа буквално разпиляна на трески по земята и долу, край касата й, лежеше сгърчен Хънт – полугол и в поза, недвусмислено говореща за нечовешкото му страдание. Очите му бяха разширени от ужас, а лицето му – изкривено до неузнаваемост. Той отчаяно се опитваше да отблъсне с ръце пушката, която Диарди беше насочила към гърдите му. Приседнала край него в дълга, бяла рокля с дантели по краищата, тя сякаш се двоумеше за нещо и долната част на дрехата й изглеждаше опръскана с кръвта на ловеца. След миг, главата й леко се обърна и очите й гузно погледнаха Гай, все едно я бе сварил в някакво особено неудобно положение.

Цезар отривисто скочи към тях двамата и без да мисли, грубо избута с тяло Диарди, грабвайки края на карабината от ръцете й. Сетне задърпа оръжието към себе си, но за негова огромна изненада Хънтър отказа да го пусне. Очите на ловеца безумно се бяха вторачили в неговите и той стискаше дулото, както удавник сламка. Гай се опита да дръпне още по-силно, на което Хънтър отговори с още по-бясна съпротива. Цялата им борба продължи не повече от няколко секунди и преди Цезар дори да разбере защо мъжът прави това, пушката изненадващо изтрещя в ръцете му. Лицето на Хънт гротескно се изкриви и очите му се ококориха изненадани. Той мъчително отвори уста, сякаш да каже нещо и от ъгълчето между устните му се процеди тънка, червена струйка, придружена от едва доловим, неясен хрип.

Гай стъписано и вцепенено погледна надолу. В гърдите на ловеца сега зееше грозна дупка, от която на силни тласъци се изливаше кръвта му. Светлината наоколо изведнъж загуби контраста си и докато очертанията на предметите нервно се размиваха около него, Цезар като на забавен каданс взе най-после да осъзнава, че когато се втурна в стаята преди малко, вътре всъщност вече не се чуваше нищо. Врявата мистериозно бе изчезнала непосредствено преди той да влезе, а освен това, усмивката, с която жената го посрещна, изглеждаше по-скоро ехидна, отколкото гузна. А и Хънтър май не гледаше точно в нея, докато те се дърпаха за пушката. Намираше се в нещо като транс.

Цезар невиждащо вдигна поглед от тялото пред себе си. В главата му, подобно на ураган, бързо започна да избуява задушаваща и нечовешка омраза. Мръсната вещица го беше преметнала накрая! Откакто я видя за пръв път, тя не преставаше да се рови в ума му и досега, той просто не вярваше че ще успее да му направи нещо. Също както и онзи глупак – Балънтайн – който тайно сипваше отвари в чашите му! Явно обаче бе грешал. Изтръпнал от озлобление, мъжът бавно обърна освирепелите си очи към хотелиерката и в миг почувства, че имаше все пак още едно ястие, от което не се беше преситил напълно. Някак внезапно и спонтанно, му се прияде отново. Той с решителен замах издърпа карабината от ръцете на Хънтър, който вече потъваше в надигащия се в съзнанието му мрак и рязко се изправи на крака, вдигайки приклада на оръжието. Долната му устна леко трепереше и устата му злорадо се усмихваше, когато след секунда, краката му направиха първата крачка напред към Диарди.

* * *

Балънтайн Бърбън се втурна задъхан в стая две хиляди двеста и десет и замръзна на мястото си, не можейки да помръдне и милиметър повече. Ръцете му все така стискаха бялата карабина от рецепцията. През последните десетина минути, врявата по стълбището непрекъснато се бе засилвала и сега той едва дишаше, защото заради нея, взе всичките двадесет етажа на раз и без да почива. Песента, която се лееше из коридора го накара да направи това. В този миг, светът напрегнато се въртеше около него, а краката му буквално се огъваха. Онова, което видяха очите му обаче, бързо накара всичката умора в тялото му да изчезне.

В центъра на стаята, върху голямото легло с плазмена възглавница, лежеше просната Диарди в дълга бяла рокля, цялата окървавена и разкъсана. Полуголото й тяло се гърчеше от нечовешката болка, която изпитваше, а очите й го гледаха със сляп ужас и последна надежда едновременно. Устните й бяха разпрани, но въпреки всичко тя ги движеше и пееше. Над нея, стоеше надвесен ненавистният му дядо – същият онзи изверг, при когото трябваше да отиде да живее след като баща му запали семейната им къща. Колко пъти само Балънтайн беше проклинал този трагичен момент, след който животът му стана стотици пъти по-лош даже от преди. С разкривена от ярост физиономия и напълно обезумял, бившият му попечител стискаше дълга, ловджийска пушка в ръцете си. Той изведнъж се раздвижи и направи широк замах с приклада на оръжието, забивайки го в лицето на жената с шокиращо силен удар. Три зъба моментално изхвърчаха оттам със зловещо хрущене. Следващата му атака се оказа още по-яростна и директно изби едното й око от орбитата му. Третата пък, откъсна ухото й.

Бърбън седеше стъписан край касата на вратата, не знаейки какво да направи. Дори не смееше да диша. Физиономията му излъчваше първичен ужас, не по-малък от този на нещастната жертва и той имаше усещането, че мозъкът буквално се втечнява в главата му. Въпреки че Диарди го беше предала безскрупулно, гледката бе така потресаваща, че мъжът вече нямаше сили да таи омраза към нея. В този миг, дядо му внезапно го забеляза и го погледна, усмихвайки се презрително, след което нанесе следващия си удар. Точно тогава, Балънтайн изненадващо почувства нечие присъствие съвсем близо до себе си. Очите му с мъка се откъснаха от грозната сцена да се обърнат назад и зад гърба си, той видя шерифът да го зяпа с любопитство, втренчил безизразно малките си очички в неговите. Напук на всякаква логика, каубоят не обръщаше ни най-малко внимание на побоя, сякаш случката въобще не го засягаше, нито в професионален, нито в личен аспект. В устата си, както обикновено, дъвчеше полуразложена клечка и огромните му мустаци цинично се поклащаха в такт с движението й.

Балънтайн отново направи усилие да откъсне поглед, този път от омразния тип до него, чувствайки, че всеки момент ще загуби контрол върху себе си. При леглото, дядо му невъзмутимо продължи да блъска жената в гърдите, докато едно от ребрата й с пукот изскочи навън, пробивайки гръдния й кош. Вместо да изпищи, Диарди умоляващо впери все още здравото си око в Бърбън, но мъжът изглеждаше абсолютно неспособен да реагира. Сцената, по твърде шокиращ начин повтаряше онази, при която той, също толкова вцепенен, се криеше под леглото в спалнята, докато дядо му зверски пребиваше Елеора на прага на къщата й. Почти пълната идентичност на двете събития разяждаше мозъка му в момента и не го пускаше от хватката си, дърпайки го назад във времето, което той се опитваше да забрави.

И там, дядо му зверски удряше, и удряше, и удряше… И там, той изглеждаше напълно обезумял. Правеше го, всъщност, не защото Бърбън беше избягал при учителката си или защото тя го приюти, а защото с това му изневери. Предаде го и го унижи по най-болезнения начин пред собствения му малодушен внук. Елеора, или Гридърина Елеора Гнаут Хънтър, както жената се казваше по рождение, бе негова тайна любовница и той не можеше да преглътне такава обида. Затова я наказа и затова остави внука си да гледа цялата сцена под леглото, въпреки че добре знаеше, че той се крие там. А още по-прекрасно знаеше, че няма да има куража да предприеме нищо. И тогава, както и в момента, Балънтайн не помръдваше. Напълно вцепенен, той попиваше последния урок на дядо си, който трябваше по безапелационен начин да му докаже какъв жалък страхливец и безполезен кучи син е. Урок, който нямаше да забрави до края на живота си! А най-странното от всичко беше, че Елеора пееше през цялото време докато те двамата уреждаха сметките помежду си. Тя имаше хубав глас, който твърдеше, че е наследила от майка си и пееше Песента на цветните сънища. Думите се лееха през изкъртените й зъби и течащата от устата й кръв, гледайки умолително Балънтайн, в отговор на което, той също само гледаше. И тогава, както и сега!

В този миг, нещо бързо започна да се променя в главата на Бърбън. Времето сякаш се смачка като хартиено топче около него и той почувства, че остава затворен в средата му – почти хипнотизиран. Стаята рязко се огъна навътре и стените й го захлупиха. Въздухът стана лепкав и се сгъсти, а ръцете му, в неясна просъница, вдигнаха бялата карабина и треперещо я насочиха към дядо му без самият той дори да осъзнава какво прави. Сетне веднага се спряха.

Учителката му по пеене започваше постепенно да губи силите си и гласът й ставаше все по-слаб и дрезгав. Окото й пак го погледна умолително, сякаш го питаше защо. Защо й причинява това отново, и отново, и отново! Пръстът на Бърбън насила се вмъкна в предпазната скоба и панически зачука по метала, но въпреки всичко, той не предприе нищо повече. Елеора уморено отвори окървавената си уста, правейки отчаян опит да извиси мелодията за завършека й, при което кръвта я задави и гласът й хрипаво заглъхна. Дядо му й хвърли един последен и изпълнен с ненавист поглед и замахна да я довърши. Следващ удар нямаше да има и Балънтайн го знаеше много добре. Краката му почти конвулсивно пристъпиха напред, приближавайки го до леглото и до насилника, чийто ръце вече се бяха вдигнали в крайно горно положение. Жената примирено затвори окото си и се приготви за края, а пръстите на Бърбън вкаменени стиснаха оръжието, докато светът около него се сгърчваше в мъчителна агония.

Тъкмо когато приклада на карабината полетя към нещастната жертва, за да се вреже смъртоносно в лицето й и да прати Балънтайн в ада на собствената му съвест, последният мощно потрепери и пръстът му конвулсивно се сви в скобата. Изведнъж целият хотел се разтърси и светлината изчезна за няколко секунди, след което отново се появи ярка и контрастна, а пушката на Бърбън могъщо изтрещя, отеквайки многократно надолу по стълбището на сградата. Точно тогава, главата на Гай Юлий Цезар рязко отскочи настрани, тялото му силно се изопна и кръвта му се плисна в лицето на Диарди и по цялото стъкло зад нея.

Балънтайн замръзна стъписан. Дядо му беше изчезнал безследно! Наоколо веднага се възцари побъркваща тишина и вече нито едно мускулче от тялото на мъжа не искаше да помръдне. Докато умът му се все така се опитваше да асимилира случилото се и очите му объркано обхождаха стаята, светът за втори път се смачка на топче и всичко потъна в лепкава, тягостна напрегнатост. След малко, тя някак си се отдръпна назад и остави само един ужасен звук да продължава да се разнася из помещението с влудяваща нервите методичност – монотонен, дразнещ и натрапчив. Звук, който влизаше в пълен разрез с драматичността на ситуацията. Звук на мляскащи уста!

Бърбън вцепенено се завъртя около оста си и бумтящата в ушите му кръв замъгли съзнанието му. Вече почти беше загубил разсъдъка си. Като в транс, той стисна бялата карабина и усети, че за първи път откакто се намираше в този хотел, не изпитваше никакъв страх от човека с огромните мустаци. Каубоят притеснено отстъпи назад при вида му, прехвърляйки гнусната клечка из устата си. Балънтайн уверено се приближи. Каубоят отстъпи за пореден път. Те двамата продължиха да изпълняват този странен танц за още известно време, неусетно излизайки от стаята и сетне нататък през коридора, докато гърбът на каубоя не опря в стената до стълбището. Там, той рязко се закова на място и се втренчи напред, преставайки най-накрая да дъвче.

Краката на Бърбън също спряха и той остана застинал срещу него. Ръцете му все още стискаха карабината. Шерифът поседя няколко секунди така и леко се пресегна към джоба на панталона си, при което опонентът му нервно изтръпна. Въпреки всичко, ръката на каубоя продължи плавно надолу и внимателно извади малка кутийка, колкото едновремешна табакера. После пръстите му се плъзнаха и ловко я отвориха, изсипвайки съдържанието й на пода. Балънтайн с недоумение погледна натам. На земята, току до нозете му, се бяха изтърсили десетина огромни като кебапчета, кабахарски гъсеници и в момента, те бързо се разпръсваха настрани, карайки го да се чуди какво става.

Нещата впоследствие се развиха като в сън. Мъжът с пушката бегло почувства, че нещо ужасно странно ще се случи всеки момент и преди още да разбере какво е то, мощни вълни на ужас вече го обливаха на талази и кожата му настръхваше от лошото предчувствие. Краката му внезапно омекнаха и светът пак се разкриви пред очите му. Някъде в цялата тази ужасно объркваща ситуация, той за кратко успя да зърне очите на каубоя, преди и те да се разкривят и да изчезнат. Гледаха го малки, сиви и зли. Гледаха го тържествуващи!

Бърбън не успя дори да се запита защо. Имаше време, колкото леко да се пообърне настрани и веднага след това го връхлетя изненадващо пърхане, разнесло се неочаквано близо до ушите му. Той неистово заразмята ръце около себе си, отстъпвайки крачка след крачка назад и само три-четири секунди по-късно, нещо рязко изхрущя зад гърба му, той загуби равновесие и светът бясно се преобърна с главата надолу.

Миг преди безпомощно да полети в нищото, пред очите на мъжа изникнаха три отвратително тлъсти усурийски гълъба и тромаво махайки с криле, едва държейки противните си тела във въздуха, се сурнаха в краката на каубоя за да се нахвърлят лакомо върху изплашените гъсеници. Това всъщност беше последното нещо, което Балънтайн зърна преди тялото му, заедно с няколко парчета от дървения парапет да се засили по пътя си от двадесетия етаж на хотела надолу към партера.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)