logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
52


Гай Юлий Цезар тъкмо се спускаше по стръмния склон на дюната към хотела, когато неочаквано изгуби Хънт. Долу от пясъка се вдигаше мараня и тя караше всичко да трепери с размити и неопределени форми. Той се затича и се втурна през централния вход на сградата, защото не искаше да изпусне ловеца, ала фоайето се оказа празно. Асансьорът седеше на двадесетия етаж и отказваше да помръдне, за разлика от предишните пъти, когато някой го чакаше. Естествено, все така липсваше и копче, с което да бъде извикан!

Мъжът недоволно обърна глава наляво и погледна към стълбището. „Двадесет етажа!“ – помисли си той и след кратък размисъл, неохотно се захвана да се катери нагоре. Докато се изкачваше, мисълта му отново се плъзна към причината, ловецът да го преследва така упорито. Каква ли му се падаше жената, която той изнасили на онази планета за да влезе в затвора, се запита разсеяно? Може би майка му! Гай без почти никаква емоция се зачуди какво ли е да изнасилят майка ти. Сигурно не е приятно, каза си, внезапно изненадвайки се от това, че не му пукаше особено. После се запита също и: що за същество беше самият той, дявол да го вземе? Имаше ли изобщо нещо в цялата Вселена, за което да го е грижа и имаше ли втори като него някъде из нея? Едва ли съществуваше друг подобен! От друга страна обаче, вината за това не беше негова. Виновни бяха ционистите от „Войни на съдбата“, които твърде рано взривиха родната му планета и избиха себеподобните му, оставяйки го сам на този свят. Мъжът бързо направи още един опит да изпита каквато и да е емоция относно събитието, но пак не успя. В интерес на истината, не я бе изпитал дори и тогава, когато то се случи!

След две-три минути, Цезар бавно премина покрай четвъртия етаж и въпреки че ситуацията му се струваше по-скоро досадна, той продължи да се напъва да изкара някакъв детайл за случката от главата си, която подобно на много други в живота му, очевидно се бе изгубила из дебрите на съзнанието му. Беше толкова отдавна, а и спомените му – така объркани! Жената май се казваше Гръмулка или нещо от тоя сорт. Гръмулка Хънтър. Не, по-скоро Гръмдина или Гридлина! Стана тъкмо по времето, когато той постепенно се отърсваше от влиянието на вещицата от Триналия – Дреата Гаугра Брунианда. Цяла година й служи като сексуален роб и сетне внезапно му се прииска промяна. Затова и си науми да изпита силите си в онзи страшен затвор – щеше да бъде тест за дарбата му да оцелява на всяка цена. А и честно казано, нямаше да бъде толкова еднообразно както робството!

Цезар учудено се спря и проточи шия над белите дървени перила, поглеждайки нагоре по шахтата. Някаква песен кънтеше из стълбището. Не се чуваше добре, но някой като че ли нареждаше глупости за виолетово, розово, синьо и зелено. Звучеше тъжно и кичозно едновременно. Мъжът се зачуди какво ли ставаше. Ако имаше каквото и да е общо с Хънтър, щеше да е действително доста странно. Затова ли ловецът всъщност свърна към хотела в последния миг – за да си попее на стълбите?

Гай унесено втренчи поглед в килима под краката си и докато слушаше мелодията и вървеше, взе да се усъмнява, че може би имаше известно объркване в паметта му все пак. Думите на песента му се сториха познати и един вид, разместиха няколко от прашните пластове в нея. Той като че ли не се чувстваше съвсем сигурен, че е изнасилил майката на Хънт с цел да отиде в затвора, ами обратното. Това май стана след като попадна там, докато изпитваше дарбата си да оцелява, извършвайки неща, които другите хора кой знае защо смятаха за извращения над жени. И чак впоследствие стана единственият, който успя да избяга от пандиза! А дали наистина беше избягал или просто излежа срока си и го пуснаха? Мъжът се замисли и се удиви какво илюзорно нещо са спомените. Едва преди минути му бяха хрумнали всички тези странни и отдавна забравени детайли, а ето че сега вече се оказваше, че не беше сигурен дори и в тях. Ами, ако съществуваха и други подобни неясни моменти в живота му?

След още известно време, Цезар уморено се дотътри до деветия етаж и пак се надвеси над перилата, но за разлика от преди, погледна надолу. От там се чуваше припряно трополене, което постепенно се засилваше. Най-вероятно беше Балънтайн, който сигурно го застигаше, влачейки не по-малко досадния каубой след себе си. Само те му липсваха! Навлеците щяха окончателно да объркат плановете му да притисне Хънтър и да изкопчи от него истинската причина да го преследва. Мъжът ядосано се обърна и се опита да се забърза нагоре по стъпалата за да избегне срещата с тях, но така и не сполучи кой знае колко. В момента дишаше трудно, а и бедрата му се бяха схванали от напрежението. Той по принцип не обичаше много, много да се движи.

Докато продължаваше да се катери по стълбището, мислите на Гай отново се върнаха към живота му, постепенно ставайки по-общи и той се зачуди защо животът му протичаше по този начин. Доколкото си спомняше – а както се оказа на паметта му не можеше да се разчита – той като че ли не беше толкова студен и безразличен като малък. Цезар не помнеше особено ярко детството си, но в интерната, май все пак имаше някакви приятели. Дали пък промяната не се дължеше и не започна от прекалено многото му виртуални изживявания? Вероятно бе настъпило някакво усукване в мозъка му, което му пречеше да прави разлика между реалност и фантазия. Объркваше понятията и подкопаваше усещането му за морал.

Мъжът ясно си спомни, че след интерната, в Блиндария, също твърде често бе прибягвал до записите. Затворниците нелегално притежаваха такива и си ги разменяха, „гледайки“ ги тайно в тоалетната шахта. Там бяха инсталирали стол и на никой от охраната не му хрумваше, че е възможно да е скрит на подобно място. Правеха се специални списъци за чистенето на кенефа и всички ужасно се натискаха да го вършат. Погледнато реално, това си бе подозрително, но така или иначе властите никога не се усъмниха в този факт. Разбира се, местоположението на стола не беше най-подходящото и миризмата – особено потискаща, но само докато „филмът“ започнеше. После, единствено „излизането от залата“ отново представляваше малък проблем, ала за повечето от затворниците, „гледането“ изцяло си струваше неудобството.

Гай за момент се спря, обръщайки на петнадесетия етаж и разтърка уморените си бедра. И отгоре и отдолу сега се чуваше топуркане. То го дразнеше ужасно и го караше да се чувства като в капан. Мъжът изкушено се замисли дали пък да не свърне настрани по коридора и да отиде да се опъне на леглото в някоя от стаите. В края на краищата, цялата тази работа с Хънтър се оказваше тъй или иначе безсмислена. Какво би могъл да му каже ловецът? На какви въпроси щеше да му отговори един глупак, който даже не беше в състояние да го уцели с пушката си като хората? Цезар спокойно можеше да мине и без отговорите му. Чувстваше се така отегчен от живота си, че и самото тестване на безсмъртието напоследък му се струваше тъпо, камо ли някакви екзистенциалните глупости от сорта на: кой е той; от къде идва и защо прави нещата, които прави!

Мъжът премина край седемнадесетия и се изкачи на осемнадесетия етаж, като за втори път в рамките на няколко минута се спря да си поеме дъх. Бърбън препускаше като кон подире му! Гай се чудеше дали да не го изчака да се приближи достатъчно и да го бутне обратно по стълбите. Вероятно щеше да се изтърколи чак долу във фоайето и това би го позабавило малко, а пък ако подбереше и идиотския шериф със себе си – направо щеше да е чудесно!

След като се полюбува за кратко на тази си оригинална мисъл, мъжът тръгна уморено нагоре, а над главата му пеенето рязко се извиси до вой и сетне, по същия начин стихна до скимтене. Изглежда че пееше жена. В мозъка на Цезар нещо като че ли щракна в този миг и той се сети за поредното объркване в миналото си. Вещицата от Триналия не се казваше Дреата Гаугра Брунианда, нито пък беше от Триналия, ами Гринадина или Гридърина Хънтър. Да, Гридърина Елеора Гнаут Хънтър! Той самият й викаше вещица, понеже го омагьоса и не можеше да живее без нея. Запознаха се в затвора. В действителност, беше си първокласна курва с три зашеметяващи цици и след като излязоха от там, тя започна да изкарва добри пари за него. Той наистина я обичаше. Заради нея, се чувстваше готов на всичко – ако ще и да се върне обратно в Блиндария! Сега съвсем недвусмислено си спомняше ситуацията и се чудеше какво ли го бе накарало да си въобрази напълно различна история одеве.

Гай нервно се качи на деветнадесетия етаж, но не се спря тук, макар че дробовете му свистяха като водопадите на Иглутеру. В главата му, подобно на ураган се заформяше вихър от разбъркани фрагменти от отминали събития, които неуверено се нареждаха в мозайка. Колкото повече от тях заемаха правилните си места, толкова по-лесно ставаше. В същото време, отгоре врявата се засилваше, докато отдолу пък тропането се чуваше по-отблизо. Като част от започналия процес на проясняване, мозъкът на Цезар продължи да се гърчи, напрягайки се силно и след секунди, мъжът почти усети тъпа болка в основата му. Със сковаващ и разтърсващ спазъм, той си припомни още някои неща. Песента – глупавата песен за цветовете – вече знаеше откъде е! Пееше я майката на Гридърина – тя беше контесор по акордика. След като Моралните взеха сина на неговата „вещица“ и го пратиха при баба си, а дъртата се опита да го излъже, че майка му е умряла, Гридърина Хънтър така побясня, че не успяваше да си намери място от злоба. Поиска майка й да страда за постъпката си и пожела да й се случи най-лошото. Толкова лошо, колкото нищо друго на Преториус не можеше да бъде! И за неин късмет, в този момент тя имаше под ръка някой, достатъчно луд по нея за да й помогне да го постигне.

Докато извървяваше най-горните стъпала и достигаше двадесетия етаж, мъжът с финален напън нареди и последните останали парчета в главата си. В нея ярко се завъртя споменът как дъртофелницата – точно нейното име беше Дреата Гаугра Брунианда Хънтър – пееше гнусната си песен докато Цезар, по заръка на Гридърина, завързваше ръцете й за клона на една стигулия в двора и извършваше върху нея най-лошото, което можеше да се извърши на тази планета. Там, поради някаква си идиотска причина, не познаваха нещо по-ужасно от изнасилването и именно за такива престъпления се влизаше в Блиндария! Тя зловещо продължи да му пее през целия акт и на всичкото отгоре, няколко дни по-късно, взе че се самоуби. И за да не се върнат обратно в пандиза, той и Гридърина трябваше да изчезнат след това. Цезар възнамеряваше да я вземе със себе си – по това време в главата му вече се оформяше идеята да започне търговия с виртуални реалности – но тя отказа с мотива, че искала да започне начисто. Точно така се бяха разделили. Впоследствие мъжът премина през ДНК-терапия за да промени вида си и никога повече не чу нищо за любимата си.

Гай стъпи на площадката на двадесетия етаж и за първи път се почувства изпълнен от спомените си. Връзката му с тях изведнъж се бе върнала! От страх да не изчезнат също така неочаквано, както бяха дошли, на него му се прииска час по-скоро да потвърди истинността им, затова се завтече напред по коридора, където в дъното, една от вратите зееше отворена. Същевременно, отвътре се чуваше невъобразима врява. В този момент, той напълно разбираше защо напоследък се чувстваше така отегчен и защо нищо не му се струваше интересно. Мъжът бе опитал от всичко възможно за опитване в живота си и даже беше прекалил. Беше му втръснало и не му се ядеше повече! Вероятно трябваше да погладува преди да огладнее пак – ако въобще огладнееше някога – и очевидно последното блюдо в безкрайния му низ от обеди и вечери се казваше именно „Ордьовър Дреата с клонки от стигулия а ла Сагарис“! Сагарис беше затворническия му псевдоним в Блиндария – мястото, където след една свада, той изнасили Гридърина и така направиха сина си Хънт, а след това тя се влюби в него. Именно затова и пазеха зачеването на момчето в тайна!

Миг по-късно, все още изпитвайки неимоверно и трескаво вълнение, каквото не помнеше да е изпитвал никога досега, Гай Юлий Цезар сви зад ъгъла на две хиляди двеста и десета стая и без да се спира нахълта вътре. Помещението изглеждаше по абсолютно същия начин, както го беше оставил – празно и с оранжевото му сако, захвърлено върху голямото двойно легло с плазмена възглавница в центъра му. Мъжът се огледа с недоумение, но нищо нередно не забеляза наоколо. Той направи няколко крачки и понечи да излезе на балкона за да провери дали пък там няма някой, но когато мина край отклонението към банята, погледът му неволно се плъзна в тази посока. Веднага след това, краката му се заковаха на място.

Вратата на банята седеше разпиляна по земята буквално на трески и долу край касата й, лежеше сгърчен Хънт – полугол и в поза, недвусмислено говореща за окаяното му състояние. Очите му бяха разширени от ужас, а лицето му – изкривено до неузнаваемост. С ръцете си той отчаяно се опитваше да отблъсне пушката, която Диарди беше насочила към гърдите му. Приседнала край него в дълга, бяла рокля с дантели по краищата, долната част на дрехата на момичето изглеждаше опръскана с кръвта на ловеца. Главата й същевременно беше обърната към Гай и очите й го гледаха гузно, сякаш той я бе сварил в някакво особено неудобно положение.

Цезар припряно скочи към тях двамата и без да се замисли, избута с тяло Диарди настрани, като грабна нейния край на карабината от ръцете й. Сетне той силно задърпа оръжието към себе си, но за негова огромна изненада Хънтър отказа да го пусне. Очите на ловеца се бяха втренчили безумно в неговите и той стискаше дулото, също както удавник сламка. Гай се опита да дръпне по-рязко, на което Хънтър отговори с още по-бясна съпротива. Цялата им борба продължи не повече от няколко секунди и преди Цезар дори да разбере защо мъжът прави това, пушката изненадващо изтрещя в ръцете им. Лицето на Хънт гротескно се изкриви и очите му се ококориха изненадани. Той мъчително отвори уста и от ъгълчето между устните му се процеди тънка, червена струйка, придружена от едва доловим, неясен хрип.

Гай се стъписа и вцепенено погледна надолу. В гърдите на ловеца зееше грозна дупка, от която в момента бързо и на тласъци се изливаше кръвта му. Светлината пред очите на Цезар отсечено загуби контраста си и докато очертанията на предметите наоколо нервно се размиваха, той като на забавен каданс осъзна, че когато се втурна в стаята преди малко, вътре всъщност не се чуваше нищо. Врявата мистериозно бе изчезнала непосредствено преди той да влезе. Освен това, усмивката, с която жената го бе посрещнала, изглеждаше по-скоро ехидна, отколкото гузна. А и Хънтър май нямаше рана в гърдите си, когато те се сдърпаха за пушката.

Цезар невиждащо вдигна поглед от тялото пред себе си. В главата му изведнъж се надигна нечовешка омраза. Мръсната вещица все пак го беше преметнала накрая! Откак я видя за пръв път, тя не преставаше да се рови в ума му и досега той просто не вярваше че ще успее да направи нещо, също както и онзи глупак – Балънтайн, който тайно сипваше отвари в чашите му, не успя. Явно обаче нещата вече не седяха така! Мъжът обърна освирепелите си очи към хотелиерката и в миг почувства, че май имаше още едно ястие, от което не се беше преситил съвсем напълно. Някак внезапно му се беше прияло отново! Той с рязък замах издърпа карабината от ръцете на Хънтър, който вече потъваше в надигащия се в съзнанието му мрак и се изправи на крака с кървясъл от озлобление поглед. Долната му устна леко трепереше и устата му злорадо се усмихваше, когато след секунда, краката му направиха първата крачка напред към Диарди.


* * *


Балънтайн Бърбън се втурна задъхан в стая две хиляди двеста и десет и замръзна на мястото си, не можейки да помръдне и милиметър повече. Ръцете му все така стискаха бялата карабина от рецепцията. През последните десетина минути, врявата по стълбището устойчиво се бе засилвала и сега той едва дишаше, защото заради нея взе всичките двадесет етажа на раз и без да почива. Песента, която се лееше из коридора го накара да направи това. В този миг, светът напрегнато се въртеше около него, а краката му буквално се огъваха. Онова, което видяха очите му обаче набързо изби всичката умора от тялото му.

В центъра на стаята, върху леглото с плазмена възглавница намиращо срещу него, лежеше просната Диарди в дълга бяла рокля, цялата окървавена и разкъсана. Полуголото й тяло се гърчеше от нечовешката болка, която изпитваше, а очите й го гледаха със сляп ужас и последна надежда едновременно. Устните й бяха разпрани, но въпреки всичко тя ги движеше и пееше. Над нея, стоеше надвесен ненавистният му дядо – същият онзи, при когото трябваше да отиде да живее след като баща му запали семейната им къща. Колко пъти само Балънтайн беше проклинал този трагичен момент, след който нещата за него бяха станали стотици пъти по-лоши от преди! С разкривена от ярост физиономия, бившият му попечител стискаше пушка в ръцете си и изглеждаше напълно обезумял. Сетне той изведнъж се раздвижи и замахна с приклада на оръжието, забивайки го в лицето на жената с шокиращо силен удар. Три зъба моментално изхвърчаха от там със зловещо хрущене. Следващата му атака се оказа още по-яростна и директно изби едното й око от орбитата му. Третата пък откъсна ухото й.

Бърбън седеше стъписан край касата на вратата и не смееше дори да диша. Лицето му излъчваше ужас, не по-малък от този на жената и имаше усещането, че мозъкът се втечнява в главата му. Въпреки че Диарди го беше предала, гледката бе така потресаваща, че той вече не таеше никаква омраза към нея. В този миг дядо му внезапно го забеляза и го погледна, усмихвайки се презрително, след което нанесе следващия си удар. Точно тогава, Балънтайн почувства нечие присъствие близо до себе си. Очите му с мъка се откъснаха от грозната сцена и се обърнаха за момент назад, където застинал зад гърба му, шерифът го гледаше безизразно втренчил малките си очички в него. Абсолютно нелепо и нелогично, той не обръщаше никакво внимание на побоя, сякаш не го засягаше ни най-малко. Сякаш единствено Бърбън съществуваше в цялата Вселена! В устата си, както обикновено, каубоят дъвчеше полуразложена клечка и огромните му мустаци цинично се поклащаха в такт с движението й.

Балънтайн отново се завъртя напред, чувствайки се неспособен да направи каквото и да било. Дядо му невъзмутимо продължи да блъска жената в гърдите, докато едно от ребрата й с пукот изскочи навън, пробивайки гръдния й кош. Вместо да изпищи, Диарди се опита умоляващо да впери единственото си око в Бърбън, но мъжът при вратата все така отказваше да реагира. Сцената по твърде сковаващ начин репликираше онази, при която той също толкова вцепенен лежеше под леглото в спалнята, докато дядо му зверски пребиваше Елеора на прага на къщата й. Пълната идентичност на двете събития разяждаше мозъка му и не го пускаше от хватката си, дърпайки го назад във времето, което той се опитваше да забрави.

И там, дядо му зверски удряше, и удряше, и удряше… И не защото Бърбън бе избягал при учителката си или защото тя го бе приютила. Удряше я, защото с това, последната му изневери. Предаде го и го унижи по най-болезнения начин пред собствения му внук. Елеора, или както се казваше по рождение – Гридърина Елеора Гнаут Хънтър, бе негова любовница от известно време и той не можеше да преглътне такава обида. Затова я наказа пред внука си и затова го остави да гледа цялата сцена под леглото, въпреки че добре знаеше, че той се крие там. А още по-прекрасно знаеше, че няма да предприеме нищо! И тогава, както и в момента, Балънтайн не помръдваше. С очи препълнени от ужас, той попиваше последния урок на дядо си – урок, който нямаше да забрави до края на живота си! Урок, с който безапелационно му се доказваше, че е малодушен и жалък страхливец и че изобщо не заслужава тази жена! А най-странното беше, че Елеора пееше през цялото време докато те двамата уреждаха сметките помежду си. Тя имаше хубав глас, който твърдеше, че е наследила от майка си и тогава, както и сега, пееше Песента на цветните сънища. Думите се лееха през изкъртените й зъби и течащата от устата й кръв, а тя гледаше умолително Балънтайн, в отговор на което, той също само гледаше. И този път!

Внезапно времето започна някак бързо да се смачква около Бърбън подобно на хартиено топче и той почувства, че остава затворен в средата му, почти хипнотизиран. Стаята рязко се огъна навътре и стените й сякаш го захлупиха. Пространството стана лепкаво и се сгъсти, а той в неясна просъница, вдигна бялата карабина в ръцете си и треперещо я насочи към дядо си без дори да го осъзнава напълно. Сетне веднага се спря.

Учителката му по пеене постепенно започваше да губи силите си и гласът й ставаше все по-слаб и дрезгав. Окото й пак го погледна умолително, сякаш го питаше защо. Защо й причинява това отново, и отново, и отново! Пръстът на Бърбън насила се вмъкна в предпазната скоба и нервно зачука по метала, но въпреки всичко нищо не предприе. Елеора отвори окървавената си уста и направи опит да извиси мелодията си за завършека й, при което гласът й хрипаво заглъхна, а кръвта я задави. Дядо му хвърли един последен и изпълнен с ненавист поглед към него и замахна да я довърши. Следващ удар нямаше да има и Балънтайн го знаеше много добре. Краката му почти конвулсивно пристъпиха напред, приближавайки се леко до леглото. Ръцете на дядо му се вдигнаха и застинаха в крайно горно положение. Елеора затвори око и примирено се приготви за края си. Пръстите на Бърбън се впиха в оръжието и се вкамениха. Въздухът в стаята се разтече като каша и застина.

Тъкмо в мига, когато приклада на карабината полетя към лицето на нещастната жертва за да се вреже смъртоносно в него и да прати Балънтайн в ада на собствената му съвест, последният неволно потрепери и пръстът му се сви без да иска. Целият хотел изведнъж се разтърси и светлината изчезна за миг, след което отново се появи ярка и силно контрастна. Пушката, която Бърбън все още стискаше в ръцете си, могъщо изтрещя, отеквайки хиляди пъти из помещенията на цялата сграда. В следващата секунда, главата на Гай Юлий Цезар рязко отскочи настрани, а трупът му се раздруса и кръвта му внезапно се плисна в лицето на Диарди и по цялото стъкло зад нея.

Балънтайн замръзна стъписан. Наоколо настана побъркваща тишина и тялото му се скова напълно. Нито едно мускулче от него не искаше да помръдне. Докато умът му се все така се опитваше да асимилира разигралата се сцена и очите му объркано обхождаха стаята, светът отново се смачка на топче и ушите му взеха да заглъхват. Всичко около мъжа потъна в лепкава, тягостна напрегнатост, която след малко някак си се отдръпна назад и остави само един ужасен звук да се разнася съвсем отблизо – монотонен и натрапчив, с влудяваща нервите методичност. Звук, който беше в пълен разрез с драматичната ситуация в този момент! Звук на мляскащи уста!

Бърбън се завъртя с изтръпнало тяло и бумтящата в ушите му кръв замъгли съзнанието му. Почти беше загубил разсъдъка си. Като в сън, той стисна бялата карабина и усети, че за първи път откакто се намираше в този хотел, не изпитваше никакъв страх от човека с огромните мустаци. Каубоят притеснено отстъпи назад при вида му, прехвърляйки гнусната си клечка из устата. Балънтайн уверено пристъпи напред. Каубоят отстъпи за пореден път. Те двамата продължиха да изпълняват този странен танц за още известно време, неусетно излизайки от стаята навън в коридора, докато накрая гърбът на каубоя не опря в стената на стълбището. Там той рязко се закова на място и се втренчи напред, преставайки най-сетне да дъвче.

Краката на Бърбън също спряха и той се закова застинал срещу него. Ръцете му все още стиснаха карабината. Шерифът поседя няколко секунди така и леко се пресегна към джоба на панталона си, при което Балънтайн нервно изтръпна. Въпреки всичко, ръката на каубоя продължи плавно надолу и внимателно извади малка кутийка, колкото едновремешна табакера. После пръстите му се плъзнаха ловко и я отвориха, изсипвайки съдържанието й на пода. Бърбън стъписан погледна натам. На земята, току до краката му се бяха изтърсили няколко огромни като кебапчета, кабахарски гъсеници и в момента, те бързо се разпръсваха настрани, карайки го да се чуди какво става.

Нещата впоследствие се развиха като в сън. Мъжът с пушката почувства, че нещо ужасно странно ще се случи и преди още да разбере какво, мощни вълни на ужас вече го обливаха на талази и кожата му настръхваше от лошото предчувствие. Краката му омекнаха и светът пак се разкриви пред очите му. Някъде в цялата тази ужасно объркваща ситуация, той за кратко успя да зърне очите на каубоя, преди и те да се разкривят и да изчезнат. Гледаха го малки, сиви и зли. Гледаха го тържествуващи!

Бърбън даже не успя да се запита защо. Имаше време, колкото леко да се пообърне настрани и веднага след това го връхлетя смразяващо пърхане, разнесло се неочаквано близо до ушите му. Той неистово заразмята ръце около себе си, отстъпвайки крачка след крачка назад и само секунда по-късно, нещо силно изхрущя зад гърба му, светът рязко се преобърна с главата надолу и той изненадващо загуби равновесието си.

Миг преди да полети безпомощно в нищото, пред очите на мъжа изникнаха три отвратително тлъсти усурийски гълъба и тромаво махайки с криле, едва държейки противните си тела във въздуха, се сурнаха в краката на каубоя за да се нахвърлят лакомо върху изплашените гъсеници. Това всъщност беше последното нещо, което Балънтайн зърна преди тялото му да се засили през парапета, по пътя си от двадесетия етаж на хотела надолу към партера.


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 52 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън