Сибелиус обърна глава назад, спирайки за миг пред вратата на запуснатия хотел и погледна нагоре към небето. Задаваше се буря, което беше странно, но може би всичко щеше да се размине само с облаците. В пустините често се случваше така. Той се завъртя обратно и леко бутна мръсната врата, пристъпвайки предпазливо вътре.

Пред него се откри неподдържано лоби с рецепция отляво и вход към неголям бар-ресторант отдясно. Точно отсреща имаше стъклен асансьор с разямени врати и вито стълбище до него, а по земята лежаха ужасяващо изглеждащи зелени статуи, застинали в мъртвешки пози. Въздухът миришеше тежко и неприятно на нещо разлагащо се и навсякъде бе пълно с боклуци.

Детективът пристъпи още една крачка напред. Сградата определено излъчваше някаква злокобност и сякаш неясна опасност витаеше във въздуха й. От друга страна обаче, така изглеждаха всички изоставени места – самото отсъствие на живот в тях ги правеше такива. Иначе, те си бяха просто места. Арнестън тихо се насочи към рецепцията, на чийто прашен плот седеше единствено отдавна зарязаната книга за гости и я погледна. Той протегна ръка да отгърне зелената й корица, очаквайки подобно на Канопус, да види празни листи под нея. Първият беше такъв, но за негова изненада, на втория се открояваха четири неясни означения, които гласяха: LOGOTYPE-143, LOGOTYPE-128, LOGOTYPE-176 и LOGOTYPE-423 – всичките едно под друго и на нов ред. Останалите страници не бяха използвани.

Мъжът върна книгата на мястото й и отиде до бар-ресторанта. Там, общо взето, нямаше нищо интересно, освен че чашите и другата посуда си седяха заредени по масите, покрити с три пръста прах, все едно че хората от сградата я бяха напуснали ненадейно след някоя бомбардировка, зарязвайки всичко както си е било до последно. След като се повъртя малко наоколо, детективът прекрачи четирите малки стъпала да напусне и това помещение и се приближи до асансьора. По пътя, му се наложи да прескочи няколко от зловещите фигури във фоайето, защото те лежаха разпръснати буквално навсякъде. Той се загледа любопитно в тях. Всички те бяха застинали в съвсем тривиални пози без никаква патетика, която да оправдае присъствието им тук с декоративна цел. Зелените им, покрити с патина лица имаха ококорени очи, сякаш странна смърт по статуите ги бе покосила преди още да разберат какво им се случва. Изглеждаха гротескни.

Сибелиус направи малък слалом между тях, заобикаляйки плетеницата от ръце и крака и сетне с безпокойство се вмъкна в стъкления асансьор, за който само можеше да се предполага, че е стъклен – толкова беше мръсен. Там, той потърси някакви сензорни бутони или поне обикновени копчета, но не успя да открие нищо такова. Мъжът дори не знаеше защо очаква машината да работи. Просто се налагаше да я пробва, за да види дали системата ще поиска да го отведе до някъде. Той помаха един-два пъти с ръце наоколо, където смяташе, че може да има датчици и след като отново нищо не стана, се измъкна обратно навън, вдигайки очи над вратата. Индикацията й все още светеше и една от лампичките мигаше – тази, отговаряща на двадесетия етаж – въпреки че асансьорът си седеше тук долу, с разтворени врати.

Арнестън внимателно се плъзна наляво към витото стълбище, прескачайки по пътя си поредната статуя – този път на голо момиче с книга в ръцете, след което застана до стъпалата, постлани с двупластен килим. Единият беше оригиналния, чийто цвят вече не личеше, а другият представляваше дебел слой прах отгоре му, почти толкова дебел и плътен колкото долния. Мъжът тъкмо се заизкачва нагоре и стигна до средата на първия кръг, виещ се към втория етаж, когато очите му неочаквано мярнаха някаква фигура, край която той току-що бе минал в навалицата от статуи без да я забележи. Докато я гледаше замислено, Сибелиус изведнъж осъзна, че тя не прилича на останалите. Беше също така сгърчена, но за разлика от скованите и безчувствени пози на зелените хора, изглеждаше някак по-жива в смъртта си и по-изстрадала. Освен това, стискаше карабина в ръцете си, полегнала върху гърдите й.

Детективът бързо слезе обратно и се приближи до мястото. Тялото на мъжа лежеше неестествено застинало – все едно счупено – а очите му се бяха втренчили ужасени в нещо, сякаш напрегнато го бяха следили до последно преди да умре. Арнестън вдигна глава, опитвайки се да прецени ситуацията. Над него, стълбищната шахта се извисяваше главозамайващо висока, увенчана на върха си с кръгъл, стъклен прозорец и на един от последните етажи – Сибелиус можеше да се обзаложи, че е двадесетият – белият парапет на стълбището като че ли беше изкъртен. Детективът смъкна поглед и се огледа наоколо. Под дебелият слой прах, той скоро откри няколко парчета дърво, които очевидно бяха паднали оттам заедно с мъжа с пушката.

Секунди по-късно, той се върна при тялото и леко го докосна по врата с опакото на пръстите си. Беше безсмислен жест. Плътта отдавна беше изстинала, но без признаци на разлагане. Последното, а защо не и първото, вероятно напълно се вписваше в реда на нещата, при положение че човекът присъстваше тук единствено във виртуално състояние. Мъртвецът имаше възпълна фигура и плешиво теме и носеше отдавна обезцветена тахайска риза с къси панталони. Детективът предположи, че трупът сигурно е на Нел Кенди – същият онзи, който бе ходил при родителите на Георгиус да им предлага пари. Не можеше да е друг, защото по същото време, Венкатеш вече се бе намирал в кома след опита си за самоубийство, а Анибал, както изглежда, бе тръгнал на отчаяното си пътешествие към Канопус. Освен това, Евстатия беше споменала, че посетителят им бил нисък, възпълен и с оредяла коса, а фигурата на земята напълно съответстваше на описанието.

Сибелиус озадачено се запита защо ли Кенди си е направил този труд? Дали изпитваше угризения или просто искаше да им затвори устата? Докато размишляваше, му хрумна и трети вариант. Може би програмистът целенасочено бе подхвърлил идеята за Канопус на Георгиус и подкупът, в този случай, е бил претекст. Влизането му тук е представлявало едно твърде рисковано начинание без абсолютно никаква сигурност относно резултата от действията му и вероятно, Нел е искал да се застрахова, оставяйки следа след себе си, ако случайно всичко се обърка. За съжаление, мъжът на пода никога повече нямаше да има възможност да потвърди или отхвърли тази негова теория.

След минута-две, Арнестън бавно се завъртя и се върна към изкачването си нагоре, по дългия път към двадесетия етаж. Стълбите се заточиха монотонно край него и само тежкото му дишане, от време на време, нарушаваше гробовната тишина надвиснала над това мъртво място. Също от време на време, детективът се спираше по етажите да надникне из пустите коридори и да се увери, че там няма никой. Разбира се, не беше възможно да ги провери всичките, но възнамеряваше, ако най-горе не открие нищо, после като се спуска обратно, да огледа някои от стаите по-обстойно.

Докато вървеше умислено, мъжът неуверено се запита как ли щеше да излезе оттук. Не от хотела, а от самата виртуална реалност. Засега нищо не подсказваше, че подобно нещо е възможно. Цялата неопределеност на ситуацията и усещането за обреченост, прекалено много напомняха за един друг фрагмент от живота му, когато той се чувстваше също толкова объркан. Това беше бягството му от Аксиандра. Детективът подозираше, че споменът за него в момента, никак не е случаен. Най-вероятно системата вече започваше да го обработва, без самият той да си дава сметка.

Арнестън зави при четвъртия етаж и уморено продължи пътя си. Макар и да не искаше да се връща към тези години и да се опитваше да се съпротивлява, той неохотно си спомни отново за така наречения „инцидент“ със Сая Кингсмаунтин. Това, че отхвърли момичето, всъщност не изчерпваше проблема докрай. Такива неща, макар и крайно рядко се случваха, когато избраният не обичаше девойката в някаква по-сериозна степен. Странно, но в случая, изобщо не ставаше въпрос Сибелиус да я мрази или нещо толкова. Причината за отказа му не се коренеше в самата нея, а във факта, че той до голяма степен се оказа неспособен да направи този компромис в живота си. Просто така беше устроен и не можеше да си представи, че ще живее с някого, когото не обича. По-лошото обаче беше, че младежът не само че не спази обичая, като напук на установените порядки си позволи да направи избор, ами и не спази ритуала, който следваше от избора му.

Сибелиус запъхтяно спря на седмия етаж да почине за кратко и угнетено погледна навътре в прилежащия коридор, който зееше отстрани на стълбището, мрачен и потискащ. Мъжът мина, все пак, да пробва няколко от вратите на стаите, но те се оказаха заключени, въпреки че нямаха каквито и да е брави или ключалки.

След малко, той се върна назад и пак се закатери по стълбите, питайки се защо ли някои общества бяха така сковано устроени и обременени с условности, като неговото собствено например, а същевременно другаде из вселената, имаше хора с диаметрално противоположна житейска нагласа – първосигнални, лековерни, безгрижни до безразсъдство, че даже и глуповати. Расата на Полийн – алдебаранците – бяха точно такъв пример. Разбира се, причината лесно можеше да се обясни с еволюцията, но защо все пак съществуваха чак толкова големи крайности? За кой ли път откак живееше в изгнание, Арнестън се зачуди как обществото на Аксиандра бе достигнало до идеята за подобен начин на живот, граничещ с почти пълно индивидуално себеотричане. И как ли хората първоначално се бяха съгласили да го приемат?

Детективът бавно обърна по стълбите към дванадесетия етаж и потъна още по-дълбоко в разсъжденията си. Проблемът с приемането, като се замислеше, може би не беше чак толкова сложен. Целият трик се основаваше на това, че обществото винаги разполага със съюзничеството на времето, когато се опитва да сломи съпротивата на отделния индивид. Ако на някоя цивилизация, по някаква причина й се наложеше или просто й хрумнеше да наложи особено рестриктивни порядки, тя обикновено не го правеше веднага. Ако се опиташе изведнъж да пречупи хората, в най-добрия случай, рискуваше да си навлече яростен опортюнизъм, а в най-лошия – масови вълнения.

Вместо да използват насилие, повечето общества постъпваха подмолно при налагането на авторитета си. Те игнорираха неподатливите на промяна възрастни индивиди, които така или иначе вече имаха твърдо установена и закостеняла ценностна система и вместо тях, се съсредоточаваха върху новородените и подрастващите. Започваха със систематична упоритост, ден след ден, да им втълпяват една и съща идея и след десетина години, тя вече не се възприемаше като толкова нова и странна. После, след още десетина-двадесет, тя се превръщаше в преобладаващо виждане сред хората, а след четиридесет, те самите започваха да я налагат на околните, които не я спазват. Междувременно, твърдоглавите старци биваха маргинализирани или измираха и по този прост и естествен начин, под формата на „зараждащи“ се традиции, обществото можеше да стигне до всякакви крайности. Нещо такова, вероятно се бе случило и на Аксиандра с течение на времето.

Арнестън се изкачи на петнадесетия етаж и след като няколко пъти, бързо си пое въздух за да успокои сърцето си, продължи нагоре. Порядките на родната му планета, между другото, действително бяха достигнали до небивали крайности. Там имаше толкова тежка система от правила, каквато не съществуваше никъде другаде по света и многобройни ритуали, чертаеха реакциите на хората при всяка една ситуация. Човек никога не се чувстваше в пълна степен свободен на Аксиандра, макар че нямаше как да го осъзнае докато е там. Изискваше се да напуснеш родината си, както Сибелиус постъпи, за да видиш нещата отвън, но то пък беше нещо, което никой не вършеше, защото също бе предмет на вековна закостенялост. Случаят с неговия живот се разглеждаше като абсолютно изключение от правилата, защото той, де факто, ги наруши всичките до последното.

Детективът поспря за миг на седемнадесетият етаж и нервно се заслуша. Сетне, неуверено тръгна отново. Отнякъде, внезапно бе разнесло тихо и странно скърцане на дърво. Не се разбираше откъде идва, защото се чуваше отвсякъде. Може би животни бяха населили изоставената сграда, след като хората я бяха напуснали – птици или нещо подобно – но не беше много вероятно, защото всичко наоколо, всъщност го създаваше „Алоха“!

Скоро Арнестън обърна при осемнадесетия етаж и продължи с тягостните си мисли. Споменът за напускането на Аксиандра периодично го гнетеше и не го оставяше на мира, но не бяха глупавото общество или неговите традиции това, което го глождеше. Той отдавна бе изхвърлил и двете от ума си и смяташе ситуацията там за злощастно стечение в историята на планетата, което впоследствие се бе усложнило заради изолацията й. Вместо това, проблемът за него се коренеше във факта, че Сая пострада от решението му и ако той избяга от ритуала, който следваше, тя със сигурност не беше. Момичето трябваше, на практика, да обере горчивите плодове, които той пося за нея.

Обществото на Аксиандра се славеше надлъж и нашир из галактиката със своя краен консерватизъм. Повечето от околните раси смятаха планетата за населявана от фанатици или в най-добрия случай, от хронично депресирани и нещастни хора. Макар това да се явяваше субективно усещане, до известна степен, имаше и доста обективизъм в него. На Аксиандра наистина съществуваха хиляди ритуали, при все че почти нямаше празници, на които те да се извършват. Бяха, по-скоро, ежедневни по смисъла си. Съществуваше ритуал за неволна или нарочна обида, за лъжа, за завист, за изпитан гняв, за похот, за присмех, отвращение, презрение, гордост, за интрига, егоизъм, надменност… За всичко! И всеки един от тях стриктно се спазваше. Обичаят за отказ на Свети Рубикон, повеляваше младежът сам да извърши кастрация върху себе си. Идеята бе, че отказвайки девойката, той се отказваше и от възможността да има семейство, деца и светски живот въобще. Очакваше се след този акт, той да се самоизолира на някоя планина и да остане там до края на живота си. Само дето се оказа, че Сибелиус не е готов да направи това, макар че също не беше готов и на другото – да прекара дните си с жена, която не обичаше.

Арнестън стигна до двадесетия етаж и се спря за малко при изкъртения парапет да огледа мястото на инцидента. То не му донесе почти никаква допълнителна информация и затова, той погледна нататък по коридора. Също както предишните под него, и този беше празен и тъмен, но за разлика от тях, една от вратите му седеше открехната. Детективът бавно се насочи към нея. Докато вървеше натам, той отново си припомни драмата, която се разигра в семейството му веднага след като се разбра за неговия двоен отказ. Подобно нещо беше нечувано. Майка му по цял ден ходеше из къщи и плачеше, баща му викаше за първи път в живота си и настояваше, той да поеме своята отговорност и да извърши онова, което обичаят повелява, а сестра му, която във всяка друга ситуация би злорадствала, мълчеше стъписано и не смееше да отрони нито дума. Толкова шокирана изглеждаше! Единствено заради чичо му по майчина линия, Сибелиус успя в крайна сметка да се измъкне тайно от Аксиандра, а по този начин и от дълга си. Ако беше останал на планетата, дори и след твърдия си отказ, тежките порядки на нея вероятно щяха да го принудят да спази предписанията.

От друга страна обаче и така не се получи кой знае колко добре. Животът му никога след това не можеше да е пълноценен, чисто и просто заради угризенията, които Сибелиус изпитваше непрекъснато. При създалото се положение, семейството му щеше да е опозорено завинаги и лишено от възможността да общува социално с другите хора – това беше пък ритуалът за тях в този случай. Даже и сестра му трябваше да завърши живота си сама, без приятели. Единствено, ако успееше да намери някой да се омъжи за нея, щеше да бъде реабилитирана, но подобен обрат след немислимата постъпка на брат й, бе направо абсурдно невъзможен.

Арнестън замаяно се приближи до отворената врата на стая две хиляди двеста и десет и после рязко се спря, усещайки изключително неприятна тръпка да лази нагоре по гръбнака му. Едва в този миг, той осъзна, че чувството му за вина, с което открай време живееше и с което донякъде беше свикнал, тук, на последния етаж, се бе изострило до почти крайна степен. Освен това, скърцането от дърво се бе усилило и вече се чуваха приглушени гласове, които определено липсваха преди. Всъщност, по-скоро се чуваше само един глас и той монотонно нареждаше нещо, но ехото на стълбището го повтаряше многократно, правейки го да звучи като хор. Приличаше на напев от безкрайна песен с много провлачена и тъжна мелодия. Гласът принадлежеше на жена.

Мъжът като в транс направи последната крачка към вратата и я бутна леко, угнетено пристъпвайки в помещението. Песента неочаквано се извиси и закънтя още по-силна и подтискаща из празния хотел.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)