logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
54


Сибелиус обърна глава назад, спирайки за миг пред вратата на изоставения хотел и погледна нагоре към небето. Задаваше се буря, което беше странно, но може би всичко щеше да се размине само с облаците. В пустините често се случваше така. Той се завъртя обратно и леко бутна мръсната врата, пристъпвайки предпазливо вътре.

Пред него се откри доста мърляво лоби с рецепция отляво и вход към неголям бар-ресторант отдясно. Точно отсреща имаше стъклен асансьор с разямени врати и вито стълбище до него, а навсякъде по земята лежаха ужасяващо изглеждащи зелени статуи, застинали в мъртвешки пози. Въздухът миришеше тежко и неприятно на нещо лепкаво и навсякъде бе пълно с боклуци.

Детективът пристъпи още една крачка напред. Сградата определено излъчваше злокобност и сякаш неясна опасност витаеше във въздуха й. От друга страна обаче, така изглеждаха всички изоставени места – самото отсъствие на живот в тях ги правеше такива. Иначе, те си бяха просто места. Арнестън тихо се насочи към рецепцията, на чийто прашен плот седеше единствено отдавна зарязаната книга за гости и я огледа. Той протегна ръка и отгърна зелената й корица, очаквайки подобно на Канопус, да види празни страници под нея. Първата беше такава, но за негова изненада, на втората се откриха четири неясни означения, които гласяха: LOGOTYPE-143, LOGOTYPE-128, LOGOTYPE-176 и LOGOTYPE-423 – всичките едно под друго и на нов ред. Останалите листа не бяха използвани.

Мъжът остави книгата на мястото й и отиде до бар-ресторанта. Там общо взето не се забелязваше нищо интересно, освен че посудата и чашите си седяха заредени по масите и покрити с три пръста прах, все едно че хората от сградата я бяха напуснали ненадейно след някоя бомбардировка, зарязвайки всичко както си е било до последно. След като се повъртя малко наоколо, детективът напусна и това помещение, изкачвайки четирите малки стъпала и приближавайки се до асансьора. По пътя, му се наложи да прескочи няколко от зловещите фигури по земята, защото те лежаха разпръснати буквално навсякъде. Той се загледа любопитно в тях. Всички те бяха застинали в съвсем тривиални пози без никаква патетика, която да оправдае присъствието им тук с декоративна цел. Зелените им, покрити с патина лица имаха ококорени очи, сякаш странна смърт по статуите ги бе покосила преди още да разберат какво им се случва. Изглеждаха напълно гротескни.

Сибелиус направи малък слалом, заобикаляйки плетеницата от ръце и крака и сетне с безпокойство се вмъкна в стъкления асансьор, за който само можеше да предполага, че е стъклен – толкова беше мръсен. Там той потърси копчета или сензорни бутони, но не успя да открие нищо такова. Мъжът дори не знаеше защо очаква машината да работи – просто се налагаше да я пробва за да види дали системата не искаше да го отведе до някъде. Той помаха един-два пъти с ръце наоколо, където смяташе, че може да има датчици и след като нищо не стана, се измъкна обратно навън, вдигайки очи над вратата. Индикацията й светеше и една от лампичките й мигаше – тази, отговаряща за двадесетия етаж – въпреки че асансьорът си седеше тук долу с разтворени врати.

Арнестън внимателно мина наляво към витото стълбище, прескачайки по пътя си поредната статуя – този път на голо момиче с книга в ръцете, след което застана до стъпалата, постлани с двоен килим. Единият беше оригиналният, чийто цвят вече не личеше, а другият представляваше дебел слой прах отгоре му, почти толкова плътен както долния. Мъжът тъкмо се заизкачва нагоре и стигна до средата на обръча, виещ се към втория етаж, когато очите му неочаквано се спряха на някаква фигура, край която той току-що бе минал без да я забележи в навалицата. В момента, докато я гледаше, Сибелиус изведнъж осъзна, че тя не приличаше на останалите статуи из фоайето. Беше също така болезнено сгърчена, но за разлика от скованите и безчувствени пози на зелените хора, тази изглеждаше някак по-жива в смъртта си и по-изстрадала. Освен това, стискаше карабина в ръцете си, полегнала върху гърдите й.

Детективът бързо слезе обратно и се приближи до мястото. Тялото лежеше неестествено – сякаш лишено от скелет – а очите му се бяха втренчили ужасени, все едно мъжът до последния си миг напрегнато бе следил нещо. Арнестън вдигна глава и се опита да прецени ситуацията. Над него, стълбищната шахта се извисяваше главозамайващо висока, увенчана на върха на тавана с кръгъл, стъклен прозорец и на един от последните етажи – Сибелиус можеше да се обзаложи, че е двадесетият – белият парапет на стълбището висеше изкъртен навън. Детективът смъкна поглед и се огледа наоколо. Под дебелият слой прах, той скоро откри няколко парчета дърво, които очевидно бяха паднали от там заедно с мъжа с пушката.

Секунди по-късно, той се върна при тялото и го докосна с опакото на пръстите си. Плътта се усещаше студена, но без никакви признаци на разлагане. Последното, вероятно напълно се вписваше в реда на нещата, при положение че човекът присъстваше тук във виртуално състояние. Мъртвецът имаше възпълна фигура и плешиво теме и носеше отдавна обезцветена тахайска риза с къси панталони. Детективът предположи, че трупът сигурно е на Нел Кенди – същият, който бе ходил при родителите на Георгиус да им предлага пари. Не можеше да е друг, защото по същото време, Венкатеш се намираше в кома след опита си за самоубийство, а Анибал, както изглежда, бе тръгнал на отчаяното си бягство към Канопус. Освен това, Евстатия беше споменала, че посетителят им бил нисък, пълен и с рядка коса, а фигурата на земята напълно отговаряше на описанието.

Сибелиус озадачено се запита защо ли Кенди си е направил този труд? Дали изпитваше угризения или само искаше да им запуши устата? След малко обаче, го осени хрумването, че може би целенасочено е подхвърлил идеята за Канопус на Георгиус. Подкупът в този случай е бил претекст. Влизането му тук е представлявало едно твърде рисковано начинание без абсолютно никаква сигурност относно изхода от действията му и вероятно Нел е искал да се застрахова, оставяйки следа след себе си, ако случайно всичко се обърка. За съжаление, мъжът на пода, никога повече нямаше да има възможност да потвърди или отхвърли тази теория.

Няколко минути по-късно, Сибелиус бавно се завъртя и се върна към изкачването по дългия си път нагоре към двадесетия етаж. Стълбите се заточиха монотонно край него и единствено тежкото му дишане, от време на време, нарушаваше гробовната тишина надвиснала над това мъртво място. Също от време на време, детективът се спираше по етажите да надникне из пустите коридори и да се увери, че там няма никой. Разбира се, не беше възможно да провери всички стаи по пътя си, но възнамеряваше, ако най-горе не открие нищо, после като се спуска обратно да огледа някои от тях по-обстойно.

Докато вървеше, мъжът неуверено се запита как ли щеше да излезе от тук. Не от хотела, а от самата виртуална реалност. Засега нищо не подсказваше, че подобно нещо е възможно. Цялата неопределеност на ситуацията и усещането за обреченост, прекалено много напомняха за един друг фрагмент от живота му, когато той се чувстваше също толкова объркан. Това беше бягството му от Аксиандра. Детективът подозираше, че споменът за него в момента никак не е случаен. Най-вероятно системата вече започваше да го обработва без самият той да си дава сметка.

Арнестън зави при четвъртия етаж и уморено продължи пътя си. Макар и да не искаше да се връща към тези години и да се опитваше да се съпротивлява, той неохотно си спомни отново за така наречения „инцидент“ със Сая Кингсмаунтин. Това, че отхвърли момичето не представляваше целия проблем. Такива неща, макар и крайно рядко се случваха, когато младежът не обичаше девойката в някаква наистина изключителна степен. Странно, но в случая не ставаше въпрос Сибелиус да я мрази чак толкова. Причината за отказа му не се коренеше в човека, а във факта, че до голяма степен той се оказа неспособен да направи този компромис в живота си. Просто бе създаден така и не можеше да си представи, че ще живее с някого, когото не обича. По-лошото всъщност беше, че не само че не спази обичая, като напук на порядките си позволи да направи избор, ами и не спази ритуала, който идваше като следствие от избора!

Сибелиус спря да почине за кратко на седмия етаж и угнетено погледна по прилежащия коридор, който зееше отстрани на стълбището мрачен и потискащ. Мъжът мина и пробва все пак няколко от вратите на стаите, но те се оказаха заключени и което изглеждаше по-любопитно – липсваха каквито и да било брави или ключалки по тях.

След малко, той се върна назад и се закатери нагоре по стълбите, питайки се защо ли някои общества бяха така сковано устроени и обременени с условности, като неговото собствено например, а същевременно другаде из Вселената пък имаше хора с диаметрално противоположна житейска нагласа – първосигнални, лековерни, безгрижни до безразсъдство, че даже и глуповати. Расата на Полийн – алдебаранците – бяха точно такъв пример. Разбира се, причината, както винаги се криеше в еволюцията, но защо съществуваха крайности в такава голяма степен? За кой ли път откак живееше в изгнание, Арнестън се зачуди как ли обществото на Аксиандра поначало е достигнало до идеята за подобен начин на живот, почти граничещ с индивидуално себеотричане? И как ли хората първоначално се бяха съгласили да го приемат?

Детективът обърна по стълбите към дванадесетия етаж и потъна още по-дълбоко в разсъжденията си. Проблемът с хората като се замислеше, не беше чак толкова сложен. Целият трик се основаваше на факта, че обществото винаги разполага със съюзничеството на времето, за да сломи съпротивата на отделния индивид. Ако на някоя цивилизация, по някаква причина й хрумнеше да наложи рестриктивни порядки, тя обикновено не избираше да го направи веднага. Ако се опиташе силово да пречупи хората, в най-добрия случай рискуваше да си навлече яростен опортюнизъм, а в най-лошия – масови вълнения.

Вместо да използват насилие, повечето общества постъпваха подмолно при налагането на авторитета си. Те временно забравяха за неподатливите на промяна възрастни индивиди, които така или иначе имаха закостеняла ценностна система и вместо тях, подхващаха новородените и подрастващите. Започваха със систематична упоритост, ден след ден, да им втълпяват една и съща идея. След двадесетина години, новата идея вече не се възприемаше като толкова нова и странна; след четиридесет, тя се превръщаше в преобладаващо виждане сред хората; а след шестдесет, те сами започваха да я налагат на околните, които не я спазват. Междувременно, твърдоглавите старци измираха и по този прост и естествен начин, под формата на традиции, обществото можеше да се развие всячески – дори и до абсурдни граници, ако поради някаква причина упорстваше в това. Нещо такова вероятно се бе случило и на Аксиандра с течение на времето.

Арнестън се изкачи петнадесетия етаж и след като няколко пъти бързо си пое въздух за да успокои сърцето си, продължи нагоре. Порядките на родната му планета, между другото, действително бяха достигнали до небивали крайности. Там имаше такава тежка обремененост, както никъде другаде по света и хиляди ритуали, чертаеха реакциите на хората при всяка една ситуация. Човек никога не успяваше да се почувства в пълна степен свободен на Аксиандра, макар че нямаше възможност да го осъзнае докато е там. Изискваше се да напуснеш родината си, както Сибелиус постъпи, за да видиш нещата отвън, но то пък беше нещо, което никой не вършеше, защото също бе предмет на вековна закостенялост. Случаят с неговия живот се разглеждаше като абсолютно изключение от правилата и той не се реши на постъпката си, която последва след отказа му, а се принуди да я направи.

Детективът поспря за миг на седемнадесетият етаж и нервно се заслуша. Сетне, неуверено тръгна отново. Отнякъде внезапно бе започнало да се разнася тихо и странно скърцане на дърво. Не се разбираше откъде идва, защото се чуваше отвсякъде. Може би животни бяха населили изоставената сграда, след като хората я бяха напуснали – птици или нещо подобно, въпреки че не беше много логично. Всичко наоколо го създаваше Алоха!

Скоро Арнестън обърна при осемнадесетия етаж и продължи с тягостните си мисли. Споменът за напускането на Аксиандра периодично го гнетеше и не го оставяше на мира. Не бяха глупавото общество и традициите му това, за което всъщност му пукаше. Той отдавна бе изхвърлил и двете от ума си и смяташе ситуацията за злощастно стечение в историята на планетата, което впоследствие се бе усложнило заради изолацията й. Проблемът за него се коренеше изцяло във факта, че Сая пострада от решението му и ако той избяга от ритуала, който следваше, тя най-вероятно не беше. Момичето трябваше на практика да обере горчивите плодове, които той пося за нея.

Обществото на Аксиандра се славеше надлъж и нашир из галактиката със своя краен консерватизъм. Повечето от околните раси смятаха планетата за населена от фанатици или в най-добрия случай, от хронично депресирани и нещастни хора. Макар това да се явяваше субективно, до известна степен имаше и форма на обективна истина в него. На Аксиандра съществуваха ритуали за всичко, при все че почти липсваха празници, на които те да се извършват. Бяха по-скоро ежедневни по смисъла си. Съществуваше ритуал за неволна или нарочна обида, за лъжа, за завист, за изпитан яд, за гняв, за поход, за присмех, отвращение, презрение, гордост, за интрига, егоизъм, надменност… И всеки един от тях стриктно се спазваше! Обичаят за отказ на Свети Рубикон, повеляваше младежът сам да извърши кастрация върху себе си. Идеята бе, че отказвайки девойката, той се отказваше и от възможността да има семейство, деца и светски живот въобще. Очакваше се след този акт, той да се самозаточи на някоя планина и там да прекара остатъка от живота си. Само дето се оказа, че Сибелиус не е готов да направи това, макар че също не беше готов и на другото – да прекара дните си с жена, която не обичаше.

Арнестън стигна до двадесетия етаж и се спря при изкъртения парапет да огледа мястото на инцидента. То не му донесе никаква допълнителна информация и затова той погледна нататък по коридора. Също както предишните под него, и този зееше празен и тъмен, но за разлика от тях, една от вратите му стоеше отворена. Детективът бавно се насочи към нея. Докато вървеше натам, той отново си припомни драмата, която се разигра в семейството му веднага след като се разбра за неговия двоен отказ. Подобно нещо беше нечувано. Майка му по цял ден ходеше из къщи и плачеше, баща му викаше за първи път в живота си и настояваше, той да поеме своята отговорност и да извърши онова, което обичаят повелява, а сестра му, която във всяка друга ситуация би злорадствала, мълчеше и не смееше да отрони нито дума. Толкова шокирана изглеждаше! Единствено заради чичо му по майчина линия, Сибелиус успя да се измъкне тайно от Аксиандра, а по този начин и от дълга си. Ако беше останал на планетата, дори и след твърдия си отказ, тежките порядки на нея в края на краищата вероятно щяха да го принудят да спази изискванията.

От друга страна обаче, и така не се получи кой знае колко добре. Животът му никога след това не можеше да е пълноценен, чисто и просто заради угризенията, които Сибелиус изпитваше от този момент нататък. При създалото се положение, семейството му щеше завинаги да е опозорено и лишено от възможността да общува социално с другите хора – това беше пък ритуалът за тях в този случай. Даже и сестра му трябваше да завърши живота си сама, без приятели. Единствено, ако успееше да намери някой да се омъжи за нея, щеше все пак да бъде реабилитирана, но подобен обрат след немислимата постъпка на брат й бе направо абсурден.

Арнестън зави край отворената врата на стая две хиляди двеста и десет и после рязко се спря, усещайки изключително неприятна тръпка да лази нагоре по гръбнака му. Едва в този миг, той осъзна, че чувството му за вина, с което открай време живееше и с което донякъде беше свикнал, тук пред стаята, изведнъж се бе изострило до почти крайна степен. Освен това, скърцането от дърво се беше усилило и се чуваха непознати и приглушени гласове, които липсваха преди. Всъщност, по-скоро се чуваше само един глас и той монотонно нареждаше нещо, но ехото го повтаряше многократно и го караше да звучи многопластово. Приличаше на напев с неясен текст и крайно потискаща мелодия. Гласът със сигурност принадлежеше на жена.

Мъжът като в транс направи поредната крачка напред и леко пристъпи в помещението. Песента неочаквано се извиси и закънтя някак по-отчетливо и ясно из празния хотел.


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 54 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън