logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
55


Анибал леко и унесено се носеше по повърхността на океана. Наоколо изглеждаше странно тихо и спокойно. Океанът на Канопус никога не беше тих! Той с мъка осъзна, че това не е повърхността му, а пространството под нея. Затова не се усещаха резки движения. Той потъваше!

Рекстън не направи никакъв опит да изплува. Знаеше, че няма смисъл. Океанът дори не беше истински, а просто една проекция в съзнанието му. И най-ироничното бе, че той никога нямаше физически да се докосне до мястото, което така силно го омагьоса. Толкова много му се искаше да е обратното!

Мъжът плавно направи опит да се завърти. Около него, светлината хвърляше игриви зелени сенки от вълните които бушуваха горе, а назад се точеше дълга, червена диря. Анибал погледна към себе си, но не видя никаква рана по тялото си. Също и нищо не чувстваше.

Можеше ли нещата да се стекат другояче, запита се той, докато все така се рееше из въображаемата вода и някак с изненада установи, че не изпитва почти никаква емоция от отговора на въпроса си. Сякаш изобщо не го интересуваше. А и друго развитие вероятно не би било възможно при дадените обстоятелства. От един момент нататък, кодът на Алоха бе забил и това се оказа краят. Не успявайки да постигне заданието по основната си цел – удовлетворение от страна на участниците, програмата изведнъж започна бясно да прекалкулира ситуациите с минимални отклонения, с идеята накрая да излезе от уравниловката чрез елементарно налучкване. Лууповете, отначало по-скромни, впоследствие бяха станали все по-масивни и всеобхватни.

В този случай, имаше само две възможности – Анибал почти не разполагаше с избор. Той или трябваше да премахне първи постулат, което щеше да направи системата неуправляема и хаотична, или да го премести след скрипта за автономност, освобождавайки я по този начин от задължението да вземе определени решения на всяка цена. Един вид, да й позволи да стигне до заключението, че основната й цел е неизпълнима и сама да се откаже от нея. Преди да влезе вътре, той точно това и направи. Удовлетворението на участниците в пула вече не представляваше идея-фикс за Алоха!

Мъжът рязко почувства как започва да губи ориентация в пространството. Той не усещаше повече океана над себе си. Съзнанието му потъваше навътре и губеше връзка със сетивата му, което отново го накара да съжали, че никога нямаше да види истинския Канопус. А и не само него! От толкова много други неща съзнателно се бе лишавал през живота си, че даже не можеше да ги изброи. Беше странил от всички и живял аскетично, но сега осъзнаваше, че може би е било грешка. Поне от време на време трябваше да се спира и да се опитва да разбере хората около себе си, а защо не и да се порадва на живота си! Анибал с изненада осъзна, че реално погледнато, той не беше кой знае колко по-различен от Венкатеш – човекът, чиято ценностна система толкова често критикуваше приживе. Подобно на съдружника си, и той живееше затворен в някакъв свой измислен виртуален свят с единствената разлика, че се намираше там не защото истинският му е недостатъчен, а защото искаше да избяга и да се скрие от него!

С последен, отчаян порив на съзнанието си и с огромно съжаление, Анибал си даде сметка, че провалът на Алоха, а и неговият собствен, всъщност са били предопределени още от самото начало. Още от замислянето на цялата система! И не беше виновен Венкатеш, нито военните, нито който и да е друг. Той просто трябваше да е малко по-добър психолог, отколкото програмист и щеше да види, че и двата сценария бяха еднакво безсмислени. Прикачването на първи постулат принизяваше Алоха до нивото на машина. Отказваше й автономна воля и интелект. Изключването му от друга страна, я правеше свободна, но и хаотична, също като безбройните тривиални същества, пръснати навсякъде из Вселената, които лутайки се, търсеха пътя си през нея. Лишаваше я от нейната уникалност и я караше да бъде реплика на живота. Какъв смисъл обаче имаше да се преследва идеята за изкуствен интелект, ако той ще е само едно неразличимо копие на естествения? Изкуственият интелект сам по себе си не можеше да съществува! В момента на своето освобождаване за да бъде интелект, той се превръщаше в обикновена имитация!

Светът около Анибал внезапно премигна и потъна в абсолютна тишина и спокойствие. Мъжът успя да задържи усещането си за пространство още известно време, което му позволи да запази горчивината на последната си мисъл, но то не продължи особено дълго. Постепенно умората му надделя и той бавно затвори очи, макар че отдавна нищо не виждаше. Сетне се отпусна и не след дълго, съзнанието му изчезна. Той престана да чувства каквото и да било.


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 55 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън