Анибал леко и унесено се носеше по повърхността на океана. Наоколо изглеждаше странно тихо и спокойно. Океанът на Канопус никога не беше тих! Той с мъка осъзна, че това всъщност не е повърхността му, а пространството под него. Затова не се усещаха резки движения. Той просто потъваше.

Рекстън не направи никакъв опит да изплува. Знаеше, че няма смисъл. Океанът дори не беше истински, а само една проекция в съзнанието му. И най-ироничното от всичко бе, че той никога нямаше да се докосне физически до мястото, което така силно го омагьоса. Толкова много му се искаше да е обратното!

Мъжът плавно се опита да се завърти. Около него, светлината хвърляше игриви зелени сенки от вълните които бушуваха горе, а отзад се точеше дълга, червена диря. Анибал учудено погледна към себе си, но не видя рани по тялото си. Също така и не чувстваше болка.

„Можеше ли нещата да се стекат другояче?“ – запита се той, докато все така се рееше из въображаемата вода и след малко, с изненада установи, че не изпитва почти никаква емоция от отговора на въпроса си. Сякаш изобщо не го интересуваше. А и друг резултат вероятно не би бил възможен при дадените обстоятелства. Просто, от един момент нататък, кодът на „Алоха“ бе забил и това се оказа краят. Не успявайки да постигне основната си цел – пълното удовлетворение от страна на участниците в симулацията – програмата изведнъж започна бясно да интерполира ситуации с минимални разлики, с идеята накрая да излезе от уравниловката чрез елементарно налучкване. Лууповете, отначало по-скромни, впоследствие бяха станали по-масивни и всеобхватни и накрая тотално задръстиха постулатната платформа.

В дадения случай, имаше само две възможности за действие – Анибал почти не разполагаше с избор. Той или трябваше напълно да премахне първи постулат, което щеше да направи системата неуправляема и хаотична, или да го премести след скрипта за автономност, освобождавайки по този начин „Алоха“ от задължението да вземе определени решения на всяка цена. Един вид, да й позволи да стигне до заключението, че основната й цел е неизпълнима и сама да се откаже от нея. Преди да влезе вътре, той точно това и стори. Удовлетворението на участниците в пула вече не представляваше идея-фикс за нея!

Мъжът някак тромаво почувства, че започва да губи ориентацията си в пространството. Той не усещаше повече океана над себе си. Съзнанието му потъваше все по-навътре и навътре и губеше връзка със сетивата му, което отново го накара да съжали, че никога няма да види истинския Канопус. А и не само него! От толкова много други неща съзнателно се бе лишавал през живота си, че даже не можеше да ги изброи. Беше странил от всички и живял аскетично, но сега осъзнаваше, че може би е било грешка. Поне от време на време, трябваше да се спира и да се опитва да разбере хората около себе си, а защо не и да се порадва на живота си. Анибал с тъга осъзна, че реално погледнато, той не беше кой знае колко по-различен от Венкатеш – човекът, чиято ценностна система толкова често критикуваше приживе. Подобно на съдружника си, и той живееше затворен в своя измислен, виртуален свят с единствената разлика, че не го правеше, защото истинският му е недостатъчен, а за да избяга и да се скрие от него.

С последен, отчаян порив на съзнанието си и с огромно съжаление, Анибал си даде сметка, че провалът на „Алоха“, а и неговият собствен, всъщност са били предопределени още от самото начало. Още от замислянето на цялата система! И не беше виновен Венкатеш, нито военните, нито който и да е друг. Той просто трябваше да е малко по-добър психолог, отколкото програмист и щеше да види, че и двата сценария за първи постулат бяха еднакво безсмислени. Съществуването на такъв принизяваше „Алоха“ до нивото на машина. Отказваше й автономна воля и самосъзнание. Изключването му, от друга страна, я правеше свободна, но също и хаотична – точно както безбройните тривиални същества, пръснати навсякъде из вселената, които лутайки се сляпо, търсеха пътя си през нея. Лишаваше я от нейната изключителност и я караше да бъде обикновена реплика на живота. Какъв смисъл имаше обаче да се преследва идеята за изкуствен интелект, ако той ще е само едно неразличимо копие на естествения? На практика, изкуствен интелект, сам по себе си, не можеше да съществува. В момента на своето освобождаване за да стане такъв, той се превръщаше в глупава имитация!

Светът около Анибал внезапно премигна няколко пъти и после потъна в абсолютна тишина и спокойствие. Мъжът успя да задържи съзнанието си будно още известно време, което му позволи да запази горчивината на последната си мисъл, но това не продължи много. Постепенно умората му надделя и той бавно затвори очи, макар че отдавна вече нищо не виждаше. Сетне тялото му се отпусна и не след дълго, мислите му изчезнаха. Той престана да чувства каквото и да било.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)