Сибелиус нервно се въртеше в кръг и несигурно се оглеждаше около себе си. Коридорът продължаваше дълъг и тъмен напред, разклоняваше се и разклоненията, от своя страна, също се разклоняваха. Зад него зееше разямената врата на асансьора, но той не искаше да помръдне повече. Също така и нямаше никакви копчета за управление. Горе, на последния етаж, Арнестън бе влязъл в стая две хиляди двеста и десет и там откри Анибал Рекстън, лежащ на пода почти гол, с пушка в ръцете и огромна дупка в гърдите. Позна го по метода на изключването, тъй като вече имаше представа как, в общи линии, изглежда Венкатеш, а Нел му бе описан от госпожа Папатакис. За изненада на детектива, когато той излезе от стаята по-късно, асансьорът го чакаше разтворил врати на двадесетия етаж. После го смъкна дотук и спря.

Мъжът още веднъж се огледа и сетне бавно и пипнешком запъпли в полумрака. Постепенно, очите му започнаха да се адаптират и да виждат мяркащи се отстрани метални врати. Всички те бяха затворени. Докато минаваше край тях, той се зачуди дали Сикхвамрами не се намира именно някъде тук. Никъде не го бе открил досега, а и вероятно асансьорът неслучайно го доведе на това място. Около десетина минути по-късно, в тъмнината изненадващо се появи слабо сияние и Арнестън никак не се учуди като го видя.

Той се спря колебливо, гледайки натам. Приличаше на дневна светлина, макар и не много ярка. Детективът се ослуша напрегнато, но нищо не се чуваше. Абсолютно нищо, освен ужасното скърцане на дърво и натрапчивото пеене. Те не бяха преставали, откакто мъжът стигна до седемнадесетия етаж и продължи нататък. Той отново опипа с крак пода под себе си и внимателно тръгна към светлината. Когато стигна до нея се оказа, че тя струеше от широко помещение зад една от металните врати – единственото отворено – и вътре имаше тесен и ужасно мръсен прозорец, през който нищо не се виждаше.

Сибелиус леко пристъпи напред, защото не знаеше накъде другаде да тръгне. Помещението беше разделено на сегменти с телени мрежи и множество летви бяха опънати от стена до стена. По пода се стелеше плътен килим от изпражнения и миришеше остро и неприятно. Приличаше на изоставен птичарник. Може би скърцането все пак идваше оттук? Никъде обаче не се виждаха птици!

Арнестън се завъртя да поогледа наоколо и след малко забеляза, че птичарникът е свързан с друго помещение в задната си част. Същата излющена метална врата като тази отпред, седеше притворена в ъгъла между стената отляво и отсрещната. През процепа навлизаше приглушено, но достатъчно отчетливо сияние, конкуриращо се с това от прозореца. Явно изходът от сградата се намираше наблизо.

Детективът направи поредната си крачка натам да се приближи. Ръката му предпазливо се протегна и бутна вратата, която се отмести с пронизително скърцане, откривайки къс – около пет-шест метра – пасаж, водещ направо навън. Мъжът бързо извървя дистанцията до края му и се измъкна на открито, попадайки на някакво непознато място, което го накара изненадано да спре и да се огледа. Всъщност, то не беше просто непознато, а направо шокиращо различно от досегашното.

Веднага след като осъзна какво се случва, Сибелиус с болка си даде сметка, че системата вероятно е достигнала до слоевете на съзнанието му, които досега се надяваше да останат в тайна от нея. Той изведнъж се бе намерил в друго време, насред друга мизансцена, на съвсем различна планета. Светлината, която следваше в подземието на хотела, мистериозно беше изчезнала и вместо това, сега около него се простираше обширен и сумрачен двор на огромно имение. Наоколо беше хладна вечер и кожата му потръпваше от студената влага на въздуха. На небето не светеха никакви звезди. Под краката му растеше гъста, зелена трева, а недалеч се забелязваше малка горичка. Всичко ужасно силно приличаше на родната му планета – на Аксиандра!

Арнестън угнетено се завъртя назад и вдигна очи към имението, от което явно току-що бе излязъл без да разбере. То се издигаше на мястото на хотела, все едно последният никога не е съществувал и представляваше масивна, триетажна сграда с каменна основа, мрачни и обрасли с мъх и пълзящи растения стени, високи дориански прозорци и заострен покрив. Отпред, при входа му, имаше неголяма дървена веранда с по три малки стъпала от двете й страни. Парапетът й беше излющен и прогнил. Само един от прозорците на първия етаж светеше и като че ли от него идваха тихото поскърцване и пеене, макар че последното не се чуваше в момента.

Сибелиус закопча най-горното копче на ризата си и припряно тръгна към светлината. Хладният въздух го караше да трепери, а краката му леко се хлъзгаха по тревата. Мъжът стигна до стъклото на прозореца и предпазливо надникна вътре. Стаята отзад се откри пред очите му също толкова мрачна, колкото и имението, погледнато отвън. Таванът й беше висок, а по стените се виждаха окачени огромни картини, изобразяващи хора в едновремешни дрехи, застинали в достолепни пози с горделиви изражения по лицата. Мебелировката също беше стара. В дъното, пред огромна камина с бял мантел, иззидана в една от стените, имаше люлеещ се стол и някаква жена се поклащаше притихнала в него. Точно оттам идеше скърцането.

Арнестън напрегнато се загледа в нея. Тя бе задрямала, завита в дебело, тежко одеяло, краищата на което висяха до пода. Лицето й носеше белезите на хронична умора, а ръцете й се подаваха леко навън с пръсти, вплетени и почиващи в скута й. Изглеждаше възрастна, но и някак не на годините си. Може би по-скоро състарена. Рядката й, сива коса се спускаше свободно надолу и седеше невчесана. Със заседнала буца в гърлото си, детективът вкопчи пръсти в рамката на прозореца, докато едни далечни, затрупани в главата му спомени бурно се размърдаха, позволявайки му да разпознае жената. Тя беше Сая Кингсмаунтин. От известно време, той очакваше нещо подобно да се случи, но въпреки това, тайно се бе надявал да не излезе прав. За съжаление, явно в ума му за „Алоха“, вече не съществуваха заключени врати!

В следващия момент, докато той все така се взираше настръхнал в жената, тя леко се размърда в стола си и очите й се отвориха, поглеждайки за миг към него. Бяха празни и сякаш невиждащи. Бледи и изпити, сини очи, лишени от всякаква живина. Сибелиус инстинктивно направи опит да привлече вниманието им, но те изобщо не показаха, че го забелязват. Гледаха насам, но без конкретна мисъл или емоция зад тях. Жената изглеждаше толкова самотна и нещастна! И не само изглеждаше! Арнестън я бе опозорил завинаги с постъпката си и животът й, оттам насетне, представляваше едно безкрайно мъчение за нея. Обикновено, в такива случаи, хората на Аксиандра се самоубиваха, но понякога, когато не успееха, съдбата им се превръщаше в нещо по-лошо дори от смъртта.

Досега, Арнестън много често си бе мислил за Сая и винаги, във всичките си предположения, изхождаше от идеята, че отдавна е мъртва. Даже периодично изпитваше угризения, че той самият, още живее. В момента, съзнанието му се сгърчи от болка заради мисълта, че тя можеше не е приключила с живота си. Макар да знаеше, че образът пред очите му е само една проекция на миналото, изкопчена от мислите му, мъжът ясно осъзнаваше, че някъде там, на Аксиандра, е възможно истинската ситуация да се е разиграла по абсолютно същия начин. И вината му, в този случай, щеше да се окаже многократно по-голяма, отколкото той беше смятал до този момент.

Разбира се, ситуацията нямаше как да бъде разглеждана като еднозначна. Арнестън също имаше право на избор – поне в собствените си представи мислеше, че има – но изборът му, не биваше да е за сметка на нещастието на някой друг. Не по този начин трябваше да се развие животът за това момиче! То заслужаваше да има семейство и да е щастливо, а изборът на Сибелиус трябваше да засегне само неговия собствен живот. За жалост, на Аксиандра не бе прието така. На Аксиандра, нещата бяха устроени другояче.

За първи път от толкова дълги години насам, мъжът изпита в пълна степен последствията от младежката си постъпка с цялата им огромна и непоносима тежест. Досега, вината винаги бе идвала под формата на абстракция – като мъгляв и неприятен спомен от миналото му – и единствено като се понапиеше, той изживяваше ситуацията малко по-драматично. С гледката на Сая пред очите си обаче – твърде показателна за онова, което тя със сигурност преживяваше на родната им планета, ако беше останала жива – всичко изглеждаше много по-различно. Как би могъл човек да понесе подобно нещо с равнодушие!

Жената неочаквано се размърда пак и одеялото леко се изниза зад гърба й, свличайки се на пода. Тя вяло се наведе да го вдигне, протягайки ръката си надолу. Очите на Сибелиус се разшириха от ужас и той изтръпна целия от това, която видя. Три от пръстите на дясната й ръка и два от лявата бяха отрязани до основата. Той беше забравил. Напълно беше забравил! Толкова силно се бе отдалечил от родното си място в емоционално отношение, че вече не помнеше как протича животът там. Сега изведнъж се сети. Обичаят изискваше от нея да си припомня за изоставянето си, като на всеки две години ампутираше по един от пръстите си. Десет години – това правеха пет пръста.

Арнестън рязко се завъртя наляво и лудо се затича към верандата пред главния вход. Той като вихър нахълта в имението, изкъртвайки с рамо вратата, която даже не се опита да отвори и се втурна по мрачния и тъмен коридор, разпрострял се напред. Вътре миришеше на мухъл. Въздухът тежеше лепкав и влажен, а той трескаво тичаше в сумрака без да знае накъде отива. В главата му се блъскаха отдавна изгубени спомени, които отново обсебиха мислите му – толкова по-болезнени, колкото по-забравени бяха.

Ритуалът за младежа изискваше той да извърши кастрация. Сетне, трябваше да заживее в отшелничество. Това беше! Ритуалът за девойката, представляваше неимоверно по-сложна поредица от взаимносвързани актове на самоунищожение и всички те, без изключение, се спазваха. Жените на планетата бяха здраво свързани с традициите и ги изпълняваха ежегодно – до края на живота си. Тези актове бяха равносилни на най-мъчителното съществуване в човешките представи. Нещо, което само извратено общество, като това на Аксиандра, можеше да измисли!

Сибелиус бурно изхвърча през една врата и изненадващо се намери обратно в големия, тъмен двор. Той не разбра как се случи. Очите му погледнаха къщата стъписани, но за негова изненада, там вече светеше друг прозорец. Детективът бързо се завтече към него и залепи челото си на стъклото. Отзад се разкри стая, подобна на предишната, с подобна обстановка и атмосфера и същата жена. Все едно Сая се беше преместила заедно със стола си и заела същата поза някъде другаде! Сега обаче, тя се виждаше в малко по-различен ракурс. Арнестън гледаше другата й страна. Страната, на която тя бе оскубала косата си около слепоочието и ухото си, косъм по косъм, по случай първата годишнина от отказа на Сибелиус. В същото време, самото й ухо липсваше, защото то пък ознаменуваше петата година, напомняйки й за случката, която не биваше да забравя никога.

Мъжът наново се втурна в къщата, разтреперен. Като призрак, той се залута по безкрайно дългите коридори, но стаите, в които влизаше винаги се оказваха празни и тъмни и той все не успяваше да намери пътя за тази, в която искаше да отиде. Не след дълго, обстановката наоколо за пореден път се смени и той пак се озова навън в двора, панически хвърляйки се към трети прозорец. През него, Сибелиус успя да види голата ръка на Сая с разкъсана, незаздравяваща плът между рамото и лакътя й. Месото беше тъмно мораво и изкълвано почти до кокал от карделийски сокол в края на десетата година от бягството му. Тази част от ритуала се считаше за една от най-болезнените, защото се извършваше в пълно съзнание.

При следващия прозорец, Арнестън видя и ремъкът на рамото й, точно над раната от сокола. С него, тя пристягаше крайника си и го подготвяше за единадесетата година, когато трябваше напълно да спре кръвоподаването към ръката си и да я остави да изсъхне. Актът се налагаше отчасти и заради бавното гноясване на самата рана през цялото това време. На петнадесетата година, жената щеше да разкъса тъпанчетата на ушите си. На двадесетата, трябваше да пожертва и очите си.

Сибелиус продължи яростно да се хвърля от прозорец на прозорец, но така и не успя в крайна сметка да стигне до целта си. Всеки път, когато се опитваше, незнайно защо се озоваваше отвън на двора. Някъде в дъното на съзнанието си детективът осъзнаваше, че „Алоха“ обработва мозъка му, но пак някъде там, той като че ли не искаше да й се противопостави. На седмия или осмия си опит, Арнестън стъписано се спря, оставайки закован на стъклото без да може да помръдне повече. Вътре в стаята се бе появила втора жена!

Мъжът, буквално тресейки се от възбуда, се втренчи натам. Макар и по-възрастна от Сая, тя доста приличаше на нея. Беше всъщност майка й – известната журналистка, в чието шоу тя му предложи. Имаше същите уморени очи и в погледа й се четеше не по-малко страдание. Жената приседна до дъщеря си и посегна към главата й, за да я погали по обезобразеното теме. Последната се сгуши в пазвата й и се заслуша в песента, която тя запя, люлеейки я нежно в стола. Беше същият тъжен напев, който Сибелиус с малки прекъсвания слушаше от самото си влизане в хотела чак досега. Сцената направо го побърка. Накара го да се запита, възможно ли е човек изобщо да отстоява собственото си щастие в този свят, без да наранява някого и без да обърква нечий чужд живот? Всичко ли, което хората вършеха, трябваше да е за сметка на някой друг? Той знаеше, че ситуацията пред очите му не е истинска, но знаеше също, че на едно друго място, имаше голяма вероятност да е.

Докато гледаше ужасено двете жени, Арнестън внезапно си спомни за Георгиус Папатакис и неговата майка – Евстатия. По твърде идентичен начин, тя го галеше по главата и му пееше, когато искаше да го успокои. Въпреки това, френетичният мозък на мъжа се въртеше в порочен кръг и не успяваше да постигне покой. Дори и преди инцидента с военните! „Той вечно се оплакваше от нещо и все смяташе, че другите се опитват да му попречат – беше казал баща му. – „Никога не беше доволен!“. И ето, че накрая недоволството на Георгиус бе довело до мъката на майка му. По абсолютно същия начин, удовлетворението на Сибелиус, означаваше трагедия за Сая и за майка й. Щастието на Сая щеше да е пък мъчение за Сибелиус. Даже нещастието на Сая, пак се оказваше мъчение за него! Щастие във вселената, само по себе си, просто не съществуваше. Ако някой намереше нещо на този свят, някой друг го бе изгубил преди това. Ако някой се радваше на нещо, друг тъгуваше за същото. Някой винаги трябваше да плати сметката, за да се запази баланса! И защо тогава, хората непрекъснато се стремяха към неща, която никога не могат да имат? Защо създаваха програми като „Алоха“, които никога не можеха да изпълнят замисъла си? Защо се терзаеха и съсипваха живота си, търсейки смисъл там, където никога не го е имало?

Разсъждавайки за това и наблюдавайки покъртителната гледка на осакатеното момиче и майка й, в главата на детектива някак спонтанно започна да се оформя и набъбва една изключително странна и шокираща идея. Толкова странна му се стори, че вероятно, при други обстоятелства, той щеше да я отхвърли без дори да се замисли. Сега обаче всичко му изглеждаше напълно логично и в реда на нещата. В мига, в който я осъзна напълно, Сибелиус се сепна и си даде сметка, че все още седи пред мъртвото тяло на Анибал Рекстън на последния етаж на хотела. Не знаеше дали въобще е помръдвал оттам или неусетно се бе върнал обратно, но честно казано, нямаше и значение. Мъжът погледна към сгърчения труп в краката си. Анибал лежеше почти гол на пода, с жалко парче от панталон около слабините си и нелепа защитна шапка, нахлупена ниско над челото му. Физиономията му се бе изкривила от болка, с нечовешки страх, замръзнал завинаги в сините му очи. Ръцете му бяха умолително протегнали напред, хванали старовремска карабина за дулото, а в гърдите му зееше зловещо изглеждаща дупка.

Арнестън леко се наведе да вземе оръжието. В цевта липсваше патрон, както и в магазина и детективът го захвърли обратно долу. После се обърна назад и колкото можеше по-бързо се спусна по дългото вито стълбище чак до партера, където изтръгна карабината с рязана цев от прегръдката на Нел, който я стискаше така, сякаш животът му в отвъдното зависеше от нея. Пушката блестеше като нова и по изящно изваяния й приклад се виеше сложна плетеница от флорални орнаменти, преливащи се плавно в спирала от кръгове, които накрая завършваха в квадрат. Сибелиус нервно отвори цевта и надникна вътре, след което я затвори. Очите му за секунда се спряха върху лицето на Нел. То гледаше също толкова изтерзано като онова на Анибал горе. Явно „Алоха“ отдавна бе спряла да раздава щастие по тези места! Първият й постулат, поради някаква неясна причина, вече не действаше.

От стълбището над детектива, отново се разнесе скърцането на дърво и тягостното припяване на майката на Сая – и двете, злокобно отекващи из празните помещения на изоставения хотел. В този момент, Сибелиус Арнестън, родом от Аксиандра в системата Аксиандра, вдигна глава нагоре да се заслуша за кратко в тях и сетне, без повече да мисли, погледна надолу, пое си дълбоко въздух, налапа цевта на карабината, затвори очите си, за да не се разколебае внезапно и рязко натисна спусъка. Трясъкът беше оглушителен. Той нарочно се застреля право в устата, за да е абсолютно сигурен, че ще го направи както трябва и че нищо няма да се обърка в последния миг.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)