logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
58


Сибелиус нервно се въртеше в кръг и несигурно се оглеждаше около себе си. Коридорът продължаваше дълъг и тъмен напред, разклоняваше се и разклоненията от своя страна, също се разклоняваха. Зад него зееше разямената врата на асансьора, който беше неуправляем, понеже нямаше копчета и в същото време, машината не искаше да помръдне. Арнестън бе влязъл в стая две хиляди двеста и десет и там той беше открил Анибал Рекстън, лежащ почти гол на пода с пушка в ръцете и дупка в гърдите. Позна го по метода на изключването, тъй като вече имаше представа как в общи линии изглежда Венкатеш, а Нел му бе описан от госпожа Папатакис. За огромна изненада на мъжа, когато той излезе от стаята малко по-късно, асансьорът го чакаше разтворил врати на двадесетия етаж. После го смъкна дотук и спря.

Детективът още веднъж се огледа и сетне бавно и пипнешком запъпли в полумрака. Постепенно очите му започнаха да се адаптират и да виждат мяркащи се отстрани метални врати. Всички те бяха затворени. Докато минаваше край тях, мъжът се зачуди дали Сикхвамрами не се намира именно някъде тук. Никъде не го бе открил досега, а вероятно асансьорът неслучайно го доведе на това място. Около десетина минути по-късно, в тъмнината изненадващо се появи слабо сияние и той никак не се учуди като го видя.

Арнестън се спря колебливо, гледайки натам. Приличаше на дневна светлина, макар и не много ярка. Той се ослуша напрегнато, но нищо не се чуваше. Абсолютно нищо, освен ужасното скърцане на дърво и натрапчивото пеене. Те не бяха преставали, откакто мъжът стигна до седемнадесетия етаж и продължи нататък. Той отново опипа с крак пода под себе си и тръгна към светлината. Когато след минути, стигна до нея се оказа, че тя струеше от широко помещение зад една от металните врати – единственото отворено – и вътре имаше тесен и ужасно мръсен прозорец, през който нищо не се виждаше от другата страна.

Сибелиус леко пристъпи напред, защото не знаеше накъде другаде да тръгне. Помещението бе цялото опасано с летви, опънати от стена до стена и телени мрежи, разделящи го на сегменти. По пода се стелеше плътен килим от изпражнения и миришеше остро. Приличаше на изоставен птичарник. Може би скърцането все пак идваше оттук? Никъде обаче не се виждаха птици!

Арнестън се завъртя да поогледа наоколо и забеляза, че птичарникът е свързан с друго помещение в далечната си част. Същата излющена метална врата като тази, през която току-що беше влязъл, седеше притворена в ъгъла между стената отляво и отсрещната. През процепа навлизаше приглушено, но достатъчно отчетливо сияние, конкуриращо се с това на прозореца. Явно изходът от сградата се намираше наблизо.

Детективът неуверено се приближи дотам. Ръката му се протегна и бутна вратата, която се отмести с остро и пронизително скърцане, откривайки къс – около пет-шест метра – пасаж без отсрещна стена. Действително водеше навън. Мъжът внимателно извървя дистанцията до края му и се измъкна на открито, попадайки на някакво непознато място, което го накара изненадано да спре и да се огледа. Всъщност то не беше просто непознато, а направо шокиращо различно от досегашното!

Сибелиус с болка осъзна, че системата вероятно е достигнала до слоевете на съзнанието му, които се надяваше да останат в тайна от нея. Той стоеше в друго време, насред друга мизансцена, на съвсем друга планета. Светлината мистериозно бе изчезнала и наоколо се простираше обширния, сумрачен двор на огромно имение, в което той нямаше идея как е попаднал. Навън беше хладна вечер и кожата му потръпваше от студената влага на въздуха. На небето не светеха никакви звезди. На земята, под краката му растеше гъста, зелена трева, а недалеч се забелязваше рехава горичка. Всичко ужасно силно приличаше на родната му планета – на Аксиандра!

Арнестън угнетено се завъртя назад и вдигна очи към имението, от което изглеждаше сякаш току-що е излязъл. То се издигаше на мястото на хотела, все едно последният никога не бе съществувал и представляваше масивна триетажна сграда с каменна основа, мрачни и обрасли с мъх и пълзящи растения стени, високи дориански прозорци и заострен покрив. Отпред, при входа му, имаше неголяма дървена веранда с по три малки стъпала от двете й страни. Парапетът беше излющен и прогнил. Само един от прозорците на първия етаж светеше и явно от там се бе носило из въздуха тихото поскърцване и пеене, макар че последното сега не се чуваше.

Сибелиус се загърна припряно и тръгна към светлината. Хладният въздух наоколо го караше да трепери, а краката му леко се хлъзгаха по тревата. Мъжът стигна до стъклото на прозореца и предпазливо надникна вътре. Стаята отзад се откри обширна, но също толкова мрачна, колкото и имението погледнато отвън. Таванът беше висок и по стените се виждаха окачени огромни картини, изобразяващи хора, облечени в едновремешни дрехи и застинали в достолепни пози с горделиви изражения по лицата. Мебелировката също се оказа стара. Пред обширна камина с бял мантел, иззидана в една от стените, се люлееше стол и някаква жена се поклащаше притихнала в него. Точно оттам идеше скърцането.

Арнестън напрегнато се загледа в нея. Тя като че ли бе задрямала, завита в дебело, тежко одеяло, краищата на което висяха до пода. Лицето й носеше белезите на хронична умора, а ръцете й се подаваха леко навън с пръсти, вплетени и почиващи в скута й. Изглеждаше възрастна, но и някак не на годините си. Може би по-скоро състарена. Рядката й, сива коса се спускаше свободно надолу и седеше невчесана. Със заседнала буца в гърлото си, детективът вкопчи пръсти в рамката на прозореца и едни далечни, затрупани в главата му спомени бурно се размърдаха, позволявайки му да разпознае жената. Беше Сая Кингсмаунтин. От известно време, той очакваше нещо подобно да се случи, но въпреки това, тайно се бе надявал да не се окаже прав. Явно в ума му, за Алоха вече не съществуваха заключени врати!

В следващия момент, докато той все така се взираше настръхнал в жената, тя леко се размърда в стола си и очите й се отвориха, поглеждайки към него. Бяха празни и сякаш невиждащи. Бледи и изпити сини очи, лишени от всякаква живина. Сибелиус внезапно направи опит да привлече вниманието им, но те изобщо не показаха, че го забелязват. Гледаха насам, но без никаква конкретна мисъл или емоция. Жената изглеждаше толкова самотна и нещастна! И не само изглеждаше! Арнестън я бе опозорил завинаги с постъпката си и животът, оттам насетне беше едно безкрайно мъчение за нея. Обикновено в такива случаи хората на Аксиандра се самоубиваха, но понякога, когато не успееха, съдбата им се превръщаше в нещо по-лошо и от смъртта.

Досега Арнестън много често си бе мислил за Сая и винаги, във всичките си предположения, изхождаше от идеята, че отдавна е мъртва. Дори периодично изпитваше угризения, че той самият още живее. В момента, съзнанието му се гърчеше от болка заради мисълта, че тя явно не е приключила с живота си. Макар и да знаеше, че образът пред очите му е проекция на миналото, изкопчена от мислите му, мъжът ясно осъзнаваше, че някъде там, на Аксиандра, е възможно истинската ситуация да се е разиграла по абсолютно същия начин. И вината в този случай, щеше да е изцяло негова!

Разбира се, ситуацията нямаше как да бъде еднозначна. Арнестън също имаше право на избор – поне в собствените си представи мислеше, че има – но изборът му не биваше да е за сметка на нещастието на някой друг. Не по този начин трябваше да се развие животът за това момиче! То заслужаваше да има семейство и да е щастливо, а изборът на Сибелиус да засегне само неговия собствен живот. За съжаление, на Аксиандра не беше прието така. На Аксиандра нещата бяха устроени другояче!

За първи път от толкова дълги години насам, мъжът изпита последствията от далечната си постъпка в цялата им огромна и непоносима тежест. Досега те винаги идваха под формата на абстракция – като мъгляв и неприятен спомен от младостта му – и единствено като се напиеше, в някаква по-драматична степен изживяваше ситуацията. С гледката на Сая пред очите си обаче – твърде показателна за онова, което тя със сигурност представляваше на родната им планета, ако бе останала жива – всичко изглеждаше някак по-различно. Как можеше да се понесе подобно нещо равнодушно!

Жената неочаквано се размърда и одеялото леко се изниза зад гърба й и бавно се свлече на пода. Тя вяло се наведе напред и се опита да го вдигне, протягайки ръка надолу. Очите на Сибелиус се разшириха от ужас и той изтръпна от гледката, която видя. Три от пръстите на дясната й ръка и два от лявата бяха отрязани до основата. Той беше забравил. Напълно беше забравил! Толкова силно се бе отдалечил от родното си място, че вече не помнеше как протича животът там. Сега изведнъж се сети. Обичаят изискваше от нея да си припомня за изоставянето си, като на всеки две години ампутираше по един от пръстите си. Десет години – това правеха пет пръста!

Арнестън лудо се обърна назад и се затича към верандата пред главния вход. Той нахълта в имението, изкъртвайки с рамо вратата, която даже не се опита да отвори и се втурна по мрачния и тъмен коридор, разпрострял се пред него. Вътре миришеше на мухъл. Въздухът тежеше лепкав и влажен, а той трескаво тичаше в сумрака. В главата му се блъскаха отдавна изгубени спомени, които отново обсебиха мислите му – толкова по-болезнени, колкото по-забравени бяха.

Ритуалът за младежа изискваше той да извърши кастрация. Сетне трябваше да заживее в отшелничество. Това беше! Ритуалът за девойката, представляваше неимоверно по-сложна поредица от взаимносвързани актове на самоунищожение и всички без изключение ги спазваха. Жените на планетата бяха здраво обвързани с традициите. Изпълняваха се ежегодно – до края на живота им! Бяха равносилни на най-мъчителното съществуване в човешките представи. Нещо, което само извратено общество като това на Аксиандра, можеше да измисли!

Сибелиус рязко изхвърча през една врата и изненадващо се намери в големия, тъмен двор. Той не разбра как се случи. Очите му погледнаха къщата стъписани, но за негова изненада, там вече светеше друг прозорец. Мъжът се завтече към него и залепи чело на стъклото. Отзад се разкри съвсем подобна стая с подобна обстановка и атмосфера и същата жена. Все едно Сая се беше преместила заедно със стола си и заела същата поза някъде другаде! Сега седеше в малко по-различен ракурс. Арнестън я виждаше от другата й страна. Страната, на която тя бе оскубала косата си косъм по косъм около слепоочието и ухото си по случай първата година от отказа на Сибелиус. В същото време самото й ухо липсваше, защото то пък ознаменуваше петата година, напомняйки й за случката, която не трябваше да забравя никога.

Мъжът се втурна обратно в къщата. Той се залута по безкрайно дългия коридор, но стаите, в които влизаше и през които премина, винаги бяха празни и тъмни и той все не успяваше да намери пътя за тази, в която искаше да отиде. Не след дълго, обстановката наоколо за пореден път се смени и той пак се озова навън в двора, панически хвърляйки се към трети прозорец. През него, Сибелиус видя голата ръка на Сая с разкъсаната, незаздравяваща плът между рамото и лакътя й. Месото беше тъмно мораво и изкълвано почти до кокал от карделийски сокол в края на десетата година от бягството му. Тази част се считаше за една от най-болезнените в целия ритуал, защото се извършваше в пълно съзнание.

При следващия прозорец, Арнестън видя и ремъкът на рамото й, точно над раната от сокола. С него тя пристягаше крайника си и го подготвяше за единадесетата година, когато трябваше напълно да спре кръвоподаването към ръката си за да я остави да изсъхне. Актът се налагаше отчасти и заради гноясването на самата рана през това време. На петнадесетата година, жената щеше да разкъса тъпанчетата на ушите си. На двадесетата, трябваше да пожертва и очите си.

Сибелиус продължи яростно да се хвърля от прозорец на прозорец, но така и не успя да стигне до момичето. Всеки път, когато пробваше да го направи, незнайно защо се озоваваше отвън на двора. Някъде в дъното на съзнанието си мъжът знаеше, че Алоха го обработва безмилостно, но пак някъде там, той като че ли не искаше да й отреагира. На седмия или осмия си опит, Арнестън стъписано се спря, оставайки закован на стъклото без да може да помръдне повече. Вътре в стаята се бе появила втора жена!

Мъжът се втренчи треперейки в нея. Макар и по-възрастна от Сая, тя доста приличаше на девойката. Беше майка й – известната журналистка, в чието шоу тя му предложи. Имаше същите уморени очи и в погледа й се четеше не по-малко страдание. Тя приседна до момичето и посегна към главата й за да я погали по обезобразеното теме. Дъщеря й се сгуши в пазвата й и жената запя, люлеейки я нежно в стола. Запя тъжния напев, който Сибелиус с малки прекъсвания слушаше от самото си влизане в хотела чак досега. Това направо го побърка. Накара го да се запита, възможно ли беше човек изобщо да отстоява собственото си щастие на този свят без да наранява някого и без да обърква нечий чужд живот? Всичко ли, което вършеха хората, трябваше всъщност да е за сметка на някой друг? Той знаеше, че ситуацията пред очите му не е истинска, но знаеше също, че с огромна вероятност, на едно друго място можеше и да е!

Докато гледаше ужасено сцената, Арнестън внезапно си спомни за Георгиус Папатакис и неговата майка – Евстатия. По твърде идентичен начин, тя го галеше по главата и му пееше, когато искаше да го успокои. Въпреки това, френетичният мозък на мъжа се въртеше в порочен кръг и никога не постигаше покой. И дори и преди да полудее също! „Вечно беше недоволен от нещо, все се оплакваше и все търсеше да се забърка в някоя каша – беше казал баща му. – „Никога не си седеше на задника!“. И ето, недоволството на Георгиус, водеше до тъгата на майка му! Удовлетворението на Сибелиус, означаваше трагедия за Сая и за майка й. Щастието на Сая щеше да е пък мъчение за Сибелиус. Даже нещастието на Сая, пак се оказваше мъчение за него! Щастие във Вселената, само по себе си, просто не съществуваше. Ако някой намереше нещо на този свят, някой друг го бе изгубил преди това. Ако някой се радваше на нещо, друг тъгуваше за същото. Някой винаги трябваше да плати накрая! И защо тогава, хората непрекъснато се стремяха към фикции, която никога не могат да имат? Защо създаваха програми като Алоха, които никога не можеха да изпълнят замисъла си? Защо се терзаеха и съсипваха живота си, търсейки смисъл там, където никога не го е имало?

Бурно разсъждавайки в този миг, докато наблюдаваше покъртителната гледка на осакатеното момиче и майка й, в главата на детектива някак драматично започна да се оформя и набъбва една изключително странна и неочаквана мисъл. Толкова странна му се виждаше, че вероятно щеше да подскочи силно изненадан, ако си я помислеше в която и да е друга ситуация. Сега обаче всичко му изглеждаше съвсем правилно и логично. В мига, в който я осъзна напълно, Сибелиус се сепна и си даде сметка, че все още седи пред мъртвото тяло на Анибал Рекстън. Не знаеше дали въобще е помръдвал оттам или неусетно се бе върнал обратно. Нямаше как да знае, а и честно казано, нямаше значение. Мъжът погледна към сгърчения труп в краката си. Анибал лежеше гол на пода, с жалко парче от панталон около кръста си и нелепа защитна шапка, нахлупена на темето му. Физиономията му беше изкривена от болка, с нечовешки страх, замръзнал завинаги в сините му очи. Ръцете му се бяха протегнали умолително напред, стиснали старовремска карабина за дулото, а в гърдите му зееше зловещо изглеждаща дупка.

Арнестън леко се наведе надолу и издърпа оръжието от ръцете му. В цевта липсваше патрон, както и в магазина и той го захвърли долу. После се обърна назад, слезе по дългото вито стълбище чак на партера, където издърпа карабината с рязана цев от ръцете на Нел, който все още я стискаше отчаяно като че ли животът му в отвъдното зависеше от нея. Пушката блестеше хипнотизиращо и по изящно изваяния й приклад се виеше сложна плетеница от флорални орнаменти, преливащи в спирала от кръгове, които завършваха в квадрат. Сибелиус бързо отвори цевта й, надникна вътре и я затвори. Очите му за секунда се спряха върху лицето на Нел. То гледаше също толкова изтерзано като онова на Анибал горе. Явно Алоха отдавна не раздаваше удовлетворение и щастие из тези места. Явно първият й постулат, поради някаква неясна причина, изцяло бе спрял да действа!

От стълбището над детектива, изведнъж отново се разнесе тихото, нервно поскърцване на дърво и тягостното припяване на майката на Сая – и двете, злокобно отекващи из пустия и забравен хотел. В този момент, Сибелиус Арнестън, родом от Аксиандра в системата Аксиандра, вдигна глава нагоре, заслуша се за кратко в тях и сетне, без повече да мисли си пое дълбоко въздух, налапа цевта на карабината, затвори очи за да не се разколебае внезапно и рязко натисна спусъка. Трясъкът беше оглушителен. Той нарочно се застреля право в устата, за да е абсолютно сигурен, че ще го направи както трябва и че нищо няма да се обърка в последния миг.


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 58 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън