Венкатеш Сикхвамрами бавно завъртя глава около себе си и се огледа. Той лениво се поклащаше, легнал върху един плазмен дюшек, носещ се по повърхността на лагуната му у дома в дневната. До него, на малък, също плаващ остров, седяха купа с плодова салата и огромна чаша с Тримандирана. Триизмерният проектор интензивно премигваше и пръскаше феерия от фантастични светлини и аромати наоколо. Мъжът се пресегна и отпи голяма глътка от коктейла си. Имаше чудесен вкус.

Той изведнъж се замисли върху това, което току-що бе преживял. Горе в студиото му, виртуалният стол беше свързан чрез мрежата за сървърите на Канопус и Венкатеш направи едно пробно спускане из „Алоха“ – нещо, на което от доста отдавна се точеше. Резултатът се получи страхотен. Опасенията на Анибал не се потвърдиха и системата изглеждаше почти готова за продажба – такава, каквато винаги си я бе представял.

Изживяването се оказа всъщност малко странно и дори изненадващо, но в добрия смисъл на думата. Нямаше нищо общо с досегашните му виртуални записи. Венкатеш се бе превъплътил в безсмъртно същество и премина през такова количество усещания наведнъж, че сигурно не биха му стигнали безброй години, ако трябваше да ги изживее по конвенционалния начин. Превъплъщението, от друга страна, му даде и ценна обратна информация за „Алоха“ и за начина й на функциониране.

Програмата го превъртя през матрицата си под формата на персонаж на име Гай, който експериментираше със себе си, опитвайки се безуспешно да се самоубие по хиляди начини. Това накара президента на „Сайбър Вектор“ да се изуми от разнообразието на вселената и безбройните чудеса в нея. А най-хубавото беше, че всичко протече невероятно реалистично.

Е, имаше известни дребни забележки, разбира се, но „Алоха“ бе още съвсем млада. С упорита работа, един ден, тя щеше да бъде съвършена. За евентуален проблем, по-конкретно, можеше да се счита сравнително ограничената концептуалност на системата. Проявяваше се в известна повторяемост на събитията, което Анибал смяташе за бъг, макар че то не беше точно такова. Чисто и просто, работният алгоритъм не притежаваше достатъчно разклонния. Безкрайният низ от възкръсвания на Гай се проточи малко въздълъг, но от друга страна, това може би представляваше опит от страна на „Алоха“ да пребори отегчението от живота, което Венкатеш изпитваше преди да влезе там вътре. Тоест, тя, все пак, добре разбираше и интерпретираше съзнанието му, което пък от своя страна, доказваше функционалността й. Анибал напразно се притесняваше по този въпрос!

Мъжът отново се пресегна за чашата си и я надигна. Той отпи поредната солидна глътка, след което продължи да разсъждава върху проекта, по който от толкова отдавна работеха със съдружниците му и за който толкова често се караха. Най-сетне, „Алоха“ развиваше характер, както подобаваше на един истински интелект. Започваше сама да взема решения. Налагаше се да се пипнат единствено някои дребни детайли по персонажната й платформа, за да не си приличат твърде много образите в нея – утре той щеше да говори за това с Нел – но иначе, като цяло, крайният резултат беше действително чудесен.

Венкатеш леко се поклати по повърхността на водата и щипна парченце вагиналия от купата със салата, след което му хрумна, че няма да е лошо също да говори и с Рекстън. Докато се намираше вътре, той бе осенен от идея как нещата по концептуалната логика можеха да се подобрят допълнително и алгоритъмът да се усложни. Вдъхновението за това му дойде от Полийн. Глупавото същество беше перманентно щастливо, но не защото умееше да се радва на живота, а защото забравяше на какво се е радвало предния ден. В този смисъл, може би трябваше просто да позволят на „Алоха“, от време на време, частично да изтрива спомените на участниците. Или още по-добре – да редува удовлетворението им със слабо изразено и премерено неудовлетворение, постепенно градиращо към подобряване. В този си вид, системата подхождаше малко еднотипно към проблема и изпълнявайки първи програмен постулат на всяка цена, го превръщаше в един вид самоцел. От един момент нататък, ситуациите които тя въртеше се оформяха в шаблон, защото непрекъснатите убивания и съживявания на Гай, по същество, не бяха различни събития, а вариации на едно и също такова. Така погледнато, Анибал донякъде бе прав, че е нужно да оставят „Алоха“ при определени условия да преосмисля първия си постулат. Само така щеше да се избегне елементът на досада, който между другото, се случваше като страничен ефект даже и в матрицата на истинския живот.

Мъжът се засмя, мислейки си, колко ли доволен щеше да е Рекстън като му каже, че е съгласен с него за подредбата на постулатната платформа. Младият му съдружник беше доста суетен като станеше въпрос за нея. Венкатеш уморено се опита да се надигне и да отиде да напълни чашата си с коктейл от готварската гондола в кухнята, но за своя изненада, установи че въобще не можеше да помръдне. Сякаш тежеше хиляди тонове. Освен това, се чувстваше замаян. Спеше му се. Проекторът моментално регистрира промяната в настроението му и бързо приглуши ефектите си до бледо, едва забележимо сияние, за да му позволи да си почине.

Сикхвамрами се отпусна назад и мисълта му, както често ставаше напоследък, неусетно се плъзна към неговия собствен живот. Хрумна му, че може би краткият, но изключително ценен опит, натрупан в средата на „Алоха“ не беше никак случаен. Може би чрез това, системата се опитваше да му подскаже, че проблемът с огромното му отегчение се корени в самия него, а не толкова в онова, което му се случва. Вероятно, отдавна бе прекалил със симулациите си и колкото и още да изживееше, щяха да са му недостатъчни, защото се беше преситил и всичко вече му се струваше твърде слабо. В последно време, той все повече се убеждаваше, че подобно на Полийн, прави едни и същи неща, макар и на по-горно интелектуално ниво. Животът му, де факто, се бе превърнал в шаблон от виртуални реалности!

Венкатеш силно се възхити на последната си мисъл, защото я намери за особено убедителна. После внезапно се огледа наоколо, опитвайки се да пробие с поглед синкавия сумрак, който проекторът разстилаше около него, тъй като му се стори, че забелязва някакво движение. Отсреща, на брега на лагуната, като че ли имаше неясен образ и той се опитваше да му направи знак. Много приличаше на Анибал и сякаш недоволно клатеше главата си. Венкатеш се зачуди какво търси той тук. Не разбираше как е влязъл, а в същото време, ужасно му се спеше и искаше по-скоро да си подремне.

Мъжът вяло повдигна ръка и небрежно помаха на Рекстън за поздрав, на който съдружникът му не реагира по никакъв начин. Изглеждаше някак ядосан. Последната мисъл, която бавно се прокрадваше в ума на Венкатеш, докато наблюдаваше фигурата на брега бе нещо, което той всъщност отдавна подозираше, но упорито отказваше да си признае, а именно, че условието в първи програмен постулат от кода на „Алоха“ май беше на практика неизпълнимо. Неговият собствен живот, както и този на виртуалният му еквивалент – Гай – го доказваха съвсем недвусмислено. Особено сега в „Бронкс“, където за разлика от преди, първи постулат вече не беше обвързан със сравнително обективния параметър „количество произведен в мозъка ендорфин“, а с мъглявите нервно-химични реакции, протичащи в човешката амигдала. На мъжа изведнъж ужасно му се прииска да сподели прозрението си с Рекстън. Той толкова щеше да се зарадва като го чуе! Президентът на „Сайбър Вектор“ отново се насили да се надигне и да му помаха, ала Анибал продължаваше единствено да клати глава срещу него – дори още по-енергично и мрачно от преди.

„Човешкото удовлетворение е наистина непостижимо!“ – мислеше си унесено Венкатеш, все така вдигнал ръка във въздуха. – „Щастието, може би донякъде, но не и удовлетворението! Как изобщо съм могъл да не го виждам досега? Недоволството е генетично закодирано в самите нас, иначе не би била възможна еволюцията ни. Тя се захранва именно от него и първи постулат, в този си вид, е просто кауза пердута. Абсолютно, абсолютно неизпълним!“

В този миг, мъжът рязко почувства неимоверно силна умора да наляга тялото му, както и че вече не успяваше да държи главата си изправена. Той остави ръката си да падне надолу, погледна за последно Рекстън, който сякаш бавно изчезваше от брега на лагуната и изтощено се отпусна назад, затваряйки очи да подремне. Проекторът бързо премигна няколко пъти и загаси каквото беше останало от светлините, за да му даде тази възможност. Постепенно, Венкатеш Сикхвамрами се унесе, потъвайки в съня си и малко по-късно, успокоеното му съзнание напълно се разтвори в него. Той престана да чувства каквото и да е.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)