logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
59


Венкатеш Сикхвамрами бавно се завъртя и се огледа около себе си. Той лениво се поклащаше, легнал върху един плазмен дюшек, носещ се по повърхността на лагуната му у дома в дневната. До него, на малък, също плаващ остров, седяха купа с плодова салата и огромна чаша с Тримандирана. Триизмерният проектор интензивно премигваше наоколо и пръскаше феерия от фантастични светлини и аромати. Мъжът се пресегна и отпи голяма глътка от коктейла си. Имаше чудесен вкус!

Той изведнъж се замисли върху това, което току-що беше преживял. Горе в студиото му, виртуалният стол бе вързан чрез мрежата за сървърите на Канопус и Венкатеш бе направил едно пробно спускане из Алоха – нещо, на което от доста отдавна се точеше. Резултатът се получи страхотен. Опасенията на Анибал не се потвърдиха и системата изглеждаше почти готова за продажба – такава, каквато винаги си я бе представял!

Изживяването се оказа всъщност странно и дори изненадващо, но в добрия смисъл на думата. Нямаше база за сравнение с нищо от досегашните му виртуални записи. Венкатеш се превъплъти в безсмъртно същество и премина през толкова усещания, че сигурно не биха му стигнали безброй години, ако трябваше да ги изживее по конвенционалния виртуален начин. Превъплъщението, от друга страна, му даде и ценна обратна информация за Алоха – за начина й на функциониране.

Програмата го превъртя през матрицата си под формата на някакъв си Гай, който експериментираше със себе си, опитвайки се безуспешно да се самоубие по хиляди начини. Това накара президента на „Сайбър Вектор“ да се изуми от разнообразието на Вселената и безбройните чудеса в нея. А най-хубавото беше, че всичко протече невероятно реалистично.

Е, имаше известни дребни забележки, разбира се, но Алоха бе още млада. С малко по-упорита работа, един ден тя щеше да бъде съвършена. За евентуален проблем по-конкретно можеше да се счита сравнително ограничената концептуалност на системата. Проявяваше се в известна повторяемост на събитията, което Анибал смяташе за бъг, макар че то не беше точно такова. Чисто и просто, работният алгоритъм не притежаваше достатъчно разклонния. Безкрайният низ от убивания и съживявания на Гай се проточи въздълъг, но от друга страна пък, това може би представляваше опит от страна на Алоха да пребори отегчението от живота, с което Венкатеш поначало влезе там вътре. Тоест, тя все пак добре разбираше и интерпретираше съзнанието му, което пък от своя страна, доказваше функционалността й. Анибал съвсем напразно се притесняваше по този въпрос!

Мъжът отново се пресегна за чашата си и я надигна. Той отпи солидна глътка, след което продължи да разсъждава за проекта, по който от толкова отдавна работеха със съдружниците му и за който толкова често се караха. Най-сетне, Алоха наистина развиваше характер, както подобаваше на един истински интелект. Започваше сама да взема решения! Налагаше се единствено да се пипнат някои дребни детайли около персонажната платформа, за да не си приличат много образите й – утре той щеше да говори за това с Нел – но иначе, като цяло, крайният резултат беше чудесен!

Венкатеш леко се поклати по повърхността на водата и щипна парченце вагиналия от купата със салата, след което се замисли, че нямаше да е лошо също да говори и с Рекстън. Докато се намираше вътре, той бе осенен от идея как нещата по концептуалната логика можеха да се подобрят допълнително и алгоритъмът да се усложни. Вдъхновението за това му дойде от Полийн. Глупавото същество беше перманентно щастливо, но не защото умееше да се радва на живота, а защото забравяше на какво се е радвало предния ден. В този смисъл, може би трябваше да позволят на Алоха, от време на време, частично да изтрива спомените на участниците. Или още по-добре – да редува удовлетворението им със слабо изразено и премерено неудовлетворение. В този си вид, системата подхождаше малко еднотипно и изпълнявайки първи програмен постулат на всяка цена, го превръщаше в един вид самоцел. От един момент нататък, ситуациите които тя въртеше се оформяха в шаблон, защото непрекъснатите убивания и съживявания на Гай по същество не бяха различни събития, а вариации на едно и също такова! Така погледнато, Анибал донякъде бе прав, че е нужно да оставят Алоха при определени условия да преосмисля първия си постулат. Само така щеше да се избегне елементът на повтаряемост, който между другото, се случваше като страничен ефект даже и в матрицата на истинския живот!

Венкатеш се засмя и си помисли, колко ли доволен щеше да е Рекстън като му каже, че е съгласен с него за подредбата на постулатната платформа. Старият глупак бе доста суетен като станеше въпрос за нея. Мъжът се опита да се надигне и да отиде да напълни чашата си с коктейл от готварската гондола, но за своя изненада, установи че въобще не можеше да помръдне. Сякаш тежеше хиляди тонове. Освен това, се чувстваше страшно уморен. Спеше му се. Проекторът моментално регистрира промяната в настроението му и бързо приглуши ефектите си до бледо, едва забележимо сияние за да му позволи да си почине.

Сикхвамрами се отпусна назад и мисълта му неусетно се плъзна към неговия собствен живот. Хрумна му, че може би краткият, но изключително ценен опит, натрупан в средата на Алоха не беше никак случаен. Може би чрез това, системата целенасочено се опитваше да му подскаже, че проблемът с огромното му отегчение се намираше в самия него, а не толкова в онова, което му се случва. Вероятно отдавна бе прекалил със симулациите и колкото и още да изживееше, те все щяха да са му недостатъчни, защото се беше преситил и всичко истинско му се струваше слабо. Напоследък той подозираше, че подобно на Полийн, прави едни и същи неща, макар и на по-горно интелектуално ниво. Животът му просто се бе превърнал в шаблон от виртуални реалности!

Венкатеш силно се учуди на начина по който формулира мисълта си, защото го намери за особено убедителен. Той внезапно се огледа наоколо, опитвайки се да пробие с поглед синкавия сумрак, който проекторът разстилаше около него, тъй като му се стори, че забелязва движение. На брега на лагуната остреща, седеше неясен образ и се опитваше да му направи знак. Ужасно приличаше на Анибал, клатещ неопределено глава. Венкатеш се зачуди какво търсеше той тук. Не разбираше какво иска, а и в същото време, силно му се спеше.

Мъжът вяло повдигна ръка и небрежно помаха на Рекстън за поздрав, на който съдружникът му не реагира по никакъв начин. Изглеждаше по-скоро недоволен. Последната мисъл, която бавно се прокрадваше в ума на Венкатеш, докато наблюдаваше фигурата на брега бе нещо, което той отдавна подозираше, но упорито отказваше да си признае, а именно, че условието в първи програмен постулат от кода на Алоха, срещу което Анибал толкова риташе, беше честно казано, на практика неизпълнимо. Неговият собствен живот, както и този на виртуалният му еквивалент – Гай го доказваха съвсем ясно. Особено сега в Бронкс, където за разлика от преди, първи постулат вече не беше обвързан със сравнително обективния параметър „количество произведен в мозъка ендорфин“, а с мъглявите нервни и химични реакции, отговарящи за човешкото удовлетворение! Изведнъж ужасно му се прииска да сподели прозрението си с Рекстън. Той толкова щеше да се зарадва, ако го чуе! Мъжът отново се насили да се надигне, ала Анибал продължаваше единствено да клати глава срещу него и то – още по-енергично.

„Човешкото удовлетворение е наистина непостижимо!“ – мислеше си унесено Венкатеш, все така вдигнал ръка във въздуха. – „Как изобщо съм могъл да не го виждам досега? То е генетично закодирано в самите нас, иначе не би била възможна еволюцията ни! Тя се захранва именно от нашето недоволство и първи постулат, в този си вид е просто неизпълним. Абсолютно, абсолютно неизпълним!“

Мъжът рязко почувства неимоверно силна умора, както и че не успяваше да държи главата си изправена. Той остави ръката си да падне надолу и погледна за последно Рекстън, който сякаш изчезваше от брега на лагуната. Сетне изтощено се отпусна назад и затвори очи да подремне за кратко. Проекторът премигна няколко пъти и побърза да загаси каквото беше останало от светлините, за да му даде тази възможност. Постепенно Венкатеш Сикхвамрами се унесе потъвайки в съня си и малко по-късно, успокоеното му съзнание напълно се разтвори в него.


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 59 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън