Телефонът тихо иззвъня с две къси и едно дълго изсвирване. Това, означаваше клиент. Сибелиус Арнестън имаше програмирани различни мелодии за различните си номера и този път се бе активирала втората му служебна линия.

Той бавно остави чашата си с келгски танг настрани върху плота на бюрото и свали краката си оттам. После изчака телефонът да изчурулика още два пъти и вдигна:

– Агенция Арнестън. С какво мога да ви помогна?

От другата страна тихо се засуетиха за момент. Беше младо момиче на около двадесет и пет – доста красива брюнетка с топли кафяви очи, но очевидно неопитна. Тя сконфузено му се усмихна.

– Търся детектив Арнестън. Сибелиус Арнестън.

– Тъкмо него намерихте.

Тя отново се усмихна. Притежаваше хубави, равни зъби и влажни устни почти без червило по тях.

– Обаждам се от Военно Министерство. От офиса на генерал Камински.

– Радвам се да чуя това!

– Генералът би желал да се срещне с вас. Мога ли да ви помоля да посочите удобен час между девет и пет, в който да дойдете в централната сграда на министерството на улица АР-4576-СА?

Сибелиус леко се смръщи.

– За какво точно става въпрос? – попита той.

– Не бих могла да ви отговоря – притеснено и за трети път се усмихна момичето. – Аз съм просто секретарка, която изпълнява нареждания.

Вътрешно детективът се намръщи дори още повече. Винаги се бе учудвал на военните, полицията и други подобни ведомства на тази планета и на презумпцията с която подхождаха, че целият цивилен свят някак си е длъжен да се съобразява с тях. Какво обаче щеше да стане, ако проблемът на генерала не представляваше интерес за Арнестън? Тогава той би прахосал около час и нещо от времето си за да отиде до министерството, през който час можеше да изгуби клиент, по чийто проблем действително би се ангажирал.

– Бихте ли могли да ме свържете с генерала сега? – попита след кратко мълчание той.

Момичето от другата страна на линията леко се изчерви преди да излъже.

– Съжалявам, господин Арнестън, генералът е много зает в момента и не е в състояние да говори. Моля ви, ако можете да отделите малко време да дойдете на място. Той ще ви обясни всичко.

„Разбира се, че генералът ще е зает! Би било под достойнството на един генерал, да не е така постоянно!“ – раздразнено си помисли Сибелиус. Той обмисли за кратко ситуацията и понеже, момичето всъщност не беше виновно с нищо за арогантното поведение на шефа си, бързо каза:

– Добре, госпожице. Кажете на генерала, че ще се опитам да дойда във Военно Министерство утре, някъде между девет и пет. Приятен ден ви желая за днес!

Той бързо затвори линията преди тя да може да доуточни времето на визитата му.

Мъжът поседя за известно време замислен и загледан в дъжда, който тихо трополеше отвън по прозореца на офиса му. Дърветата вече се бяха разлистили и се събуждаха след дългата, но мека зима, ала небето все още сивееше и тежки облаци плаваха по него. Едва ли щеше да спре да вали до края на деня. Това, беше напълно в унисон с настроението на мъжа. Той обожаваше дъжда.

Детективът се пресегна да вземе чашата си от бюрото. После бавно отпи от течността. Може би, все пак, беше малко рязък със секретарката на генерал Камински, мислеше си той. Момичето действително нямаше вина, а и направи всичко възможно да омекоти грубоватата заповед, която шефът й я бе накарал да му предаде. Вероятно би трябвало да й се извини, когато я срещнеше на другия ден.

Сибелиус отново впери поглед в дъжда. Той не обичаше да се конфронтира с хората. Никой, в неговия свят не обичаше. Беше родом от малка и затънтена планета в системата Аксиандра, намираща се понастоящем в крайните западни ръкави на галактиката – в квадрант триста осемдесет и четири. Расата му, по природа бе спокойна, премерена и прагматична. В родината му, подобна ситуация изглеждаше немислима, както и неговата реакция в отговор на нея. Тук обаче беше различно. Хората бяха доста самовлюбени и егоистични, а понякога и агресивни. Той чувстваше, че в една или друга степен, също е попил от атмосферата на това място, в противен случай, не би бил в състояние да продължава да живее и да работи тук. Вероятно, ако се върнеше у дома след толкова години, вече би изглеждал абсолютно неадекватен и сънародниците му биха го отблъснали като асоциален тип.

Детективът отпи втора глътка от питието си и вдигна краката си обратно на бюрото. За момент, погледна към течността в чашата и си помисли, че може би заради нея се бе държал рязко, но бързо отхвърли тази мисъл. Алкохолът не му влияеше като на другите хора. Поведението му, по никакъв начин не се променяше от него, нито разсъдъкът му, а просто ставаше по-спокоен и меланхоличен от обикновеното. Разбира се, не можеше да се отрече, че мъжът имаше проблем с пиенето – всички, на родната му планета имаха – но то представляваше характерна черта на расата му. Освен това, алкохолът му бе помогнал много за да се адаптира тук. Дори не би могъл да си представи, как щеше да си върши работата без него.

Сибелиус унесено се пресегна да допълни чашата си с келгски танг, леко натисна един бутон на бюрото си и после затвори очи. Стаята постепенно се изпълни със звуците на улицата отвън, само че системата услужливо филтрира и отряза целия градски шум преди това. Останаха единствено дъждът и ритмичното барабанене по прозореца. От време на време се чуваше и някаква самотна птичка, може би градски дългун, но Арнестън не беше съвсем сигурен. Между другото, нямаше и голямо значение.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)