Земята силно и неудържимо започна да се тресе под краката на войниците. Вибрациите се засилваха още и още, а пясъкът се движеше като жив, карайки всичко наоколо да танцува като при земетресение. Хората продължаваха все така да тичат около кладенеца – тези от тях, които не бяха скочили вътре по-рано – но никой вече не мислеше за нищо. Просто се лутаха съвсем хаотично и безсмислено. Липсваше дори звяр, който да ги преследва, но въпреки това, на тях не им хрумваше да спрат. А най-ироничното беше, че за първи път от толкова дълго време, отгоре се изливаше проливен дъжд, какъвто пустинята не помнеше от много отдавна и никой не го забелязваше.

МакФиърсън се огледа стъписано без дори да се спира, тъй като и той, както и останалите, обикаляше безцелно в кръг. Съзнанието му отчете, че другарите му внезапно са започнали да падат като посечени и някъде в дълбините на разума си, той с последните си остатъци от него, мъгляво се запита защо. Един по един. Тихо и безмълвно. Почти мигновено. Без да издадат и най-малкия стон и без никаква видима причина. Всички падаха покосени! В следващата секунда, докато все още се чудеше какво става, дъждовната завеса около него застрашително се надигна и рязко го погълна, потапяйки го в непрогледна тъмнина и мълчание. Само тропотът на капките – едри, тежки, удрящи пясъка с всичка сила и каращи го да се разпръсва във вид на малки кратери – остана. За момент, всяка представа за ляво и дясно, горе и долу, напред и назад, изведнъж загуби смисъла си и изчезна.

МакФиърсън увисна за кратко в нищото, застинал съвсем неподвижно. Сетне изненадващо и някак неочаквано тромаво, взе отново да пада надолу. Тялото му мощно се разтърси един-два пъти, ръката му неволно изпусна камъка, който мъжът носеше със себе си от известно време и преди те двамата дори да достигнат до земята – още по средата на пътя си – в миг се изпариха и се разтвориха във въздуха. Веднага след тях, се изпари и целият свят наоколо.

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)