Беше прекрасно пролетно утро. Вятърът подухваше откъм морето и гонеше големи пухести облаци към сушата, които се трансформираха по пътя си насам, приемайки най-причудливи форми. На хоризонта, се виждаха няколко транспортни платформи, запътили се към пристанището в другия край на залива, а по пясъка лазеха една дузина сивосини роботи, заели се със сутрешната стерилизация. Отстрани, няколко зелени пък изпразваха кошчетата за смет и също ги стерилизираха. Скоро щеше да се напълни с хора, но засега беше тихо и спокойно. Единствено четири момичета играеха с топка недалеч и принуждаваха някои от машините да танцуват странно около тях, в опит, все пак, да си свършат работата.

Арнестън се огледа и се зачуди какво правеше на това място. Седеше облечен с тахайска риза и сангайски къси панталони на един шезлонг и вдишваше свежия морски въздух, наслаждавайки се на времето. Не помнеше да е идвал тук. Нещо повече, тъй като хората от Аксиандра никога не ходеха на ваканции, подобна идея нямаше как да му хрумне по принцип. Въпреки всичко, почивката се оказа доста приятна.

Мъжът се облегна назад и се опита да сложи нещата из главата си в ред. Вероятно, все още се намираше в „Алоха“. Не можеше да е друго. Чудно обаче защо атмосферата в симулацията беше тъй дружелюбна. Може би представляваше прелюдия към следващата кошмарна матрица, която щеше да започне всеки миг? Сибелиус се опита да се наслади на мига, преди да се окаже, че е свършил. Той затвори очи и си наложи да не мисли за абсолютно нищо. Беше толкова лесно, всъщност! Странно защо никога не го правеше? Дали щеше да има време да си поръча и един плодов коктейл от близкия бар? Само плодов, защото никак не му се искаше да си разваля спокойствието в момента с излишно разнищване на проблеми!

Нещо изведнъж силно цапна Арнестън по темето и той се разтърси от удара, изненадан. Мъжът се надигна изплашено да се огледа, но за щастие, ужасната страна на „Алоха“ все така не се проявяваше. В следващия миг, топката на момичетата отскочи настрани от него и се търкулна по пясъка. После се спря на шест-седем метра по-нататък.

– Искате ли да играете с нас? – неочаквано попита игрив женски глас току до ухото му.

Беше една от девойките, която го гледаше закачливо и му се усмихваше. Носеше светло синьо трико и бяла тениска. Косата й се подмяташе вързана на опашка, а очите й грееха по-силно и от слънцето.

– Честно казано, нямам представа на какво играете? – отвърна, леко несигурен Сибелиус.

– И ние – поясни тя. – Просто си подаваме топката и чакаме правилата да се получат спонтанно.

– И защо стигнахте до такава екстравагантна идея?

– Ами, разбрахме се да не пускаме антигравитационния диспенсер, за да е по-интересно. Така, на практика се получи, че вие пострадахте!

Арнестън кимна с глава.

– Вероятно в такъв случай, бих могъл да играя ролята на тангентен буфер във вашата игра – каза той и лениво се протегна. – Ако, все пак, решите да пуснете диспенсера!

– Бихме могли, но миандралната величина ще е твърде слаба. Веднага ще се разпаднете на съставните си части, ако се включите като буфер! – отвърна девойчето.

– Какво е миандрална величина?

– Осцилопунктирът на квантовото изкривяване на темпоралата, вследствие от общата дисперсия на пространството, умножена по тангентната сила.

– Ъъъ? – заекна бъдещият тангентен буфер.

– Магнитното проникване на диспенсера в континуума води до ъглово изместване на квантите в посока на квази-съществуване, ако миандралната величина е недостатъчна!

Арнестън рязко тръсна глава и се събуди. Внезапно се бе почувствал безмерно глупав и именно това го сепна. Той отново се протегна и разтърка очи – този път в действителност – защото очевидно, пак беше задрямал неусетно на канапето от умората след тахионното си събуждане. Усещаше тялото си като изстискано от сокоизстисквачка и лишено от всякаква сила.

Мъжът погледна часовника. Приближаваше обяд, а към два трябваше да мине през военното министерство да си вземе символичния чек за случая, който току-що завърши. Той изпрати доклада си по този повод още на предния ден, а самото плащане отдавна беше осъществено във вид на аванси. Документът му трябваше за пред данъчните. Детективът предполагаше, че би могъл и да позакъснее малко за срещата, но не му се щеше да се получава така. Явяваше се, общо взето, неприятна задача и му се искаше да я свърши колкото се може по-скоро. Сибелиус бавно се надигна и замаяно свали краката си от масичката, долу на пода. Нямаше и три дена откак се бе върнал.

Той се замисли за момент над преживяното. Беше наистина невероятен късмет, че в крайна сметка се измъкна от цялата каша жив и здрав и най-вече, запазвайки разсъдъка си. „Алоха“, все пак го изплю назад до Канопус и сетне за военните, не представляваше особен проблем да го издърпат обратно по трасето. Мъжът с неохота си припомни за излизането си и леко потръпна. Това, със застрелването, беше наистина натоварващо решение. При нормални обстоятелства, на него, всъщност никога не би му хрумнало да направи подобно нещо. Той отдавна бе престанал да разбира логиката на своята раса, както и начина й на изкупване на грешки. Чувстваше се напълно откъснат от дома, дори и когато се напиваше и изпитваше угризения.

Между другото, цялата тази идея с пушката, му хрумна до голяма степен случайно и на късмет. Още на Канопус, докато се ровеше из дневника на Анибал, Сибелиус попадна на препратки към лог-файлове, които Рекстън очевидно смяташе за важни. Отнасяха се до обект A358BCD-8, LOGOTYPE-182, досие LOGOARCH-6D и подусловие 1448. За нещастие, програмистът не поясняваше нищо повече по въпроса. Арнестън ужасно дълго се мота напред-назад из архивите, но всичко до което успя да се докопа беше, че задействането на обект A358BCD-8 при изпълнено подусловие 1448 е довело до промяна в статута на LOGOTYPE-182 и в резултат на това, е било архивирано досие LOGOARCH-6D. Нямаше никаква по-конкретна яснота относно събитията зад тях, но всички те съвпадаха почти съвършено във времето. Не беше всъщност кой знае какво, защото в толкова сложна система като „Алоха“, това можеше да се счита за нормално, но фактът, че Анибал му обръщаше специално внимание, не даваше мира на Арнестън.

Към този момент, той вече знаеше, че системата е забила. В лога с грешките, присъстваха хиляди редове за условия и подусловия, обръщащи се сами към себе си, което потвърждаваше и опасенията на главния инженер в тази посока. Същият предполагаше, че попадайки в лууп, „Алоха“ ще започне бясно да генерира ситуации, в опит да излезе от уравниловката и да изпълни главното си задание. Преведено на човешки език, това със сигурност означаваше, че даже и същество, тъпо като амеба би се побъркало, камо ли трезво мислещ човек. Ако системата наистина беше изкуствен интелект, както Рекстън я бе замислил отначало, тя щеше да преосмисли и да се откаже от неизпълнимата част от кода си. На програмите обаче не им е позволено да се отклоняват настрани и ако си имал неблагоразумието да обвържеш главното им условие с нещо толкова абстрактно и неизпълнимо като човешкото удовлетворение, луупът ти е вързан в кърпа. И естествено, най-слабото звено във веригата би изгърмяло първо!

Георгиус Зациферос Папатакис се оказваше, в случая, това слабо звено. Той имаше означение LOGOTYPE-182. Момчето и без друго, беше влязло объркано в „Бронкс“ и отровната среда там, само бе катализирала онова, което тъй или иначе е било неизбежно за него. Колко ли интерпретации е трябвало преживее горкият за да достигне до състоянието, в което се намираше в момента! Самият факт по установяването на самоличността му сред безбройните терабайти информация отне огромна част от целия престой на Арнестън на Канопус – вероятно деветдесет процента от времето – но вродената му аксиандрийска търпеливост, понякога граничеща с мазохизъм, накрая все пак се отплати. Той сведе абревиатурата до именно този войник и досие LOGOARCH-6D сега изглеждаше напълно логично да е неговото.

Останалите две съкращения бяха, за съжаление, по-проблематични. Детективът така и не получи достатъчно време за тях, надявайки се да измисли нещо в движение. Отначало нещата никак не тръгнаха на добре и той почти изпусна положението, когато „Алоха“ започна да го обработва в имението. После, като видя майката на Сая да я милва по косата и да й пее и това ужасно му заприлича на сцената с Георгиус и неговата майка, Сибелиус изведнъж се запита защо единствено той бе успял да се изкопчи от прегръдката на системата? В този миг, детективът се сети за пословичната му неудовлетвореност, за склонността му към маниакално повтарящи се действия, говорещи за разпадаща се психика и най-вече за безумното му прозрение, че всички трябвало да умрат като него.

След това, на Арнестън му оставаше просто да разбере как. Карабината с рязана цев в ръцете на Нел беше толкова странна: бяла и блестяща, с изящен кокален приклад, изваян с деликатна орнаментика, която в самия му край, дори се преливаше в описан в окръжност квадрат – универсалният знак за „стоп“! Нямаше начин, това да не е обект A358BCD-8! Колкото до подусловие 1448, то се налагаше от само себе си. Карабината представляваше малката, тайна вратичка на Рекстън за изход от системата!

Сибелиус отново потръпна при мисълта за тези събития. Колкото и да се чувстваше уверен в разсъжденията си, решението да се застреля се оказа действително трудно. Човек никога не можеше да е достатъчно сигурен в подобно нещо. Добре че, в крайна сметка, идеята му сработи и той улучи правилната пушка! Независимо от това, именно „Алоха“ беше тази, която трябваше да го пусне навън и от нея зависеше всичко. Можеше и да не се получи. Още повече че след последната намеса на Анибал, преди той да влезе във виртуалната среда, не съществуваха вече никакви ограничения върху решенията й.

Отчаян от твърде дългото си бездействие, главният инженер беше преместил скрипта за автономност най-отпред, правейки системата напълно независима от всякаква външна логика. Арнестън прочете в дневника му за огромното му недоволство от предишното статукво и веднага разбра, че е само въпрос на време да се стигне дотам. С последното си действие, Рекстън, на практика, бе изкарал „Алоха“ от луупа, позволявайки й най-сетне, да постигне основната си цел – пълното удовлетворение на участниците. За съжаление, начинът, който тя бе намерила за да постигне това, беше може би и единственият възможен – смъртта им! Изключения бяха само Сибелиус, Георгиус Папатакис и още един човек, който по чиста случайност бе имал този късмет.

Тялото на Венкатеш Сикхвамрами понастоящем се намираше в цивилна болница и детективът го бе посетил предния ден, когато лекарите с изненада установиха, че мозъчната му кора е престанала да показва признаци на повишена активност. Стойностите определено намекваха, че той вече не се намира в системата. Каква ирония само беше, че преди да излезе от нея, той бе излязъл и от света, в който е трябвало да се върне. Част от мозъка му все още седеше засъхнала по стената в кабинета му и поради този факт, на президента на фирмата сега му предстоеше една почти безкрайна виртуална ваканция в… нищото!

Арнестън стана и отиде да си направи кафе. Докато го забъркваше, той изведнъж се сети за готварската гондола в къщата на Венкатеш и се запита колко ли струва едно подобно нещо? Вероятно след случая, който приключваше, щеше да може да си го позволи. За него, готвенето винаги беше проблем. На Аксиандра, хората нямаха навика да си угаждат със специалитети и той не умееше да приготвя и най-елементарните ястия. Тъкмо затова и постоянно ядеше сандвичи.

Малко по-късно следобед, детективът си хвърли бърз душ, избръсна се, скочи в чист костюм и се запъти към офиса на генерал Камински с едно Карузо на обществения транспорт. Военните искаха да приключат случая колкото се може по-бързо, защото проектът „Бронкс“ беше официално спрян и естествено, цялата вина за провала му и за трагичните събития около него бе хвърлена на „Сайбър Вектор“. Така се получаваше много удобно, понеже тъй или иначе, нямаше кой да представлява интересите на компанията. Оказа се, че целият клъстър на Немезис-II е банкрутирал още преди месеци, Венкатеш се намираше в кома без изгледи да излезе някога от нея, а останалите двама съдружници бяха мъртви, като тялото на Нел Кенди бе открито предния ден в недекларирано имение на една затънтена, ледена планета от системата Горила-33. Беше умрял закачен за стола си.

– Искате ли да ви направя чай, господин Арнестън? – лъчезарно попита Полийн, изненадващо посрещайки Сибелиус веднага щом той прекрачи прага на секретарското преддверие в кабинета на Камински. – Имам кантанея в огромно изобилие. Ужасно е полезен за концентрацията ви на детектив!

Мъжът понечи да й каже, че по-скоро би ползвал уиски за тази цел, но се отказа. Нямаше смисъл да противоречи на хората от тази планета като станеше въпрос за чай.

– Благодаря ви, мис Полийн – отвърна той. – Ще се радвам да го изпия!

Озадачен, детективът се зачуди какво правеше тя тук. Явно се намираше на работа, защото тъкмо унищожаваше някакви непотребни документи на шредера, когато той влезе. Очевидно генерал Камински беше направил същата грешка като Венкатеш, наемайки я с тайната мисъл за секс, все още не познавайки странната особеност на расата й да се размножава чрез деление.

– Ей-сега ще ви дам чека, господин Арнестън! – подметна момичето през гръб, докато се суетеше около машината за напитки в ъгъла. – Приготвила съм ви го в чекмеджето на бюрото ми.

– Благодаря, Полийн! – отвърна Сибелиус и се приближи до шредера да хвърли един поглед на недообработените документи. Беше сигурен, че се отнасяха до проекта „Бронкс“. Когато се позачете в една от страниците обаче, той почти се ококори от изненада. За унищожение, в момента отиваше неговия собствен доклад от вчера. Само ден по-късно, той се оказваше абсолютно ненужен!

Не повече от минута, минута и половина след това, момичето се обърна и щастливо донесе димяща чаша отвратителен чай до детектива, който се бе настанил удобно в стола пред бюрото й. После тя за пореден път, му се усмихна лъчезарно.

– Ето, заповядайте, господин Арнестън! – каза, оставяйки напитката и измъквайки малък черен чип от едно от чекмеджетата на работното си място, за да му го подаде. – А ето го и вашият чек!

Сетне секретарката бързо се върна на шредера да продължи предишната си работа. Сибелиус моментално използва случая, че тя не гледаше насам и по традиция, метна съдържанието на чашата в саксията на изкуствената палма отстрани. Ако растението беше истинско, досега със сигурност щеше да е умряло, вследствие на навика му да прави това всеки път като дойдеше тук.

– Някакви ненужни документи ли унищожавате, мис Полийн? – небрежно попита мъжът, след като се освободи от бремето си.

Полийн се обърна рязко да го погледне.

– О, не, господин Арнестън! – каза невинно тя. – Това е вашият доклад от вчера. Генералът ми заръча да го пусна на машината да го нареже и стопи.

Детективът й кимна разбиращо и се усмихна, преструвайки се, че допива питието си. Докато гледаше девойката, съвсем безгрижно да обезсмисля целия му труд досега, той се замисли колко превратно хората на тази планета възприемаха расата й. Заради вродения й, неподправен чар, мъже като Венкатеш и Камински си падаха по същества като нея, пренебрегвайки напълно факта, че подобно на всички свои сънародници, и тя бе невероятно простодушна и глупава. Толкова глупава, че цял живот се въртеше в омагьосан кръг, тръпнейки от едни и същи вълнения и повтаряйки едни и същи грешки. Расата й представляваше абсолютния антипод на обществото на Аксиандра, където никога, нищо не можеше да се повтаря, тъй като всяко нещо се помнеше до най-малките детайли, вечно и до гроб. И се трупаше безмилостно, колкото повече животът напредваше.

В този момент, Арнестън, неочаквано за самия себе си си даде сметка, че не може да продължава да изпитва угризенията си за Сая. Колкото и да беше трагичен този фрагмент от миналото му, той все някога трябваше да го загърби, иначе щеше да остане негов роб завинаги. А и като се замислеше човек, за всички останали раси във вселената, освен неговата, правенето на грешки бе изконна част от живота, също както и поправянето им след това. Беше част от самата еволюция. Вечното самобичуване не беше!

Полийн все така педантично продължи да унищожава доклада му от предния ден и тъкмо, когато вече привършваше, една индикация на бюрото й изчурулика и замига интензивно – тревожна и настоятелна. Момичето скочи веднага, усмихна се бързо на детектива и се шмугна в кабинета на генерал Камински. След по-малко от половин минута, тя излезе оттам с празна бутилка в ръцете, остави я на бюрото си, отиде до голямата кантонерка при страничната стена, бръкна в нея да извади един отлежал гювендай, усмихна се отново и бързешком се втурна обратно при генерала. Сега, запасите на последния явно се бяха преместили тук отвън. Арнестън с любопитство проследи секретарката с поглед докато тя затваряше вратата след себе си и сетне, понеже нямаше какво друго да направи, стана да се самоизпрати, решавайки, че може би и той има нужда от нещо подобно. Една голяма чаша с уиски със сигурност щеше да му дойде добре. Не заради концентрацията, а просто защото това щеше да е единствения подобаващ завършек за безкрайно глупав случай като този, който току-що бе приключил.

Точно когато детективът излизаше от кабинета, зад гърба му внезапно се разнесе гръмогласният смях на Камински, принуждавайки го рязко да се обърне назад. Той направо разтресе цялата сграда из основи и вероятно, съвсем сам и без никаква чужда помощ, можеше да спечели една дузина войни, карайки противниците на генерала да се разбягат от страх по бойното поле като пилци. Мъжът така силно и неистово се кикотеше вътре в стаята си, че Сибелиус имаше натрапчивото чувство, че го гъделичкат. А може би и така беше. Защо не? Много хора на тази планета обичаха!

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)