logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
61


Беше прекрасно пролетно утро. Вятърът подухваше откъм морето и гонеше големи пухести облаци към сушата, които се търкаляха и въртяха по пътя си насам, приемайки най-причудливи форми. На хоризонта, се виждаха няколко транспортни платформи, запътили се към пристанището в другия край на залива, а по пясъка лазеха една дузина бели роботи, заели се със сутрешната стерилизация. Отстрани, няколко зелени пък изпразваха кошчетата за смет и също ги стерилизираха. Скоро щеше да се напълни с хора, но засега бе тихо и спокойно. Единствено четири момичета играеха с топка недалеч и принуждаваха някои от роботите да танцуват странно около тях, в опит все пак да си свършат работата.

Арнестън се огледа и се зачуди какво правеше на това място. Седеше облечен с тахайска риза и сангайски къси панталони на един шезлонг и вдишваше свежия морски въздух, наслаждавайки се на времето. Не помнеше да е идвал тук. Нещо повече, хората от Аксиандра не ходеха на море и подобна идея нямаше как да му хрумне, защото по принцип, никога не беше имал такава нагласа в главата си. Въпреки всичко, почивката се оказа доста приятна.

Мъжът се облегна назад и се опита да сложи нещата из съзнанието си в ред. Вероятно все още се намираше в Алоха. Не можеше да е друго. Чудно обаче защо атмосферата бе тъй дружелюбна. Може би представляваше прелюдия към следващата кошмарна матрица, която щеше да започне всеки миг? Сибелиус се опита да се наслади на момента, преди да се окаже, че е свършил. Той затвори очи и си наложи да не мисли за абсолютно нищо. Беше толкова лесно всъщност! Странно защо никога не го правеше. Дали щеше да има време да си поръча и един плодов коктейл от близкия бар? Само плодов, защото никак не му се разваляше спокойствието с излишно разнищване на проблеми!

Изведнъж нещо силно го цапна по главата и Арнестън изненадан се разтърси от удара. Той се стресна надигайки се и рязко се огледа, но за щастие, ужасната страна на Алоха все така не се проявяваше. Топката на момичетата бързо отскочи настрани от него и се търкулна по пясъка. После се спря на шест-седем метра по-нататък.

– Искате ли да играете с нас? – неочаквано попита игрив женски глас току до ухото му.

Беше една от девойките, която го гледаше закачливо и му се усмихваше. Носеше светло синьо трико и бяла тениска. Косата й се подмяташе вързана на опашка, а очите й грееха по-силно и от слънцето.

– Честно казано, нямам представа на какво играете? – отвърна леко несигурен Сибелиус.

– И ние – поясни тя. – Просто си подаваме топката и чакаме правилата да се получат спонтанно.

– И защо стигнахте до такава екстравагантна идея?

– Ами, разбрахме се да не пускаме антигравитационния диспенсер за да е по-интересно. Така, на практика се получи, че вие пострадахте!

Арнестън кимна с глава.

– Вероятно в такъв случай, бих могъл да играя ролята на тангентен буфер във вашата игра – каза той и лениво се протегна. – Ако все пак решите да пуснете диспенсера!

– Бихме могли, но миандралната величина ще е твърде слаба. Веднага ще се разпаднете на съставните си части, ако се включите като буфер! – отвърна девойката.

– Какво е миандрална величина?

– Осцилопунктирът на квантовото изкривяване на темпоралата, вследствие от общата дисперсия на пространството, умножена по тангентната сила.

– Ъъъ?

– Магнитното проникване на диспенсера в континуума води до ъглово изместване на квантите в посока на квази-съществуване, ако миандралната величина е слаба!

Арнестън тръсна глава и се събуди. Внезапно се бе почувствал безмерно глупав и именно това го сепна. Той отново се протегна и разтърка очи – този път в действителност – защото очевидно пак беше задрямал неусетно на канапето от умората след тахионното си събуждане. Усещаше тялото си като изстискано и лишено от всякаква сила.

Мъжът погледна часовника. Приближаваше обяд, а към два трябваше да мине през Военно Министерство да си вземе символичния чек за случая, който току-що завърши. Докладът му по този повод замина предния ден, а самото плащане отдавна беше осъществено във вид на аванси. Документът му трябваше за пред данъчните. Той предполагаше, че би могъл и да позакъснее малко за срещата, но не му се щеше да се получава така. Явяваше се общо взето неприятна задача и му се искаше да свърши с нея колкото се може по-скоро. Детективът се обърна настрана и замаяно свали краката си от масичката долу на пода. Нямаше и три дена откак се бе върнал.

Сибелиус се замисли за момент над преживяното. Имаше наистина невероятен късмет, че в крайна сметка се измъкна от цялата каша жив и здрав и най-вече, запазвайки разсъдъка си. Алоха все пак го бе изплюла до Канопус и сетне за военните, не представляваше особен проблем да го издърпат обратно по трасето. Мъжът с неохота си припомни за излизането си и леко потръпна. Това със застрелването, беше наистина натоварващо решение! На него всъщност никога не би му хрумнало да го направи при нормални обстоятелства. Той отдавна не разбираше логиката на своята раса, нито пък начина й на изкупване на грешки. Чувстваше се напълно откъснат дори и когато изпитваше угризения.

Между другото, цялата идея с пушката, му хрумна до голяма степен случайно и на късмет. Още на Канопус, докато се ровеше из дневника на Анибал, той попадна на препратки към лог-файлове, които Рекстън очевидно смяташе за важни. Отнасяха се до обект A358BCD-8, LOGOTYPE-182, досие LOGOARCH-6D и подусловие 1448. За нещастие, Анибал не поясняваше нищо повече по въпроса. Арнестън ужасно дълго се мота напред-назад из архивите, но всичко до което успя да достигне беше, че задействането на обект A358BCD-8 при изпълнено подусловие 1448 е довело до промяна в статута на участник LOGOTYPE-182 и в резултат на това, е било архивирано досие LOGOARCH-6D. Нямаше никаква яснота за конкретното събитие, но всички тези записи съвпадаха съвършено точно във времето. Не беше кой знае какво всъщност, защото в толкова сложна система като Алоха, подобно съвпадение можеше да се счита за нормално, но фактът, че Анибал обръщаше специално внимание на файловете, не даваше мира на Арнестън.

Към този момент, той знаеше много добре, че системата е забила. В лога с грешките, присъстваха хиляди записи за условия и подусловия, обръщащи се сами към себе си, което потвърждаваше и опасенията на Главния инженер в тази посока. Същият предполагаше, че попадайки в лууп, Алоха ще започне бясно да екстраполира ситуации, в опит да излезе от уравниловката и да изпълни главната си цел. Преведено в повторения, това със сигурност означаваше, че даже и същество тъпо като амеба би се побъркало, камо ли някой трезво мислещ човек. Ако системата наистина беше изкуствен интелект, както Рекстън я бе замислял отначало, тя щеше да преосмисли и да забрави неизпълнимата част от кода си. На програмите обаче не им е позволено да забравят и ако имаш неблагоразумието, да обвържеш главното им условие с нещо толкова абстрактно и неизпълнимо като човешкото удовлетворение, луупът е почти сигурен. И естествено, най-слабата брънка би изгърмяла първа!

Георгиус Зациферос Папатакис се оказваше в случая тази слаба брънка! Той имаше означение LOGOTYPE-182. Момчето и без друго, беше влязло объркано в Бронкс и отровната среда там, само бе катализирала това, което тъй или иначе е било неизбежно за него. Колко ли интерпретации е трябвало преживее горкият за да достигне до състоянието, в което се намираше в момента! Самият факт по установяването на самоличността му сред безбройните терабайти информация отне огромна част от целия престой на Арнестън на Канопус – вероятно деветдесет процента от времето – но вродената му аксиандрийска търпеливост, понякога граничеща с мазохизъм, накрая все пак се отплати. Той сведе абревиатурата до именно този войник и досие LOGOARCH-6D сега изглеждаше напълно логично да е неговото.

Останалите две съкращения бяха, за съжаление, по-проблематични. Детективът така и не получи достатъчно време за тях, надявайки се да измисли нещо в движение. Отначало нещата никак не тръгнаха на добре и той почти изпусна конците, когато Алоха започна да го обработва в имението. После, като видя майката на Сая да я милва по косата и да й пее, и това ужасно му заприлича на Георгиус и неговата майка, детективът изведнъж се запита защо единствено той бе успял да се изкопчи от прегръдката на системата? В този миг, той се сети за пословичната му неудовлетвореност, за неговите маниакално повтарящи се действия, говорещи за изтерзана психика и най-вече за безумното му прозрение, че бил жив, защото се бил гръмнал и че всички трябвало задължително да направят същото!

След това, на Арнестън му оставаше просто да разбере с какво. Карабината с рязана цев в ръцете на Нел беше толкова странна: бяла и блестяща, с изящен кокален приклад, изваян с деликатна орнаментика, която в самия си край дори се преливаше в описан в окръжност квадрат – универсалният знак за „стоп“! Нямаше начин, тя да не е обект A358BCD-8! Колкото до подусловие 1448, то се налагаше от само себе си. Карабината представляваше малката, тайна вратичка на Рекстън за изход от системата!

Сибелиус отново потръпна при мисълта за тези събития. Колкото и да се чувстваше уверен в разсъжденията си, решението да се застреля се оказа действително трудно. Човек никога не можеше да е достатъчно сигурен в подобно нещо. Добре че в крайна сметка сработи и той улучи правилната пушка! Независимо от това, именно Алоха беше тази, която трябваше да го пусне навън и от нея зависеше всичко. Можеше и да не стане. Още повече че след последната намеса на Анибал преди той да влезе във виртуалната среда, не съществуваха никакви ограничения за решенията й.

Отчаян от дългото си бездействие, Главният инженер беше преместил скрипта за автономност най-отпред, правейки системата напълно независима от всякаква външна логика. Арнестън прочете в дневника му за твърде голямото му недоволство от предишното статукво и веднага разбра, че е въпрос на време да се стигне дотам. С последното си действие, Рекстън на практика бе изкарал Алоха от луупа, позволявайки й най-сетне, да постигне главното си условие – пълно удовлетворение на участниците. За съжаление, начинът, който беше намерила, представляваше може би единственият възможен начин за това – смъртта им! Изключенията бяха само Сибелиус, Георгиус Папатакис и още един човек, който вероятно по случайност бе имал този късмет.

Тялото на Венкатеш Сикхвамрами понастоящем се намираше в цивилна болница и детективът го бе посетил предния ден, когато лекарите с изненада установиха, че мозъчната му кора е престанала да показва признаци на завишена активност. Стойностите определено намекваха, че той вече не се намира в системата. Каква ирония само, че преди да излезе от нея, той беше излязъл и от света, в който е трябвало да се завърне. Част от мозъка му все така седеше засъхнал по стената в кабинета му и поради този факт, сега му предстоеше една почти безкрайна виртуална симулация в… нищото!

Арнестън стана и отиде да си направи кафе. Докато го забъркваше, той изведнъж се сети за готварската гондола в къщата на Венкатеш. Колко ли струваше едно подобно нещо? Вероятно след случая, който приключваше, можеше да си позволи да го купи. За него, готвенето винаги беше проблем. На Аксиандра, хората нямаха навика да си угаждат със специалитети и той не умееше да приготвя и най-елементарните ястия. Тъкмо затова и постоянно ядеше сандвичи!

Малко по-късно следобед, детективът си хвърли бърз душ, избръсна се, скочи в чист костюм и се запъти към офиса на генерал Камински с едно Карузо на обществения транспорт. Военните искаха да приключат случая колкото се може по-бързо. Проектът Бронкс беше официално спрян и естествено, цялата вина за провала му и за трагичните събития около него – хвърлена на „Сайбър Вектор“. Така се получаваше много удобно, защото тъй или иначе, нямаше кой да представлява интересите на компанията. Целият клъстър на Немезис-II излезе че е банкрутирал преди месеци, Венкатеш се намираше в кома, а останалите двама съдружници бяха мъртви, като тялото на Нел Кенди бе открито предния ден в недекларирано имение на една затънтена, ледена планета от системата Горила-33. Беше умрял закачен за стола си.

– Искате ли да ви направя един чай, господин Арнестън? – изненадващо и лъчезарно попита Полийн, посрещайки Сибелиус още щом прекрачи прага на секретарското преддверие в кабинета на Камински. – Имам кантанея в огромно изобилие. Ужасно е полезен за концентрацията ви на детектив!

Мъжът понечи да й каже, че би ползвал уиски за тази цел, но после се отказа. Нямаше смисъл да противоречи на хората от тази планета като станеше въпрос за чай.

– Благодаря ви, мис Полийн – отвърна той. – Ще се радвам да го изпия!

Озадачен, детективът се зачуди какво правеше тя тук. Явно се намираше на работа, защото тъкмо унищожаваше някакви непотребни документи на шредера, когато той влезе. Очевидно генерал Камински беше направил абсолютно същата грешка като Венкатеш, наемайки я с тайната мисъл за секс, все още не познавайки странната склонност на расата й да се размножава чрез деление.

– Ей-сега ще ви дам чека, господин Арнестън! – подметна момичето през гръб, докато се суетеше около машината за напитки в ъгъла. – Приготвила съм ви го в чекмеджето на бюрото ми.

– Благодаря, Полийн! – отвърна Арнестън и се приближи до шредера да хвърли един поглед на недообработените документи. Беше сигурен, че се отнасяха до проекта Бронкс. Когато се позачете в една от страниците обаче, той почти се ококори от изненада. За унищожение, в момента отиваше неговия собствен доклад от вчера. Ден по-късно, и той вече се оказваше ненужен!

Не повече от минута, минута и половина след това, момичето се обърна и щастливо донесе димяща чаша отвратителен чай пред детектива, който се бе настанил удобно в стола пред бюрото й. После тя за пореден път, му се усмихна лъчезарно.

– Ето, заповядайте, господин Арнестън! – каза, оставяйки напитката и измъквайки малък черен чип от едно от чекмеджетата на работното си място за да му го подаде. – А ето го и вашият чек!

Сетне секретарката се върна обратно на шредера, продължавайки предишната си работа. Сибелиус моментално използва случая, че тя не гледаше и по традиция метна съдържанието на чашата в саксията на изкуствената палма отстрани. Ако растението беше истинско, досега със сигурност щеше да е умряло, вследствие на упорития му навик да прави това всеки път като дойдеше тук.

– Някакви ненужни документи ли унищожавате, мис Полийн? – небрежно попита мъжът, след като се освободи от бремето си.

Полийн се обърна рязко да го погледне.

– О, не, господин Арнестън! – каза невинно тя. – Това е вашият доклад от вчера. Генералът ми заръча да го пусна на машината да го нареже и стопи!

Детективът й кимна разбиращо и се усмихна, преструвайки се, че допива питието си. Докато гледаше девойката, съвсем безгрижно да обезсмисля целия му труд, Сибелиус се замисли колко превратно на тази планета се възприемаше расата й. Заради вроденият й и неподправен чар, хора като Венкатеш и Камински си падаха по същества като нея, пренебрегвайки факта, че както всички свои сънародници, и тя бе невероятно простодушна и глупава. Толкова глупава, че цял живот се въртеше в омагьосан кръг, изживявайки едни и същи вълнения и повтаряйки едни и същи грешки. Расата й представляваше абсолютния антипод на обществото на Аксиандра, където никога, нищо не се повтаряше, просто защото всичко се помнеше вечно и до гроб. И се трупаше безмилостно, колкото повече животът напредваше!

В този момент, Арнестън неочаквано за себе си си даде сметка, че не можеше да продължава да изпитва угризенията си относно Сая. Колкото и да бе трагична тази част от съдбата му, той все някога трябваше да я остави зад себе си, иначе щеше да си остане неин роб завинаги. А и като се замислеше човек, за всички останали раси във Вселената освен неговата, правенето на грешки бе изконна част от самия живот, също както и поправянето им след това. Бяха част от самата еволюция. Вечното самобичуване не беше!

Полийн педантично продължи с унищожаването на доклада и тъкмо, когато привърши, една индикация на бюрото й замига интензивно – тревожна и настоятелна. Момичето скочи веднага, усмихна се бързо на детектива и се шмугна в кабинета на генерал Камински. След по-малко от половин минута, тя излезе обратно с празна бутилка в ръцете, отиде до голямата кантонерка на страничната стена и бръкна вътре да я остави, като същевременно измъкна един отлежал гювендай от там, усмихна се отново и бързешком се втурна при генерала. Запасите на последния сега явно се намираха тук отвън! Арнестън любопитно проследи секретарката с поглед докато затвори вратата и сетне, понеже нямаше какво друго да направи, стана да се самоизпрати навън, мислейки си, че може би и той все пак заслужаваше една голяма чаша с уиски. Не се нуждаеше от никаква засилена концентрация в момента, но това вероятно беше единствения подобаващ завършек на крайно глупав случай като този, който току-що бе приключил.

Точно когато детективът вече излизаше от кабинета, зад гърба му внезапно се разнесе гръмогласният смях на Камински, принуждавайки го да се обърне. Гласът направо разтресе цялата сграда из основи и сам по себе си и без чужда помощ, можеше да спечели една дузина войни, карайки противниците на генерала да се разбягат от страх по бойното поле като пилци. Мъжът вътре така силно и неистово се кикотеше, че Сибелиус имаше натрапчивото чувство, че го гъделичкат!


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 61 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън