logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
7


Последната част от слънчевия диск бавно се спускаше към танцуващия ръб на хоризонта и изчезваше. Беше все още светло, но светлината бързо избледняваше заради силната запрашеност на въздуха. Това дяволско място не търпеше слънчевите лъчи много дълго, след като самото слънце си отидеше. Щеше да се смрачи буквално до десетина минути.

Една от четирите фигури, насядали кръстосано на земята една срещу друга, сковано се надигна и отиде до малкия огън, който едвам тлееше встрани от тях. После взе бодлива топка от купчината до него и я метна вътре. Сетне отново мълчаливо се върна при останалите.

– Недоумявам как тези неща горят толкова трудно – измърмори мъжът, – след като всичко наоколо е толкова сухо, че би трябвало сами да се възпламеняват като барут!

– Не горят, защото са вътрешно мокри – каза един от другите насядали. – По-странното е откъде, по дяволите, събират влага, при положение че на километри под нас има единствено гол пясък и шибан петрол.

Втората фигура внезапно взе да издава почти болезнено хъркане и отчаяно се опита да се изплюе. Нямаше никаква течност в това, което излезе от устата на човека. Беше само още пясък. После мъжът хвърли картите си на земята и след него, ги хвърлиха и останалите.

– О’Райли и О’Съливън – двеста двадесет и шест при корекция три. Сто четиридесет и три за вас – обобщи резултата О’Райли.

МакФиърсън погледна недоволно партньора си в играта, но нищо не каза. Вместо това, взе тестето и докато раздаваше, продължи темата за жилавите храсти.

– Може би абсорбират влага от въздуха – неуверено предположи той.

Карсън, който седеше срещу него, облиза напуканите си устни от което те се разкървавиха повече и бавно се изсмя. Просто не му стигаха силите да го направи по-бързо или отривисто.

– Ако имаше дори и капка влага в тъпия въздух наоколо, не би плюл сух пясък на всеки две минути, не мислиш ли? А и шибаният бодил би трябвало да е направо подгизнал от петрол. Тия неща по-скоро са направени от азбест, отколкото от дървесина!

МакФиърсън вяло раздаде картите и подметна на другаря си:

– И все пак, те горят в някаква степен нали? Очевидно е, че тлеят – значи не са от азбест!

– Да, тлеят, именно заради шибания петрол по повърхността им, а не защото самите те поддържат огъня – уточни Карсън.

О’Райли подозрително погледна и двамата за момент и сетне мълчаливо се надигна. Той се отдалечи малко и намери един средно голям камък, който домъкна до огъня и после го хвърли вътре.

За известно време, камъкът поседя там като черно слънчево петно на фона на бледата, червеникава аура на тлеещите храсти, но секунди по-късно, той също започна да съска и леко да се зачервява. О’Райли сви рамене и седна обратно при останалите. Никой не добави нищо по темата и по експеримента му.

Мъжете продължиха да играят още няколко минути, но постепенно тъмнината ги обгърна и те вече не виждаха картите си. Странният огън до тях, мъждукаше твърде слабо за да си доиграят на неговата светлина.

Имаше обаче и друг аспект на нощта, който не им даваше да продължат, освен липсата на видимост. Именно на свечеряване идваше моментът, когато „нещото“ обикновено нападаше и от известно време, войниците бяха развили условен рефлекс на тревожност, който се проявяваше надвечер. Не се паникьосваха, не губеха автоматично разсъдъка си, но ги обхващаше безпокойство, което блокираше мислите им и те започваха напрегнато да очакват. Очакваха всичко!

Пръв след залязването на слънцето, се обади О’Съливън. Той, както и останалите, продължаваше все така да стиска картите си от недовършената игра – мнима залъгалка, че вършеше нещо. Пречеше му да се отдаде на паниката изцяло.

– Колко останахме според вас? – гласът му кухо отекна в тежкия сумрак и се смеси с останалите шумове на нощта. Навсякъде наоколо, тяхното и на другите войници шушукане, някак зловещо се блъскаше в камъните и вероятно в този момент, всички до един си задаваха същия въпрос.

– Чух, че сме около триста и шестдесет при последното преброяване – отвърна тихо МакФиърсън. – Тоест преди два часа и половина.

– И аз го чух! – каза Карсън и после уточни: – Триста шестдесет и трима. Това прави тридесет и седем жертви при последната атака, включително майорът.

– Тридесет и седем наведнъж! – изсумтя О’Съливън. – Доста тежки загуби!

– Повечето от нещастниците изгоряха в експлозията – продължи Карсън, който очевидно се бе осведомил много добре. – Само осем са умрели от приятелския огън.

– А кои е отнесло съществото? – МакФиърсън изведнъж зададе съществения въпрос.

– Не се знае. Някои от изгорелите са твърде обезобразени, за да бъдат разпознати и да се прецени.

– Може би и майорът е сред тях! – най-сетне се обади и гласът на О’Райли в тъмнината. След това, мъжът се задави и избухна в продължителна и мъчителна кашлица. Накрая той направи безуспешен опит да се изплюе и замлъкна.

Карсън търпеливо изчака другаря си да се успокои.

– Не е! Майорът също изгоря при експлозията. Копелето се намираше близо до кладенеца. Между другото, не съжалявам за него. Беше си гадняр!

– Може и да е бил гадняр, но поне знаеше какво върши – прекъсна го раздразнено МакФиърсън. – Беше жилав гадняр! Сега ще стане по-лошо. Вече не останаха старши офицери и всички ще започнат да се избиват за мястото му!

– Ще се избиват, на куково лято! – Карсън твърдо отказа да приеме тезата му. – Кой по дяволите мислиш, че би искал да се заеме с неблагодарната задача и останалите да го мразят? Ти би ли? Още повече пък в тази изнервена обстановка, в която всеки момент някой може да превърти и да ти свети маслото!

– Абсолютно безпредметно е да се карате – опита се да ги успокои О’Съливън. – Има и друг офицер, така че кървавата вендета се отлага до следващия път.

– Няма повече офицери! – почти веднага глухо изграчи Карсън.

– Има! Някакъв тип с чин на капитан от седемнадесети взвод. Не съм го виждал, но чух, че бил здрав и жилав и говорел с южняшки акцент. Бил шериф едно време и нищо не можело да го сломи.

– Знам го този – намеси се МакФиърсън. – Онзи, дето все се движи с женчото от трети взвод!

– Е, хубаво де, и аз ги знам! – заинати се Карсън. – Женчото дето е гей и все му се пуска. Само че никой от тях не е капитан!

– Напротив! Нафуканият тип с орловия нос е капитан! – упорстваше О’Съливън.

– Глупости! Напълно сигурен съм, че… – Карсън пак започна гневно да спори, но тревожният глас на МакФиърсън грубо го прекъсна:

– Тихо! – приглушено изръмжа той и след това замлъкна. Секунда по-късно, гласът му отново се обади, но сега едва чуто. – Чухте ли?

Всички напрегнато се заслушаха. Шептенето на останалите войници из долината болезнено раздираше слуха им, докато безуспешно се опитваха да доловят подозрителен звук. Нищо не помръдваше. После внезапно се разнесе шумолене съвсем близо до тях и нещо рязко изсвистя, карайки гърлата на всеки един от мъжете да се свият от болка и пръстите им нервно да стиснат карабините.

Мина цяла минута в абсолютно мълчание. Нищо повече не помръдна, но напрежението продължаваше да се нагнетява. Нервите се изопнаха до краен предел. После шумът се повтори. Мъжете панически вдигнаха оръжията си и неистово започнаха да се въртят около себе си в безуспешни опити да пробият тъмнината. Един-единствен миг всъщност ги спря да изпразнят пълнителите си един в друг, преди да забележат лицето на О’Райли за кратко да проблясва на светлината на тръните, които току-що беше хвърлил в огъня. Сетне, и то, и светлината, бързо изчезнаха като подгонени призраци в нощта.

– Не стреляйте! – за втори път се чу гласът на МакФиърсън.

– О’Райли, идиот нещастен! – изсъска Карсън. – Какво, по дяволите, се опитваш да направиш? Да ни накараш да те застреляме като куче ли?

– Само подсилвам огъня! – обади се тих глас в тъмното.

– Какво има да му подсилваш на тъпия огън. Той и без друго не свети! Без малко да го подсилиш със собствения си труп! Не чу ли, че се ослушвахме?

– И аз се ослушвах! Мислех, че сте забелязали „нещото“!

– Идиот! – изръмжа Карсън.

После мъжете пак се наредиха един срещу друг и стиснаха картите си.

Пръв след случката се обади МакФиърсън.

– Не мога да си обясня, какво прави тая гад с всичките тези хора, които отвлича – колкото и тихо да говореше, гласът му изглеждаше сякаш кънтеше из долината чак до другия й край. – Сигурно има вече към петдесетина човека!

Карсън леко примлясна до него.

– Как какво? Сигурно ги яде! Аз пък не мога да си обясня, какво толкоз не ти е ясно. Да не мислиш, че ги облича в малки костюмчета и си ги реди в детски комплект?

– Ако ги яде – намеси се О’Райли, – то тогава би трябвало постоянно да намираме останките им из пустинята. Едва ли ги поглъща с все кокалите и снаряжението им!

– Може да ги носи на скрито място да си ги консумира на спокойствие – предположи О’Съливън.

Останалите мъже го изгледаха странно, защото етикетният израз „консумира“, някак прозвуча вулгарно в дадената ситуация. За щастие, О’Съливън не разбра за реакцията им, защото не успя да я види, а и никой от мъжете не коментира гласно тази част от изречението му.

– Глупости! – отсече след малко Карсън. – Това е само едно животно и нищо повече. Животните ядат, серат и спят. Това е всичко!

– По какво точно съдиш, че е животно? – попита го МакФиърсън.

– Ами какво да е? Зъл демон?

– Не знам. Ти явно имаш куп обяснения. Ти ми кажи! Може също да ми обясниш и как така, петстотин морски пехотинци се озовахме насред пустинята заедно с целия ни кораб, който после мистериозно изчезна! Ако намериш рационално обяснение, може би ще приема, че нещото е само едно животно!

Карсън не отговори веднага, а вместо това изсумтя презрително и направи опит да се изплюе. Вероятно мълчеше, просто защото нямаше какво да каже, предполагаше МакФиърсън.

– Има и друго – намеси се в спора им О’Райли. – Замисляли ли сте се, как „нещото“ не само че напада определени хора, на чиито останки никога не се натъкваме после, ами и никога не пипа останките на умрелите от приятелския огън. Винаги ги намираме съсухрени след няколко дена, докато се въртим в кръг из пустинята.

– Така е! – подкрепи го МакФиърсън. – Винаги ни напада в сумрак и винаги отвлича единствено тези, които си е набелязало.

– Ами! За всяко нещо си има рационално обяснение! Предполагам, че обича месото да е прясно или нещо такова. Може би пие кръвта на хората като прилеп – опита се да защити тезата си Карсън.

Никой от останалите обаче не прие на сериозно думите му. Карсън си беше такъв – заядливец и те си го знаеха. Той никога не падаше по гръб – типичният многознайко. За него, от своя страна, другарите му пък бяха суеверни глупаци, които вярваха на приказки за вуду-магии и вещици. Дори беше сигурен, че някоя от следващите жертви щеше да е именно някой от тях. Суеверните хора винаги подсъзнателно се набутват в кофти ситуации и даже ги привличат със суеверието си, смяташе той. Независимо от това, в момента мъжът също продължаваше безсмислено да държи картите си в тъмнината – акт, за който нямаше обяснение.

За известно време, последва пълна тишина. Явно никой нищо не искаше да каже или пък не знаеше какво. Накрая нервите на четиримата започнаха постепенно да се изопват и О’Съливън почувства остра нужда да излезе с чисто нова теория.

– Като казахте, че „нещото“ си набелязва хората – бавно и внимателно започна той, прочиствайки гърлото си, – започвам да се чудя, дали то пък не взема всеки път някой от тези, които падат на карти предната нощ. Не съм съвсем сигурен, но ако се замислите, ще видите че онези, които изчезнаха до този момент, бяха все слаби играчи!

Веднага след като гласът му замлъкна, мъжете сковано се спогледаха едни други. Също както предните пъти, никой от тях не успя да го забележи, но сега не беше и нужно. Напрежението направо пращеше между тях. Теорията всъщност звучеше доста неочаквано и макар че първо трябваше да се докаже, все пак бе повече от ясно, че не може и да бъде отхвърлена с лека ръка. На сутринта, войниците винаги се шегуваха с лошите картоиграчи и елементарното съпоставяне показваше, че между играта на карти и отвличанията можеше наистина да съществува връзка. От друга страна обаче, имаше някакъв шанс това да е и съвпадение, защото всички играеха без изключение. Играта представляваше начин да си успокояват нервите. Освен това, половината от хората неизменно падаха, което пък даваше голям процент вероятност някой от загубилите да бъде отвлечен. И въпреки всичко…

– Не съм съвсем убеден – също бавно и внимателно подхвана О’Райли след малко, – че не си съвсем прав по този въпрос.

Последва ново споглеждане и кратко обмисляне на сложната постановка на изречението му. Сега беше ред на МакФиърсън да каже нещо, но той не намери сили да го направи. Отчаяно се опитваше да овладее паниката, която вече го обземаше и изведнъж силно му се прииска да продължат играта за реванш. За съжаление, желанието му нямаше как да се сбъдне поне до сутринта.

След това, Карсън нервно избухна. Той шумно хвърли картите си на земята и ядосано се развика, че започва да му писва от безумни тъпанарщини и глупашки суеверия.

– Уморих се – нареждаше той – от примитивни идиоти без най-елементарно образование и капка рационално мислене, които смятат, че съм длъжен да им слушам нелепите бръщолевения всеки път, когато „блестящия“ им мозък роди нещо ново и оригинално!

После той завърши с изявлението, че ужасно съжалява, че не може да се разкара от тях на повече от сто шибани метра, след което стана и действително се отдалечи, но само на метър-два. Там той тръшна раницата си на пясъка и легна пред нея, полагайки главата си отгоре й.

Високо над него в небето, вместо звезди, тихо припламваха отблясъците на далечни експлозии от спонтанно самозапалващи се петролни кладенци. Светлините изглеждаха сюрреалистични – танцуваха и се смесваха, разпадаха се и изчезваха, но нищо друго не се случваше, нито пък се чуваше. Разстоянието беше прекалено голямо, за да може звукът да достигне до тук. Карсън погледа играта им за известно време и ядосано се завъртя на една страна, след което стисна очи. Той отчаяно се опита да заспи, въпреки че знаеше че няма да може.

Малко по-встрани от него, другарите му продължиха да мълчат сконфузено, все още стискайки картите си за игра в ръце. Никой от тях не искаше да говори повече и всеки бе застинал в тъмното със собствените си мисли, тревоги или каквото носеше в главата си. Един от мъжете – МакФиърсън – беше обаче доста по-напрегнат от останалите. Той тъкмо се чудеше дали фактът, че играта остана недовършена, се броеше за загуба или не. Не знаеше и нямаше как да знае отговора, но почти можеше да се обзаложи, че и Карсън, въпреки неочакваното си избухване, се чудеше абсолютно същото в момента.

Минута по-късно, близо до групата от триста и шестдесет войника внезапно се разнесе глух тътен, след което земята леко се разтърси, а небето рязко се обагри в червеникаво сияние, изопвайки нервите на всички в долината до крайност. Гореше един от по-близките кладенци, но за щастие, не от твърде близките. Това беше добре – според теорията на вероятностите се очакваше, че следващият ще е по-надалече. Ако въобще теорията на вероятностите имаше някаква сила в подобно дяволско място!


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 7 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън