Последната част от слънчевия диск бавно се спускаше към танцуващия ръб на хоризонта и изчезваше. Беше все още светло, но светлината бързо избледняваше заради силната запрашеност на въздуха. Това дяволско място не търпеше слънчевите лъчи много дълго, след като самото слънце си отидеше. Щеше да се смрачи буквално до десетина минути.

Една от четирите фигури, насядали кръстосано на земята една срещу друга, сковано се надигна и отиде до малкия огън, който едвам тлееше встрани от тях. После взе бодлива топка от купчината до него и я метна вътре. Сетне отново мълчаливо се върна при останалите.

– Недоумявам как тези неща горят толкова трудно – измърмори мъжът, – след като всичко наоколо е толкова сухо, че би трябвало сами да се възпламеняват като барут!

– Не горят, защото са мокри отвътре – каза един от другите насядали. – По-странното е откъде, по дяволите, събират влага, при положение че на километри около и под нас има единствено пясък и шибан петрол.

Втората фигура внезапно взе да издава почти болезнено хъркане и отчаяно се опита да се изплюе. Нямаше никаква течност в това, което излезе от устата на човека. Беше само още пясък. После мъжът хвърли картите си на земята и след него, ги хвърлиха и останалите.

– О’Райли и О’Съливън – двеста двадесет и шест при корекция три. Сто четиридесет и три за вас – обобщи резултата О’Райли.

МакФиърсън – един от другите двама – погледна недоволно своя партньор в играта, но нищо не каза. Вместо това, взе тестето и докато раздаваше наново, продължи темата за бодливите храсти.

– Може би абсорбират влага от въздуха – неуверено предположи той.

Карсън, който седеше срещу него, облиза напуканите си устни, от което те се разкървавиха още повече и бавно се изсмя, ако можеше да се каже така. Просто не му стигаха силите да го направи по-отривисто.

– Ако имаше дори и капка влага в тъпия въздух наоколо, нямаше да плюеш сух пясък на всеки две минути, не мислиш ли? А и бодилите би трябвало да са направо подгизнали от петрол. Тия неща по-скоро са направени от азбест, ако питаш мен!

МакФиърсън вяло раздаде картите и подметна на другаря си:

– И все пак, те горят в някаква степен, нали? Очевидно е, че не са направени от азбест.

– Да, горят, именно заради шибания петрол по повърхността им, а не защото самите те поддържат огъня – уточни Карсън.

О’Райли подозрително погледна и двамата за момент и сетне мълчаливо се надигна. Той се отдалечи малко и намери един средно голям камък, който домъкна до огъня и после хвърли вътре.

За известно време, камъкът поседя там като черно слънчево петно на фона на бледата, червеникава аура на тлеещите храсти, но секунди по-късно, той също започна да съска и леко да се зачервява. О’Райли сви рамене и седна обратно при останалите. Никой не добави нищо по темата и експеримента му.

Мъжете продължиха да играят още няколко минути, но постепенно тъмнината ги обгърна напълно и те вече не виждаха картите си. Странният огън до тях, мъждукаше твърде слабо за да продължат на неговата светлина.

Имаше обаче и друг аспект на нощта, който не им даваше да си доиграят играта, освен липсата на видимост. На свечеряване беше моментът, когато „нещото“ обикновено нападаше и от известно време, войниците бяха развили условен рефлекс на тревожност, който се проявяваше, когато слънцето слезе зад хоризонта. Не се паникьосваха веднага, не губеха автоматично разсъдъка си, но ги обхващаше безпокойство, което блокираше мислите им и те започваха напрегнато да очакват. Очакваха всичко!

Пръв след залязването на слънцето, се обади О’Съливън. Той, както и останалите, продължаваше все така да стиска картите си от недовършената игра – мнима залъгалка, че вършеше нещо. Пречеше му да се отдаде на паниката изцяло.

– Колко останахме според вас? – гласът му кухо отекна в тежкия сумрак и се смеси с останалите шумове на нощта. Навсякъде наоколо, тяхното и на другите войници шушукане, някак зловещо се блъскаше в камъните и вероятно в този момент, всички до един си задаваха същия въпрос.

– Чух, че сме около триста и шестдесет при последното преброяване – отвърна тихо МакФиърсън. – Тоест преди два часа и половина.

– И аз така чух! – каза Карсън и после уточни: – Триста шестдесет и трима всъщност. Това прави тридесет и седем жертви при последната атака, включително майорът.

– Тридесет и седем наведнъж! – изсумтя О’Съливън. – Доста тежки загуби!

– Повечето от нещастниците изгоряха в експлозията – продължи Карсън, който очевидно бе много добре осведомен относно ситуацията. – Само осем са жертви от приятелския огън.

– А кои е взело съществото? – МакФиърсън изведнъж зададе въпроса, който терзаеше всички.

– Не се знае. Някои от изгорелите са твърде обезобразени, за да бъдат разпознати.

– Може би и майорът е сред тях! – най-сетне се обади и О’Райли в тъмнината. След това, мъжът се задави и избухна в продължителна и мъчителна кашлица. Накрая той направи безуспешен опит да се изплюе и замлъкна.

Карсън търпеливо изчака другаря си да се успокои.

– Не е! Майорът също е жертва на експлозията. Копелето се намираше съвсем близо до кладенеца. Между другото, не съжалявам за него. Беше си гадняр!

– Може и да е бил гадняр, но поне знаеше какво върши – прекъсна го раздразнено МакФиърсън. – Беше жилав гадняр! Сега ще стане дори по-лошо. Вече почти не останаха офицери и всички ще започнат да се избиват за мястото му!

– Ще се избиват, на куково лято! – Карсън твърдо отказа да приеме тезата му. – Кой по дяволите мислиш, че би искал да се заеме с неблагодарната задача да организира тази пасмина и всички останали да го мразят? Ти би ли го направил? Още повече пък в тази изнервена обстановка, в която всеки момент някой може да превърти и да ти свети маслото.

– Абсолютно безпредметно е да спорите – опита се да ги успокои О’Съливън. – Има и други офицери, така че кървавата вендета се отлага до следващия път.

– Няма повече офицери! – почти веднага глухо изграчи Карсън.

– Има някакъв тип с чин на капитан от седемнадесети взвод. Не съм го виждал, но чух, че бил доста жилав и говорел с южняшки акцент. Бил шериф едно време и нищо не можело да го сломи.

– Знам го тоя – намеси се МакФиърсън. – Онзи, дето все се движи с хубавицата от трети взвод.

– Е, хубаво де, и аз ги знам – заинати се Карсън. – Женчото дето е гей и се опитва да му се пуска, нали? Само че никой от тях не е капитан.

– Напротив! Нафуканият тип с орловия нос е капитан – упорстваше О’Съливън.

– Глупости! Напълно уверен съм, че… – Карсън пак започна гневно да спори, но тревожният глас на МакФиърсън грубо го прекъсна:

– Тихо! – приглушено изръмжа той и след това замлъкна. Секунда по-късно, гласът му отново се обади, но сега едва чуто. – Усетихте ли го?

Всички напрегнато се заслушаха. Шептенето на останалите войници из долината болезнено раздираше слуха им, докато безуспешно се опитваха да доловят подозрителен звук. Нищо не помръдваше. После внезапно се разнесе шумолене съвсем близо до тях и нещо рязко изсвистя, карайки гърлата на всеки един от мъжете да се свият от болка и пръстите им нервно да стиснат карабините.

Мина цяла минута в абсолютно мълчание. Нищо повече не помръдна, но напрежението продължаваше да се нагнетява. Нервите се изопнаха до краен предел. После шумът се повтори. Мъжете панически вдигнаха оръжията си и неистово започнаха да се въртят около себе си в безуспешни опити да пробият тъмнината. Един-единствен миг всъщност ги спря да изпразнят пълнителите си един в друг, преди да забележат лицето на О’Райли за кратко да проблясва на светлината на тръните, които току-що беше хвърлил в огъня. Сетне, и то, и светлината, бързо изчезнаха като подгонени призраци в нощта.

– Не стреляйте! – за втори път се чу гласът на МакФиърсън.

– О’Райли, идиот нещастен! – изсъска Карсън. – Какво, по дяволите, се опитваш да направиш? Да ни накараш да те застреляме като куче ли?

– Само подсилвам огъня! – обади се тих глас в тъмното.

– Какво има да му подсилваш на тъпия огън. Той и без това не върши никаква работа! Без малко да го подсилиш със собствения си труп. Не чу ли, че се ослушвахме?

– И аз се ослушвах! Мислех, че сте забелязали „нещото“.

– Кретен! – изръмжа Карсън.

После мъжете пак се наредиха един срещу друг и стиснаха картите си.

Пръв след случката се обади МакФиърсън.

– Изобщо не мога да си обясня, какво прави тая гад с всичките тези хора, които отвлича – колкото и тихо да говореше, гласът му изглеждаше сякаш кънти из долината чак до другия й край. – Сигурно има вече към петдесетина човека да е отмъкнало.

Карсън леко примлясна до него.

– Как какво? Сигурно ги яде. Аз пък не мога да си обясня, какво толкоз не ти е ясно! Да не мислиш, че ги облича в малки костюмчета и си ги реди за украшение на рафтовете у дома?

– Ако ги яде – намеси се О’Райли, – то тогава би трябвало постоянно да намираме останките им из пустинята. Едва ли ги изяжда с все кокалите и снаряжението им!

– Може да ги носи на скрито място да си ги изконсумира на спокойствие – предположи О’Съливън.

Останалите мъже го изгледаха странно, защото думата „изконсумира“, някак прозвуча вулгарно в дадената ситуация. За щастие, О’Съливън не разбра за реакцията им, защото не успя да я види, а и никой от мъжете не изкоментира гласно тази част от изречението му.

– Глупости! – отсече след малко Карсън. – Това е само едно тъпо животно и нищо повече. Животните ядат, серат и спят. Това е всичко!

– И по какво съдиш, че е само тъпо животно? – попита го МакФиърсън.

– Ами какво да е? Зъл демон?

– Не знам. Ти явно имаш куп обяснения. Ти ми кажи! Може също да се опиташ да ми обясниш и как така, петстотин морски пехотинци се озовахме насред пустинята заедно с целия ни кораб, който после мистериозно изчезна! Ако намериш рационално обяснение на това, може би ще приема, че нещото е само едно животно.

Карсън не отговори веднага, а вместо това изсумтя презрително и направи опит да се изплюе. Вероятно мълчеше, просто защото нямаше какво да каже, предположи МакФиърсън.

– Има и друго – намеси се в спора им О’Райли. – Замисляли ли сте се, как „нещото“ не само действа целенасочено и никога не намираме труповете на жертвите му, ами и никога не пипа останките на умрелите от приятелския огън. Винаги ги откриваме изсушени като мумии няколко дни по-късно, докато се въртим в кръг из пустинята.

– Така е! – подкрепи го МакФиърсън. – И винаги идва по здрач и отвлича единствено тези, които си е набелязало предварително.

– Как ли пък не! За всяко нещо в тази вселена си има рационално обяснение. Предполагам, че обича месото им да е прясно или нещо такова. Сигурно подбира хората, които са най-свежи и сетне пие кръвта им като прилеп – опита се да защити тезата си Карсън.

Никой от останалите не прие на сериозно думите му. Карсън си беше такъв – заядливец – и те си го знаеха. Той никога не падаше по гръб – типичният многознайко. За него, от своя страна, другарите му пък бяха суеверни глупаци, които вярваха на приказки за вуду-магии и вещици. Дори беше сигурен, че някоя от следващите жертви ще е именно някой от тях. Суеверните хора подсъзнателно се набутват в кофти ситуации като тази и даже ги привличат със суеверието си, смяташе той. Независимо от това, в момента мъжът също продължаваше безсмислено да държи картите си в тъмнината – акт, за който нямаше обяснение.

За известно време, последва пълна тишина. Явно никой не искаше да каже нищо повече или пък не знаеше какво. Накрая нервите на четиримата започнаха постепенно да се изопват и О’Съливън почувства остра нужда да излезе с чисто нова теория.

– Като казвате, че „нещото“ си набелязва хората предварително – бавно и внимателно започна той, прочиствайки гърлото си, – почвам да се чудя, дали пък не избира тези, които падат на карти предната нощ. Не съм съвсем сигурен, но като се замисля, изчезналите досега бяха все слаби играчи!

Веднага след като гласът му замлъкна, мъжете сковано се спогледаха едни други. Също както предните пъти, никой от тях не успя да го забележи, но сега не беше и нужно. Напрежението направо се режеше с нож. Теорията всъщност звучеше доста налудничаво, но въпреки това, не можеше и да бъде отхвърлена с лека ръка. На сутринта, войниците винаги се шегуваха с лошите картоиграчи и всички ги знаеха, така че, едно елементарно съпоставяне сега действително навеждаше на мисълта, че между двете неща може все пак да съществува някаква връзка. От друга страна обаче, можеше и да е съвпадение, защото всички тук играеха, без изключение. Играта представляваше начин да си успокояват нервите и при положение че половината от хората неизменно падаха, статистическата вероятност някой от тях да бъде отвлечен бе твърде голяма. И въпреки всичко…

– Не съм съвсем убеден – също бавно и внимателно подхвана О’Райли след малко, – че грешиш изцяло по този въпрос.

Последва ново споглеждане и напрегнато обмисляне на новосъздалата се ситуация. Сега беше ред на МакФиърсън да каже нещо, но той не намери никакви сили у себе си да го направи. Вместо това, отчаяно се опитваше да овладее паниката, която вече го обземаше и изведнъж силно му се прииска да продължат играта за реванш. За съжаление, желанието му нямаше как да се сбъдне поне до сутринта.

Секунди по-късно, Карсън – партньорът му – просто избухна. Той шумно хвърли картите си на земята и ядосано се развика, че започва да му писва от безумните теории и глупашки суеверия на хората около него.

– Уморих се – нареждаше той – от примитивни идиоти без най-елементарно образование и капка рационално мислене, които смятат, че съм длъжен да им слушам бръщолевенията всеки път, когато „блестящия“ им мозък роди нещо ново и оригинално!

После той завърши с изявлението, че ужасно съжалява, че не може да се разкара от тях на повече от двадесет шибани метра, след което стана и действително се отдалечи, но само на метър-два. Там той тръшна раницата си на пясъка и легна пред нея, полагайки главата си отгоре й.

Високо над него, в небето, вместо звезди, тихо припламваха отблясъците на далечни експлозии от спонтанно самозапалващи се петролни кладенци. Светлините изглеждаха сюрреалистични – танцуваха и се смесваха, разпадаха се и изчезваха като северно сияние, но нищо друго не се случваше, нито пък се чуваше. Просто разстоянието бе прекалено голямо, за да може звукът да достигне до тук. Карсън погледа играта им за известно време и ядосано се завъртя на една страна, след което стисна очи. Той отчаяно се опита да заспи, въпреки че знаеше че е невъзможно.

Малко по-встрани от него, другарите му продължаваха да мълчат сконфузено, все още стискайки картите си за игра в ръце. Никой от тях не искаше да говори повече и всеки бе застинал в тъмнината заедно със собствените си мисли, тревоги или каквото носеше в главата си. Един от мъжете – МакФиърсън – беше доста по-напрегнат от останалите. Той тъкмо се чудеше дали фактът, че играта остана недовършена, се броеше за загуба или не. Не знаеше и нямаше как да знае отговора, но почти можеше да се обзаложи, че и Карсън, въпреки неочакваното си избухване, се чудеше абсолютно същото в момента.

Минута по-късно, близо до групата от триста и шестдесет войника внезапно се разнесе глух тътен, след което земята леко се разтърси, а небето рязко се обагри в червеникаво сияние, изопвайки нервите на всички в долината до крайност. Беше избухнал един от по-близките кладенци, но за щастие, не от твърде близките. Това беше добре – според теорията на вероятностите се очакваше, че следващият ще е някъде по-надалече. Ако въобще теорията на вероятностите имаше някакво значение на подобно дяволско място!

©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)