logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
8


Гай Юлий Цезар можеше съвсем спокойно да бъде определен като ужасно извратен тип. Много хора, така и го определяха. Странната му слава всъщност се дължеше не толкова на това, което вършеше, а на факта, че никой не разбираше защо го върши. Беше пробвал какво ли не в живота си и посетил места, за които повечето други хора въобще не подозираха, че съществуват. Те научаваха за тях, единствено от неговите експерименти.

Например, наскоро Гай беше ходил в загниващия Кремоциум, където цялото население е в напреднал стадий на кефалоза – особен вид проказа, при която на болните им окапва главата – и където тази болест, поради някакви странни причини е абсолютно нелечима. Той стоя там почти половин година в опити да се зарази, през което време контактува чрез всички възможни форми с всички, които срещна и въпреки всичко, не успя.

Освен това, беше скачал с бъчва от водопада Ангзайъти на Иглутеру, който е висок хиляда осемстотин и осемдесет километра и е най-големият амонячен водопад във Вселената. Вследствие на твърде дългото съприкосновение с молекулите на въздуха, ледено студеният течен амоняк с температура от минус тридесет и три градуса, в един момент минава в състояние на чиста пара и водопадът просто свършва в нищото – на около петстотин километра преди подножието си! Някои хора, направо се чудеха как заради по-голямото си тегло и ускорение, самият Гай не се бе изпарил поради същите тези причини или пък как не се бе отровил, но той само се усмихваше загадъчно, когато му зададяха този въпрос и не казваше нищо. Между другото, мъжът се хвърли от Ангзайъти напълно гол и затворен в бъчва, която се запали и изгоря още на първите двеста километра.

В друг случай, Гай Юлий Цезар оцеля в продължение на една година в резервата Бангалор на Брамадор, където малко по-рано, най-внезапно и в рамките на не повече от ден, беше измрял целият животински и растителен свят, освен един изключително кръвожаден вид саблезъби тигри. Там, мъжът се появи тъкмо в момента, когато този единствен вид започна най-страшната канибалска оргия виждана някога в историята, и то без да притежава никакво оръжие – отново съвършено гол.

Когато след година, спасителният кораб дойде да го вземе, той тъкмо дояждаше последната плешка на последния саблезъб тигър, който от своя страна представляваше последната протоплазмена хапка на тази вече камениста и суха планета. В тази секунда, можеше спокойно да се каже, че Гай съвсем сам е изконсумирал абсолютно целия живот на Брамадор.

Докато корабът нервно го чакаше, той бавно и невъзмутимо си дояде наченатата плешка; оглозга внимателно кокала и го хвърли настрана; загаси акуратно огъня, който преди това запали с костите на предпоследния саблезъб тигър и най-накрая, гордо влезе в дошлата за него машина. По матовата му, гладка и свежа кожа, нямаше и една драскотина.

На въпроса на главния пилот, защо, по дяволите, е загасил огъня, след като така и така на планетата не е останало нищо, което да може да гори, мъжът отвърна невъзмутимо: „Виждате ли, в природата понякога стават странни неща. Например, за няколко часа и без никакви видими причини, изчезва целият живот на дадена планета. Имам натрапчивото усещане, че в този резерват опасността от пожар все още не е напълно елиминирана“.

И действително, три месеца по-късно, на Брамадор изненадващо се развилня най-унищожителният пожар в историята на Вселената, при което за петнадесет минути изгоряха всички камъни на повърхността и огънят продължи по-надолу. Когато първите отряди с учени, зяпачи и папараци от научнопопулярните издания, пристигнаха да видят звездното събитие, от Брамадор бе останало едно огромно, тлеещо парче желязо. Впоследствие, планетата се превърна в най-голямата железодобивна мина по открит способ и дълги години, огромни летящи багери идваха да я ръфат от всички страни, докато не я разфасоваха напълно и не отнесоха всичко със себе си, в далечни и близки галактики. Дори две от последните машини, успяха някак да оплетат гигантските си кофи и да се повредят една друга, отчаяно боричкайки се за последното парче. Гай Юлий Цезар и тогава само се усмихна загадъчно.

Безспорно, най-големият подвиг на мъжа обаче беше, когато успя да изтощи и последния вагинит от Контрацептив-Бета, където той престоя около година и половина.

Вагинитите са една от двете единствени форми на живот на тази планета, която всъщност прекарва съществуването си, друсайки се върху другата и смучейки жизнени сокове от нея. Така погледнато, вагинитите се явяват нещо като животни, а вибраторите са вкоренени в земята подобия на растения, ако изобщо тези понятия могат да бъдат отнесени адекватно към действителността на Контрацептив-Бета.

Именно в този смисъл, Гай се вживя в продължение на година и половина в ролята на растение, примамвайки вагинит след вагинит, докато не ги погуби всичките от изтощение. Последният оцелял екземпляр от тях, наподобяваше в края на живота си твърде тъжната гледка на безформена, раздърпана пихтия, неспособна да разбере, че колкото и усърдно и упорито да се друса, Гай така или иначе няма да пусне живителни сокове, с които да я нахрани.

Понастоящем, животът на Контрацептив-Бета представлява една огромна поляна от израсли нагъсто вибратори, които безсмислено пръскат живителните си сокове един върху друг и постоянно се борят за жизнено пространство.

След този изумителен случай, Гай Юлий Цезар бе официално признат и включен в книгата на вечните рекорди „Цъфтяща Вселена“, като единственото известно безсмъртно същество в нея. Славата му, която преди това тъкмо беше започнала да се разнася, изведнъж придоби застрашителните размери на кална виргайска лавина и животът му окончателно се промени. Оттогава насетне, той никога не се бе радвал на спокойствие и постоянно бе следван от тълпи зяпачи, учени и имиджмейкъри, които и за миг не го оставяха на мира. Точно поради тази причина, накрая мъжът реши да си вземе символичен отпуск от своите налудничави приключения и да поуталожи крайно неприятната умора, която натрупа на Контрацептив-Бета. Той имаше нужда най-сетне да помисли малко върху живота си на спокойствие, защото напоследък у него се надигаше усещането, че е достигнал до предела на неговата полезност и пътят му започва да се превръща в безсмислена спирала, която общо взето не води доникъде.

Понастоящем, за да остане насаме със себе си, Гай беше дошъл в една много малка и нищожна система, забутана в много разреден и краен ръкав на също разредена и затънтена галактика, в ужасно пуст и забравен край на Вселената. Основното преимущество на звездата в тази система, която се наричаше Половин Звезда, бе че тук абсолютно никой не знаеше нищичко за него. Тълпите от зяпачи и фенове, които го следваха по петите и, или го носеха на ръце, или го замерваха с камъни и му викаха содомит, просто не успяха да го последват толкова надалеч. Гай се чувстваше силно въодушевен от предстоящата си почивка.

Освен от самотното си слънце, системата се състоеше още от една планета, простичко наречена Планета, на която дори нямаше град, а само някакъв хотел без име, който за сметка на това, притежаваше категория – половин звезда. Или пък обратното – казваше се Половин звезда, подобно на звездата на планетата, но нямаше категория. Определено не ставаше ясно кое от двете е истината от семплата пиктограма на предната фасада. Тя изобразяваше нещо половинчато, подобно на четири лъча, сочещи настрани от ръба на сградата. Можеше да значи каквото и да е!

Гай плавно изключи двигателите на кораба си, който той приземи до друг такъв, небрежно пльокнат на малкия паркинг отстрани до хотела и после излезе навън. Горещината веднага го удари право в челото. Имаше вероятно около четиридесет и пет градуса! Навсякъде, до където погледът му стигаше, се простираше гола пустиня, редуваща се с каменни възвишения и не се виждаше абсолютно никакъв белег на цивилизация, освен двадесететажната сграда на самия хотел пред него. Нещата се оказваха доста обнадеждаващи. Не се забелязваше никой наоколо и изглеждаше тихо и спокойно – атмосфера, каквато мъжът се бе надявал да намери тук. Той бодро се изпъна, пооправи реверите на оранжевия си костюм, приглади наскоро потъмнялата си коса и гордо прекоси разстоянието до централния вход със стегната, пружинираща крачка.

Фоайето на хотела, за негова изненада, се оказа точно толкова празно, колкото и пустинята отвън. Фактът озадачи Гай до известна степен, защото макар да бе доволен, че не вижда други посетители, все пак очакваше някой да го посрещне на рецепцията. Наоколо обаче се бяха разположили единствено тридесетина възрастни господа, които изглеждаха някак хаотично разхвърляни насам-натам: трима играеха карти; един четеше вестник; един като че си завързваше връзките на обувките; двама пиеха нещо на бара отсреща; двама седяха на една пейка в ъгъла и се опитваха да вдигнат полата на блондинката между тях, която четеше любовен роман и се преструваше, че нищо не забелязва; един се бе хванал за сърцето, сгърчен от болка; трима бяха без дясна ръка; двама бяха без лява ръка; петима бяха без две ръце, като на един от тях му липсваха и краката, а всички останали лежаха обезглавени в самия център на фоайето. И тридесетимата, представляваха бронзови статуи, целите покрити от главата до петите с патина. Приличаха на парсоанци излезли от старомоден фантастичен филм. Даже и блондинката на пейката, си беше чисто зелена и никак не правеше впечатление на блондинка. За цвета на косата й, намекваше само заглавието на книгата в ръцете й, която благодарение на златната си подвързия, бе пощадена от благородната ръжда и която гласеше: „Как да бъдем истински блондинки“. Между другото, и това също не беше кой знае колко показателно.

Гай Юлий Цезар бавно се завъртя и огледа любопитно фоайето. Никога, през всичките си години на скитане из всякакви кътчета на Вселената, не помнеше да е виждал чак толкова странен хотел. В момента дори не беше сигурен, че е попаднал именно в хотел. След малко, той се обърна обратно напред и потърси с поглед някакъв звънец на рецепцията, с който да възвести присъствието си, но за съжаление, там не намери такъв. В погледа му веднага се наби една нелепо поставена на тезгяха къса, бяла карабина с рязана цев и кокален приклад, внимателно положена върху малка бяла възглавничка с дантела по ръбовете. И двете стояха на видно място и в никакъв случай не изглеждаха небрежно или случайно положени там.

Гай се подвоуми за известно време и после правилно – според самия него – предположи, че това ще да е звънецът. Той вдигна ръка и внимателно взе карабината, оглеждайки я озадачено и не знаейки какво да предприеме. „Ами сега? Как ли, за Бога, се борави с тая работа?“ – мислеше си той. Единственото, което му хрумваше, бе да натисне спусъка, но вероятно нямаше да е особено учтиво да се разгърми напосоки като някакъв подивял каубой. А и можеше неволно да утрепе някого!

Мъжът се огледа отново. Фоайето продължаваше да бъде абсолютно безжизнено. Не се забелязваше и нищо, по което явно да личи, че е стреляно – гонг, метална плоча или мишена от каквото и да е естество. „Може би карабината е сигнално оръжие, което вдига шум, но не произвежда изстрели!“ – разсъждаваше непосрещнатият гост.

След като не успя да измисли нищо друго в продължение на следващите няколко минути, космическият скиталец предпазливо насочи пушката към тавана и колебливо натисна спусъка й. Моментално се разнесе оглушителен трясък и отгоре обилно се изсипа цяла купчина изронена мазилка.

Гай Цезар затвори очи, къде от изненада, къде от вдигналия се прах, и когато облакът най-сетне се разсея, той обърна поглед към тавана. За огромно негово удивление, там имаше цял рояк от стари и по-нови следи от изстрели, като собственото му попадение от преди малко, се намираше леко вдясно от основния периметър от дупки. От мястото все още се сипеше фина като мъгла мазилка и вече беше повече от явно, че предположението му относно приложението на карабината, се е оказало абсолютно вярно.

Мъжът замислено смъкна очи и на секундата се сблъска с погледа на някой, който неусетно се бе появил на тезгяха, втренчен в него. Гай така се сепна, че в стъписването си, едва не застреля новодошлия.

– Добре дошли на Планета! Ще желаете ли да наемете стая в Хотел? – приканващо го попита вероятно най-възхитителното и перверзно същество, което той някога бе виждал. – Гарантирам ви, че ще прекарате приятна и незабравима почивка, ако останете при нас!

Гостът на хотела неочаквано се задави и се закашля от невъзможност да каже нищо и внимателно и сконфузено постави димящата карабина обратно на бялата възглавничка. Момичето, което го гледаше и му се усмихваше, беше действително зашеметяващо. Лицето, както и цялата й кожа имаше нежен розов цвят; косата й се спускаше тъмно кестенява и искряща от звезден прах три пръста под раменете й; очите й грееха сини и палави, а устните й бяха влажни и ярко червени. Облеклото й се състоеше от едва стигаща до задника й светло бежова рокля от тънка и мека памучна материя, облечена на голо, под която отчетливо се очертаваха кратерчетата на върха на перфектните й гърди. Върху дясната от тях, блестеше малък бадж, на който пишеше: „Диарди – управител“. Отдолу, с по-малки букви и в скоби гласеше: „също и рецепционист“.

– Препоръчвам ви две хиляди двеста и десета стая на двадесетия етаж – пак се усмихна създанието. Гласът й се лееше звънлив и извънредно приятен подобно на чуруликането на хорейско синигерче. Нямаше как човек да му откаже каквото и да поискаше!

– Спокойна е и с великолепен изглед към дюните. Изключително подходяща за размисъл! – продължи девойката.

Гай Юлий Цезар енергично закима с глава, тъй като се чувстваше неспособен на друго. Дори и не бе предполагал, че някой може да обърка мислите му по толкова бърз и безапелационен начин. А не беше като да не се е радвал на купища авантюри зад гърба си. Напротив! Мъжът бе изпробвал почти всяка форма на сексуалност, която тази извънредно разнообразна Вселена предлагаше. И въпреки това, в момента обилно точеше лиги по девойката без да е в състояние да се въздържи!

Диарди приведе прекрасните си, кукленски очи надолу, за да види дали гостът има багаж и след като се увери, че няма, тя лъчезарно му кимна към стъкления асансьор, намиращ се в другия край на фоайето.

Като в транс и без да мисли Гай послушно се обърна и се насочи натам, все още твърде зашеметен. Той прекоси помещението и мина покрай странно, вито стълбище, което пронизваше цялата сграда от партера й чак до самия й връх на двадесетия етаж. Точно до него, се намираше асансьорът.

Когато малко по-късно, Гай Юлий Цезар се вмъкна вътре все така недоумявайки за силата на впечатлението, което рецепционистката остави у него, той реши, че е глупаво човек от неговия сорт – видял горе-долу всичко във Вселената – да проявява подобна слабост. Мъжът бързо се стегна и се намръщи, опитвайки се да неутрализира глупавото впечатление на селски похотливец, което вероятно бе оставил след себе си. Оказа се, че от театралниченето му нямаше никакъв смисъл. Когато се обърна назад, момичето вече беше изчезнало и рецепцията се оказа празна. Единственото нещо във фоайето, отново бяха странните фигури, зловещо разхвърляни из него. Миг преди стъклената врата на асансьора да се затвори пред очите на Гай и машината сама да потегли нагоре, той с учудване забеляза, че статуите сякаш са се разместили. Развратните старци на пейката някак си бяха успели да повдигнат металната пола на зелената блондинка и сега хистерично впитите им, треморни пръсти алчно стискаха твърдите й слабини, почти при ръба на дантелените й гащички. Тя пък, от своя страна, седеше стиснала зъби с напрегнат и невиждащ поглед, впит в невъзможната си за четене книга, правейки се същевременно, че нищо не й се случва.

За съжаление, тъкмо в този момент асансьорът с тихо жужене и леко подрусване премина към втория етаж и изведнъж скри любопитната сцена от погледа на госта, преди той да успее да види дали беше истина или му се привиждаше. Космическият скиталец тръсна недоверчиво глава и се зачуди що за място е това, на което е попаднал. Нямаше предвид единствено пустотата на планетата, карабината или статуите, ами и останалото. Не само че не му бяха поискали името или каквито и да било данни; не само че в кабината на асансьора липсваха копчета и въпреки всичко, той прекрасно знаеше къде да отиде; не само че не му обявиха цена за стаята, която наема, ами и даже не му бяха дали ключ за нея. Просто да се не начудиш, какво можеше да означава цялата тази работа! Вероятно не вещаеше нищо добро. За щастие обаче, Гай беше безсмъртен и на него не му пукаше особено много за подобни неща.


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 8 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън