logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • « Pg
  • Ypos
9


Хънт Хънтър търпеливо продължаваше да работи вече над два часа в жегата. Беше свършил повечето от работата предната вечер, но на сутринта, когато стана да продължи, се позамота с маскировъчната мрежа и това обърка предварителните му планове. Мрежата, както всичко останало покрай него, представляваше последен писък на технологията. Разработена от гениите на Албатрон в системата Бандахар, тя гарантираше нулева регистрация на бивака му от всички възможни сканиращи и трасиращи устройства в тази и околните галактики, измислени до този момент. Хънт не бе имал възможност да я изпробва досега и много се надяваше покупката да си струва. Тя, за малко не му коства живота, докато се промъкваше през опасните територии около Бандахар, гъмжащи от трафиканти на органи и ловци на очи.

Мъжът се изправи уморено, примижа от силното слънце, избърса потта, която се стичаше изпод ръба на феромастната му шапка и критично хвърли поглед зад гърба си. Иззад очертанията на билото на хълма се подаваха последните два етажа на странно голямата постройка в долината и фактът, никак не му харесваше. За съжаление, нямаше избор. Той искаше да е близо до нея, за да може да реагира във всеки миг от денонощието, а в същото време хълмът не се оказа достатъчно голям да му предложи подобаващо прикритие.

„Що за идиотско хрумване е да построиш нещо така масивно, на такова пусто място! – разпери ядосано ръце ловецът. – Доста съмнително е дали и на цялата планета ще се намерят толкова хора, че да населят тази нелепа сграда!“

Все така раздразнен, мъжът се завъртя на другата страна и за сетен път огледа пейзажа около себе си, въпреки че вече го познаваше твърде добре. Местността определено не предлагаше друго прикритие – трябваше да се примири с каквото имаше. Дано поне невероятната му мимикрираща холосистема свършеше добра работа. В момента, всичко беше заложено на нея.

За всеки случай, Хънт приклекна и погледна отново назад, но резултат си остана същият. Дори ниско до земята, върхът на сградата продължаваше да се вижда отвъд хълма, който и той самият не знаеше защо нарече така. Всъщност представляваше по-скоро една малко по-голяма дюна. Издигаше се приблизително на четири метра височина и сетне рязко и стръмно се снижаваше с около тридесет и пет надолу, в разпрострялата се под нея долина. Сградата обаче се намираше прекалено близо – само на стотина метра навътре и се състоеше от цели двадесет етажа, което й пречеше да потъне изцяло зад върха.

Хънт Хънтър недоволно изсумтя и се изкатери по горещия пясък нагоре. Беше събул хифопластните си ботуши, защото макар и изключително удобни за ходене навсякъде другаде, те ужасно спарваха краката му тук, а и се плъзгаха по наклона. Горе на върха, той пак впери поглед в постройката.

Цялата сграда, общо взето много приличаше на хотел. От време на време, край прозорците на фоайето се мярваше по някоя и друга фигура и един странен тип с тахайска риза и къси панталони – нисък, леко пълен и с пооплешивяло теме – регулярно влизаше и излизаше през вратата и ходеше до нагло зарязаната лимузина на паркинга. Може би беше собственикът й. Всеки път, той вадеше по нещо малко от там и после се връщаше в хотела. Явно притежаваше твърде къса памет за да вземе всичко, което му е необходимо наведнъж и да спре да се разхожда из жегата.

Хънт направи многозначителна физиономия и тръгна да се връща назад. Умът му не успяваше да побере, кой безумец е решил да изгради хотел на подобно място. Макар че човекът очевидно имаше своята логика, щом като бе намерил още по-големи безумци, които да му станат клиенти. Самият Хънтър беше по-скоро рационален тип. За него местата, които не предлагаха възможност за лов или не примамваха с причудливи технологии, не представляваха никакъв интерес.

Ловецът се прибра обратно в бивака си и пак се захвана да гласи маскировъчната си система. Той огледа всички симбиотични връзки, провери соларния панел, нагласи огледалата и поклати одобрително глава. След това, включи придобивката си, за да я изпробва.

Нищо не последва. От такава близост, лагерът му нямаше как да стане напълно невидим, но известна степен на сливане с пейзажа със сигурност можеше да се очаква. Хънт беше виждал маскировката в действие по рекламния клип и тя определено работеше, като от дистанция по-голяма от двадесет метра, ефектът трябваше да е почти перфектен. За съжаление, опитът му в момента не показваше подобни признаци.

Мъжът изключи недоволно симбиотичната мрежа и застина замислено загледан в нея. Явно някъде имаше грешка. Явно поради факта, че не разполагаше с време да прочете подробно упътването, пропускаше нещо. Винаги ставаше така, когато бързаше. По природа Хънт беше спокоен и методичен – една наистина важна характеристика в съзнанието на добрия ловец, но то му се случваше, само ако не е под напрежение. Когато се чувстваше притиснат, той се паникьосваше и допускаше елементарни грешки. Хладнокръвието също представляваше важна съставка в съзнанието на ловеца, ала за жалост, той не я владееше.

Хънт Хънтър не беше потомствен ловец. Родом от Преториус-4, неговият дядо – според разказите на баба му – бе работил като разносвач на пици, а баща му, доколкото го помнеше – той пък почина в детството му – беше инфантилен безделник и по цял ден играеше електронни игри в стаята си. На практика, малкият Хънт отрасна отгледан и оформен изцяло от баба си, тъй като майка му също си отиде ненавременно от този свят. Това, до голяма степен определи психологията му още от ранните години на живота му.

Баба му притежаваше степен контесор по акордика – четиринадесетата след професор – на всички университети в тридесет и две системи от неговата галактика и в нейния дом, Хънт успя да израсне като едно болезнено чувствително хлапе – стеснително като янадарска девойка, неспокойно като горски курумпел и страхливо до себеотрицание. Тогава той не си даваше сметка за това, но по-късно, когато стана ловец, то започна силно да му пречи. Независимо от недоволството си обаче, той обичаше баба си и добре разбираше, че тя нямаше никаква вина за това, което той представляваше в момента. А и едва ли щеше да бъде много по-различно, ако майка му бе останала жива и го бе възпитавала, защото тя пък бе работела като отесор по съзерцание, хоноруван в сто петдесет и три университета на Прерориус-3 и Преториус-4. Баба му просто свърши онова, което глупавият му дядо и баща му така и не направиха. Те бяха виновни за всичко!

В моменти на дълбоко усамотение, каквито изобщо не липсваха в живота му на ловец, Хънт често се питаше каква ли щеше да е съдбата му сега, ако все още се намираше под опеката на баба си. В такива мигове, той винаги избягваше да си отговаря или да спекулира по този въпрос, защото най-вероятно, нямаше да остане доволен от отговора. Предпочиташе веднага да насочи вниманието си някъде другаде, щом подобна мисъл изникнеше в ума му.

За да се разсее от мислите си и този път, Хънтър бавно се наведе към симбиотичната си придобивка и методично се захвана да проверява връзките й една по една. Очевидно имаше грешка по веригата и той трябваше да я открие. Беше напълно изключено да е купил мрежата с фабричен дефект, защото Албатрон се славеше с това, че в цялата история на планетата досега не бе имало нито една рекламация. Не само по отношение на продукта, който Хънт закупи от тях, а и въобще! Албатроните бяха изключително прецизна раса и някои даже предполагаха, че не са истински живи организми, ами някаква форма на почти съвършен изкуствен интелект.

Мъжът внимателно мина по всички звена и снадки и се насочи към соларния панел, който купи отделно и от не толкова надежден източник. Включи го към вградения амперметър на компаса си, при все че вече го беше правил няколко пъти и провери напрежението. Колкото и да му се щеше той да се окаже причината, всичко изглеждаше наред. Сетне мъжът провери и огледалата. Бяха настроени както трябва с точност до десета от ъгъла и не можеха да създават никакви затруднения. Просто необяснимо защо, системата отказваше да работи!

Хънт объркано се огледа и вдигна безпомощно ръце. Безпокойството започваше да го обзема, защото губеше прекалено много време. Колкото повече се бавеше, толкова повече рискуваше лагерът му да бъде случайно открит, ако някой прелетеше отгоре, а това щеше да означава провал на плана му. Мъжът внезапно усети как гърлото му се стегна и му се доходи до тоалетна – първите признаци на надигащата се у него паника, която винаги го грабваше, когато зацикли. Дори и ситуацията да не се явяваше критична, той се паникьосваше от чувството си за безпомощност и объркване, каквото определено усещаше и сега.

И тъкмо тогава, на крачка преди да се предаде, проблемът изникна пред очите на мъжа, огромен и очеваден. Всъщност решението си седеше там – пред него – от самото начало, но той някак си не го бе видял и ако още миг се бе забавил, паниката щеше да го стисне и окончателно да му попречи да се справи със ситуацията. Често му се случваше така и то беше качеството, което ловецът най-силно мразеше у себе си.

Хънт трескаво се наведе и с треперещи ръце завъртя огледалата в другата посока. Бяха нагласени изключително акуратно, под най-прецизни ъгли спрямо панорамата наоколо, но напълно противоположно на нормалното им оперативно положение. Точно със сто и осемдесет градуса! Системата не успяваше да сканира околните дюни и да интерполира холометричен образ на мястото на лагера му, а сканираше лагера му и интерполираше собствения му холометричен образ върху самия него. Хънт направо не можеше да повярва на глупостта си!

След като нагласи огледалата в правилното им положение, мъжът трескаво включи соларния панел. В първия момент, мрежата не реагира, но миг по-късно, секунда преди мъчително горчивото разочарование за втори път да грабне Хънт, лагерът леко премигна няколко пъти и изчезна. Ловецът неволно изпусна въздишка на удивление. Колкото и да беше подготвен за това, което не виждаше, нямаше как да не се изненада от резултата – даже гледан от толкова близко разстояние, бивакът липсваше напълно. На негово място се забелязваше само едно несъответстващо по напълно перфектен начин парче от околния пейзаж. Изглеждаше малко като кръпка, но от десетина-двадесет метра, определено не би се забелязвало, а и от тук, ако човек не внимаваше, щеше съвсем спокойно да го пропусне. Ефектът надминаваше всички очаквания!

Няколко секунди по-късно, лагерът обаче отново се появи със същото кратко премигване. Този път, мъжът не трепна въобще и не се замисли какво става. Той веднага отиде до соларния панел и разбута клемата, която захранваше симбиотичната мрежа с енергия. Кръпката се появи пак. Въпреки че сега Хънт носеше в себе си спомена от видяното преди малко, това никак не му попречи да се удиви почти толкова силно, колкото одеве. Беше наистина невероятно. Съжаляваше единствено за скапания соларен панел, който взе отделно от системата за да намали малко, и без друго високата й цена, но уви! Беше допуснал грешката! Ако го бе купил от Албатрон, определено нямаше да му се налага да се ядосва на ненадеждното му функциониране.

Въпреки вгорчаващия момент около соларния панел, Хънт остана все тъй запленен от новата си придобивка. В момента, той дори не се радваше заради работата, която се очакваше тя да му свърши, колкото заради технологията й. От малък се заплесваше по всякакви джаджи – качество, което вероятно наследи от баща си и неговите електронни игри – и очарованието от тях никога не го напусна докато растеше. Толкова се беше отплеснал, че така и не усети че от известно време в далечината се чуваше слабо буботене, което систематично се увеличаваше и увеличаваше и сетне бе започнало да затихва.

Хънт рязко се отърси от унеса си и бързо се закатери по склона на пясъчната дюна. Горе на върха й, той легна на земята и погледна през окуляра на карабината си.

Под него, в долината, се виждаше друг кораб, спрян до онзи, който шишкото бе зарязал на паркинга. Току-що бе пристигнал, но собственикът му вече влизаше през вратата на хотела и Хънт не успя да го разгледа по-подробно. Забеляза единствено, че е висок и строен; че има дълга, тъмна коса и не носи никакъв багаж със себе си. Явно и той щеше постоянно да ходи до кораба си и да се връща за всяка дреболия, която му хрумнеше, че му трябва.

Хънтър поседя малко на върха на дюната, но понеже нищо повече не се случи, той бавно се спусна надолу и се върна до невидимия си бивак да закуси. Дългите години прекарани в ловуване го бяха научили, че винаги е по-добре да изгубиш няколко минути да се наядеш и изходиш преди да се захванеш с нещо важно, отколкото да ги изгубиш в критичен момент, когато не разполагаш с тях. За щастие, той перфектно владееше метаболизма си и нямаше никакъв проблем да се изходи във всяка една произволно избрана от него минута. Хънт много се гордееше с това си качество и смяташе, че то е още едно от онези важни неща, които ловецът задължително трябва да може, за да е истински добър ловец!


©2014 S.T. Fargo
ALL RIGHTS RESERVED!
(www.stfargo.com)

Хотел „Половин звезда“ – Глава 9 | криминално-фантастичен роман

Фантастична детективска история на S.T. Fargo – свободна за четене онлайн

Tags: научна фантастика, научно-фантастична история, фантастичен детектив, фантастична книга, фантастично криминале, фантастични романи, криминален роман, криминална проза, криминално четиво, криминални истории, детективска фантастика, детективско крими, детективски книги, частни детективи, частно ченге, кримка, мистерия, фентъзи, новела, разказ, драма, онлайн литература, S. T. Fargo, S.T.Fargo, sibelius, arneston, сибелиус, арнестън