Светлината. И жегата. Струят яростно. И бясно. Отвсякъде.

* * *

Белият град искри. Белият град сияе. Изумително красив. И изумително подреден. Невероятен връх. На съвършенството. Дом. На изумителни хора. Победа над природата. И над Времето. Зона на свободни личности. Изящни. Прекрасни. И вечни. Напук на пясъка. И въпреки пустинята. А тя е оттатък. Суха и безжизнена. Гола. Отчаяна. И безсилна да се върне. Самотна!

* * *

Светлина. И блясъци. Струят от небето. И падат надолу. Като ситен, бял прах.

* * *

А отсам е пустинята. С адската жега. И пътят на Аризона. Тук всичко трепери. Но някак спокойно. И лепкаво. И застинало. Шосето е черно. А асфалтът – горещ. Въздухът се носи на талази. И небето и земята се сливат. Смесват се на хоризонта с изгорялата пръст. Сто и петнадесет градуса по Фаренхайт. Размазват! Пресушават всяка мисъл. Изсмукват тялото. Карат очите ти да виждат зелени петна. И клепачите ти да тежат. А сетне, светът изведнъж избухва. Още по-ярък. И още по-бурен. Преобръща се яростно. И иззад скалите внезапно изниква. С убийствен грохот. И с тежка експлозия. Едно чудовище. С циничен поглед. С два огромни фара. Като два екрана. Като две очи. Те го водят напред. И миг след това, мощният вихър те помита след него. Нататък. Където е неговият свят. Където той никога няма да спре. И ти никога повече няма да чувстваш. Ще забравиш напълно за себе си. И само неговата мощ ще има значение. И технологията му. И смачкващият му грохот. Силата. На многобройните тонове. И на стотиците коне под капака. Които бързо съсичат деня.

* * *

И изкарват лудия си ексхибиционизъм навън!

* * *

Слънцето бавно изгаря земята. То прави всичко да изглежда невъзможно. И нелогично. Да се размива. Да трепери. Там, долу е белият град. А тук е безлюдната пустош. Храсталаците се търкалят на топки от вятъра. Лениви. Пясъкът блести ослепителен. А камъните горят. Пустинята е вечна. Винаги е била. И винаги ще бъде. Неумолима! Но малко, по малко, и тя се променя. Белият град се разраства във нея. Като злокачествен тумор. Откъсва плът от плътта й. Пие от кръвта й. Очертава невидима граница, която постоянно се мести. Два независими свята. Които се борят. И само една машина между тях. Която ги свързва. Устойчива. Непоклатима. Летяща върху асфалта. Едно своеобразно парче от града. Малък оазис извън него. Ала не спокоен. А бесен. И влудяващ. Победа. На цивилизацията и разума. Над безкрайния свят. И над Времето. Дори над Вселената!

* * *

Но нищо. В тази Вселена. Не е вечно! И никога не е било. И няма да бъде!

* * *

Едно малко петно. Блести на слънцето. Червено петно. По грайфера. Кръв, върху едно от колелата на камиона. Нещо, което всъщност не съществува. Тази кръв. Вбесяваща! Върху черната студенина на гумата. Върху каучука, въплътил технологиите на човека. Съвършен в предназначението си. И във функционалността си. Безцеремонен. И смазващ. Чертаещ дълги дири по асфалта. Една вбесяваща кръв! По съвършенството на разума. Под грамадата на титаничното шаси. От композитни феросплави. Под камарата от могъщи валове и оси. Разкъсващи всяка съпротива. Под ослепителния блясък на хромираните брони. Под хипнотизиращия поглед на халогените фаровете. Тази кръв! Жалка. И досадна. Естествена! Процежда се между горещите грайфери. И кипи. И съска. И се връща обратно в земята си. Тази кръв!

* * *

Не принадлежи тук!

* * *

Тази кръв! Носи спомена от време, което вече го няма. Което е изчезнало завинаги. И не бива да съществува. Защото е минало. Варварско и отдавна изгубено. Погребано. Тази кръв! Е блясък на светкавица, раздрала небето. В някаква далечна епоха. Светкавица. В архаична Земя. Светът в нея е толкова стар, че изглежда напълно безжизнен. Дом на бледи образи и сенки. Ревящи в калната нощ. Свят. В който няма логика. А само режеща болка. Свят. В който тежестта на вековете е бреме. Което размазва. Където безкрайният Космос се отваря в главата ти. За да унищожи разума ти. И да изпари паметта ти. Да те потопи в тъмнина! Където доброто е просто фикция. И гола илюзия. Самотно нищо в нескончаемата празнота. Където всичко е толкова първично. Че всяко чувство е безсмислено. И само тъмната ярост е физически осезаема. И родово наследима. И само тя може да устои. На смазващата тежест на спрялото време.

* * *

Но това време. Отдавна. Е минало! Това време. Отдавна го няма!

* * *

Колелата се плъзгат по нагорещения път. Бесни. Еуфорични! Машината е нажежена и прашна. Чистачките й бясно работят. Изблъскват горещия пясък. А камъните хрущят. И пукат под гумите. И пътят се вие все по-нататък. Безкраен. Хипнотизиращ. И само една малка точица танцува отпред. В далечината. Самотен храст. Може би. Сред застиналите, черни скали. Премества се бавно. Въртейки се насам към шосето. Сякаш, за да го спре. И прекъсне. Да застане на пътя му. Да предизвика технологията. И бъдещето. Една съвсем малка точица. Жалка и слаба. И смешна. Защото не можеш да си представиш. Че ще се противопостави на машината. Не можеш да си помислиш дори! Този остров от цивилизация. Който изведнъж се засилва. И умножава мощта си. Този остров, който скоро ще профучи. В облаци от прах. И от камъни. Нататък. За да не се върне повече никога! Защото за него, това място е минало. А скоростта е религия. И единствено бъдещето. Е от значение за света му.

* * *

А този свят. Е движение. И лудост. И застоят в него. Просто не съществува!

* * *

Блясък. Грохот. И тътен. Всичко пулсира. И трепери. Скоростта е опиянение. И емоция. От самото движение. Машината нервно се тресе. И разрязва въздуха. Вятърът се плъзга. По гърба на мотора й. И топлият му дъх те зарежда с енергия. А нажеженият път се точи напред. Прорязва щата. И континента. И целия свят. Вие се. В рамката на предното ти стъкло. Като гънките на мозък. Като логическа нишка. Която не може да се скъса. Която само трябва да следваш. Въртейки волана. И натискайки газта. Да тласкаш машината. Ревяща под тебе. И повръщаща злобата си. Напред! Грохотът на двигателя. Да съсича земята. И да бучи във ушите ти. Наркотикът в кръвта ти. Да кипва! Докато те отрови напълно. И десният ти крак като едно отделно тяло. Запулсира върху педала. И точно тогава изведнъж светът се разцепва. И рухва. На две отделни половини. Като различни планети. С различни емоции. Пътят. Размива се. Всичко се слива. А пейзажът се извива като арка нагоре. За да ти покаже посоката. Накъдето да тръгнеш. Тунелът. През който да минеш. И като звезден прах, да се разпръснеш оттатък.

* * *

За да не се върнеш повече никога!

* * *

Облаците тежат на хоризонта. И се спускат лениви. Угасват уморени в прахта на пустинята. Веднага след това, тя отново изглежда безжизнена. Напълно застинала. Сякаш неистинска. Ала в сърцето й нещо дълбае. Бясно копае. Разраства се. Белият град я обзема. Бавно. И сигурно. И като термитник. Разкъсва плътта й. За да я култивира. И изконсумира. Едно безвремие. Превърнато в бъдеще. И все пак, във минало. Защото мястото му не е тук. На този град. Странен. И нелогичен. Всичко в него е така подредено. Палмите му - зелени. Високи. И жизнени. Улиците му - прави. Стерилни. И чисти. Сградите - снажни и лъскави. И фонтаните. Тревата. Цветята в градините. Са абсурдни! А две тъжни очи, тук отвън, безмълвно го гледат. И го попиват. Без да разбират. Истина ли е? Или само мираж. И сияйна илюзия. Тихо се питат. Това ли е всичко? Тази странна фотография. Безкрайно преекспонирана. Тя ли е целта за постигане. Две тъжни очи се питат. Кое всъщност. Е истина. Технологията. Градът. И цивилизацията. Или празнотата на Космоса. И пустинята. Или пък и двете са просто измислица. Бледи, танцуващи сенки. В безкрайния огън на Времето. Напълно безсмислени!

* * *

Блясък! И светкавица! Раздират небето. И след миг, бързо утихват.

* * *

Камионът реве като звяр. Под краката ти. Разтърсва земята. Пори въздуха. Ускорението те смачква. Назад във седалката. Костите ти тежко изпукват. И тогава отново настъпваш педала. Вятърът се плисва яростен. Настрани към скалите. И се връща обратно със тътен. В лицето ти. А там, в очите ти. Там, нещо става. Скрито зад тъмните очила. Нещо ужасно се случва. Ръцете ти стискат волана. И го въртят спазматично. Изкривяват машината. И гумите орат по асфалта. Моторът трепери. До пръсване. И изведнъж бариерата вече я няма. Точката ти на връщане. Е внезапно премината. Колелата под теб полудяват. Асфалтът се втвърдява. А ти неусетно изчезваш. И демонът в тебе излиза. И после земята. Скалите. И слънцето. Жегата! Всичко изчезва. Отстъпва назад. Пред злобата. И само една точица. Остава на пътя. Търкаляна от вятъра. Сякаш, за да те спре. И да ти каже нещо. Което не искаш да чуваш. Нито да чувстваш. Една малка точица. Се опитва да ти отнеме. Опиянението. Една точица. Която внезапно. И неочаквано. Връхлиташ!

* * *

Точица! Която изчезва в блясъци! И в ярка експлозия!

* * *

Очите кръжат. И блуждаят във орбитите си. Невиждащи. Там отзад е белият град. Тук е пустинята. Там е бъдещето. А тук - миналото. Но вече няма значение. Нито пък има смисъл. И всичко наоколо бавно изгасва. Сякаш, за да се случи отново. Или пък повече никога. И само една струйка се стича нервно надолу. Отчаяна. Трепери. И се опитва да достигне. До колелото. Да се вмъкне във грайфера. Да се спусне обратно в земята си. Но все не успява. И не успява. Засъхва. Една тънка струйка. Кръв! Е застинала. Безсмислена. Тази кръв! Която не принадлежи никъде. И е вече напълно изгубена. И изведнъж пустинята. Бързо се разширява. И почервенява. И кипва. За да се превърне в реалност!

* * *

И да се втурне със заслепяващ блясък! Бясно, в кабината!

* * *

Кръвта нервно трепери. И подскача на тласъци. Стича се. Отпред на капака. Надолу. По ламарината. И по бронята. Между грайферите. На гумите. Вътре във фаровете. И по радиатора. Някаква кървава каша. Дими и съска. Безформена. Опитва се да заглуши. Яростта на машината. Тази плът! Примесена с каучука. И със стъклото. И с гумата. Тази плът! Бързо изсъхва. Под съскащите чистачки. На предното стъкло. Пред застиналите ръце на волана. Пред брадясалото лице. Пред невиждащите очи. Зад тъмните очила. А устата. Устата! Изведнъж се размърдва. И се отваря. За да излезе нещо от нея. И бавно да тръгне надолу. По брадичката. Топла. И мокра. Слюнка!

* * *

И сетне всичко отново избухва! И в един миг само! Загубва смисъла си!

* * *

И тогава белият град се разцепва. Като закъсняла реакция. Полита нагоре. И с яростна експлозия. Се втурва обратно в кабината. За да се пръсне във нея. И изведнъж се разпадат. Квартали и улици. Усукват се. Във машината. Защото вече никой не управлява. И сега тя сама. Решава за себе си. А камионът бясно се хвърля напред. С чудовищен вой. През лабиринта. Започва да мачка. Да гази. Моторът ръмжи. И се издува. Мултиплицира силата си. Безброй същества от други епохи. В бензиновия му ад се изливат. Изгарят. И във въздуха се разлитат. Като забравени демони. Да си отмъстят за неосъщественото минало. Тласкат го. През палми. През сгради. И улици. Прегазват ги чак до последната. Все нататък. Докато целия свят не изчезне. И не се изгуби!

* * *

Докато всичко най-сетне не свърши! След края на Времето!

* * *

А там, назад! Светкавица отново разцепва небето. Раздира Земята. И калната й кръв избликва. Там! Се отварят недрата й. За да повърне тя злобата си. Да освободи яростта си. Всяка нейна издънка. Която е раждала. Се втурва навън. Побесняла. Но тази ярост! Е и частица от тебе. Въпреки цивилизацията. И технологията. Макар и забравена. И заровена. Тя е все още жива. Тази ярост! Е толкова стара. Че е най-първата брънка. В наследствената ти верига. Тази ярост е способна само във миг. Да превърне света ти. И тебе. В нещо, което не съществува. Тази ярост! Не можеш да игнорираш. Тя те кара да осъзнаеш. Че никога не си бил това, което си мислил. И тогава всичко в главата ти изведнъж се разпада. Сякаш изобщо не го е имало. Светът ти се се разкривява и избледнява. Градът и цивилизацията. Изчезват. Разумът ти и логиката. Се свиват. И съзнанието ти бързо потъва надолу. В празнотата на вакуума. Там, където доброто и злото. Са единствено фикция. Сенки от неосъщественото минало. Там, където яростта ти. Единствена! Е физически осезаема. И родово наследима. И нищо друго не може да устои. На непоносимата тежест на Времето.

* * *

И тогава най-сетне осъзнаваш. Една проста истина. Разумът ти всъщност. Никога не го е имало. И всичко е било само. И винаги. Една безкрайна. И съвършено преекспонирана. Гола. Илюзия.

------

©Nov. 1996 S.T. Fargo
(www.stfargo.com)