logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • Ypos
БЛЯСЪЦИ


Светлината. И жегата. Струят бясно. И яростно. Отвсякъде.

* * *

Белият град искри. И сияе. Изумително красив. И изумително подреден. Невероятен. Връх на съвършенството. Дом. На изумителни хора. Връх на технологията. Победа над природата. Зона на свободни личности. Изящни. Прекрасни. И вечни. Напук на пясъка. И въпреки пустинята. А тя е оттатък. Суха и безжизнена. Гола. Отчаяна. И безсилна да се върне. Самотна!

* * *

Светлина. И блясъци. Струят от небето. И падат надолу. Като ситен бял прах.

* * *

А отсам е пустинята. С адската жега. И пътят на Аризона. Тук всичко е треперещо спокойно. И лепкаво. И застинало. Шосето е черно. А асфалтът – горещ. Въздухът се носи на талази. И небето и земята се сливат. Смесват се на хоризонта с изгорялата пръст. Сто и петнадесет градуса по Фаренхайт. Размазват! Изсушават всяка мисъл. Изсмукват тялото. Карат очите ти да виждат в зелено. И клепачите да тежат. А сетне светът изведнъж избухва. Още по-ярък. И още по-треперещ. Преобръща се яростно. И иззад скалите внезапно се показва. С убийствен грохот. И с експлозия. Едно чудовище. С циничен поглед. Два огромни фара. Като два екрана. Като две очи. Го водят! И само миг след това, всичко отново избухва. И мощният вихър те помита след него. Нататък. Където е неговият свят. Където то никога няма да спре. Където повече няма да чувстваш. И ще забравиш за себе си. И единствено неговата мощ ще е от значение. И технологията му. И мачкащият грохот. И силата. На многобройните тонове. И на стотиците коне под капака. Които бързо съсичат деня.

* * *

И изкарват лудия си ексхибиционизъм навън.

* * *

Слънцето бавно изгаря земята. Слънцето прави всичко да изглежда невъзможно. И нелогично. Да се разкапва. И да трепери. Там долу е белият град. А тук – безжизнената пустош. Топки от храсталаци се търкалят по вятъра. Лениви. Пясъкът блести. Ослепително. А камъните горят. Пустинята е вечна. Винаги е била. И винаги ще бъде. Неумолима! Но малко, по малко. И тя се променя. Белият град се разраства в нея. Като тумор. Откъсва плът от плътта й. Пие от кръвта й. Начертава невидима граница. Която неусетно се мести. Два независими свята. Които се борят. И само една машина между тях. Която ги свързва. Устойчива. И непоклатима. Върху асфалта. Едно малко бягство от града. Или своеобразен оазис извън него. Ала не спокоен. И неподвижен. А бесен! И влудяващ! Една победа. Над всичко и всички. Победа! На цивилизацията. И на разума. Над безкрайния свят. И дори над Вселената!

* * *

Но нищо. В тази Вселена не е вечно. И никога. Никога, не е било!

* * *

Едно малко петно. Проблясва на слънцето. Червено петно. По грайфера. Кръв, върху едно от колелата. На камиона. Нещо, което всъщност не съществува. Тази кръв! Вбесяваща. Върху студенината на гумата. Върху твърдия каучук, оплел технологиите на човека. Съвършен в предназначението си. И във функционалността си. Безцеремонен. И смазващ. Оставящ черни дири по асфалта. Една вбесяваща кръв! По съвършенството на разума. Под грамадата на титаничното шаси. От композитни феросплави. Под камарата от могъщи валове и оси. Разкъсващи всяка съпротива. Под ослепителния блясък на хромираните брони. Под хипнотизиращите халогени на фаровете. Тази кръв! Жалка. И досадна. Естествена! Процежда се между горещите грайфери. И кипи. И съска. И се връща обратно в земята си. Тази кръв!

* * *

Не принадлежи тук!

* * *

Тази кръв! Носи спомена от време, което вече го няма. Което е изчезнало завинаги. И не съществува. Защото е минало. Варварско и отдавна загубено. Погребано. Тази кръв! Е блясък на светкавица, която отваря небето. В някаква далечна епоха. Светкавица. Която раздира архаична Земя. А светът там е толкова стар, че изглежда безжизнен. Свят на бледи образи и сенки. Ревящи в калната нощ. Свят. В който няма логика. А само режеща болка. Свят. В който тежестта на вековете е бреме. Което размазва. И където Космосът се отваря навътре в съзнанието ти. За да отслаби разума ти. Да изпари паметта ти. И да те потопи в тъмнината. Където доброто е само една илюзия. И гола фикция. Самотно нищо. В нескончаемата празнота. Където светът е толкова архаичен, че всяко чувство е безсмислено. Където само тъмната ярост е физически осезаема. И родово наследима. И може да устои на смазващата тежест. На спрялото Време.

* * *

Но това време! Отдавна. Не съществува! Това време. Го няма!

* * *

Колелата се плъзгат по нагорещената пръст. Бесни. И еуфорични. Небето над тях е навъсило поглед. А машината е прашна. И нажежена. Чистачките работят. За да изблъскват лепнещия пясък настрани. От стъклата. Камъните хрущят. И се пукат. Под гумите. А пътят се вие нататък. Безкраен. И устойчив. И само една малка точка танцува отпред. В далечината. Самотен храст. Или друго. Сред застиналите, черни скали. Бавно преместваща се. Въртейки се към шосето. Сякаш, за да го спре. И прекъсне. Да застане на пътя. На технологията. И на бъдещето. Една малка точка. Така жалка и слаба. И смешна. Защото не можеш да си представиш. Не можеш дори да помислиш. Че би спряла машината. Този остров от цивилизация. Който изведнъж се засилва. И рязко умножава мощта си. Този остров, който съвсем скоро ще профучи. Нататък. В облаци от прах. За да не се върне никога. Защото това място вече е минало. А скоростта за него – религия. Защото само бясното бъдеще има значение. В света му.

* * *

А този свят е движение. И лудост. И застоят в него. Не съществува!

* * *

Блясък. Грохот. И тътен. Всичко пулсира. Скоростта е опиянение. От самото движение. И първична емоция. Машината нервно трепери. И разрязва въздуха. Вятърът се плъзга по гърба на мотора. И топлият му дъх те зарежда с енергия. А нажеженият път прорязва щата. И континента. И Вселената. Вие се. В рамката на предното ти стъкло. Като гънките на мозък. Като логическа нишка. Която не може да се скъса. Която само трябва да следваш. Да въртиш волана. И да натискаш газта. Да тласкаш машината. Ревяща под тебе. И повръщаща злобата си. Грохотът на двигателя. Да съсича земята. И да бучи в ушите ти. Наркотикът в кръвта ти. Да кипва! Докато те отрови. И десният ти крак. Като отделно тяло. Запулсира върху педала! И тогава изведнъж светът се разцепва. И рухва. На две отделни половини. Като различни планети. С различни емоции. Пътят. Размива се. Превръща се в нишка. И образите се сливат. Извиват се като арка нагоре. За да ти покажат посоката. И тунела. През който да минеш. И да се пръснеш оттатък.

* * *

За да не се върнеш обратно. Повече никога!

* * *

Облаците тежат на хоризонта. Спускат се лениви към нажежената пустош. И гаснат уморени в прахта й. Веднага след това, тя отново изглежда мъртва. И напълно застинала. Сякаш неистинска. Ала в сърцето й нещо бясно дълбае. Копае. Разраства се. Градът я обзема. Бавно. Но сигурно. И като термитник. Разравя плътта й. За да я култивира. И консумира. Безвремие. Превърнато в бъдеще. Или пък в минало. Защото мястото на града не е тук. И е странен. И нелогичен. Чак до абсурдност! Палмите му са така зелени. Високи. И жизнени. Улиците са толкова прави. Подредени. И изчистени. Сградите са тъй снажни. Правоъгълни. И лъскави. И фонтаните. И тревата. И цветята в градините. Са абсурдни! Целият град е абсурден! Две празни очи безмълвно го гледат. И го попиват. И не разбират. Истина ли е? Или само мираж. И сияйна илюзия! Тихо се питат. Това ли цивилизацията? Тази бяла фотография. Безкрайно преекспонирана. Това ли е крайната цел за постигане. Две очи тъжно се питат. Кое е всъщност. Истината! Светът. Градът. И цивилизацията. Или празнотата на Космоса. И пустинята. Или пък и двете са само измислица. Бледи, танцуващи сенки от безкрайния огън на Времето. Разпръснати!

* * *

И блясък! И още един! И отново! Раздират!

* * *

Камионът реве под краката ти. И тежко разтърсва земята. Носът му пори въздуха. Ускорението те мачка. Назад в седалката. Костите ти изпукват. И настъпваш педала. Вятърът се плисва яростен. Настрани към скалите. И се връща обратно с тътен. И със експлозия. Към главата ти. И в очите ти. А там зад тях нещо става. Скрито зад очилата. Нещо ужасно се случва. Ръцете ти стисват волана. И спазматично го завъртат. Зловещо изкривяват машината. Гумите заорават в асфалта. Моторът трепери. Буквално до пръсване. И изведнъж бариерата вече я няма. Престава да съществува. Прегазена! И точката ти на връщане. Е премината! Колелата полудяват. Машината ръмжи. Асфалтът се втвърдява. И ти неусетно изчезваш. А демонът в тебе излиза. И сетне земята. Скалите. Слънцето. Жегата. Всичко изчезва. Отстъпва назад. Пред злобата. И само един смешен храст. Остава на пътя ти. Търкалян от вятъра. Сякаш за да те спре. Или да ти каже нещо. Което не искаш да чуваш. И чувстваш. Един малък храст се опитва да ти отнеме. Опиянението. И точката ти на пръсване. И този храст. Внезапно. И неочаквано. Се превръща в нещо друго!

* * *

Което изчезва в блясъци. В тътен. И в ярка експлозия!

* * *

Очите на едно момиче. Спазматично кръжат. И блуждаят в орбитите си. Невиждащи. Там назад е белият град. А тук е пустинята. Там е бъдещето. А тук е миналото. Но вече няма значение. Нито пък смисъл. И всичко бавно изгасва. Сякаш, за да да се случи отново. Или пък повече никога. И само една струйка се стича надолу. Отчаяна. Треперейки, се опитва. Да достигне до колелото. И да се вмъкне в грайфера. Да се спусне после в земята си. Но все не успява. И не успява. Засъхва! Една тънка струйка кръв. Застинала. И безсмислена. Тази кръв! Вече не принадлежи никъде. И е напълно изгубена. Тази кръв! Е само измамен образ. В пустинята. Която сега бързо се свива. И почервенява. И почернява. И се превръща в грозна реалност.

* * *

За да се втурне със заслепяващ блясък. Бясно в кабината.

* * *

Кръвта нервно трепери. И се стича на тласъци. Оставя къдрави ивици. По гърба на капака. Слиза надолу. По ламарината. И по бронята. Влиза в грайферите. На гумите. И вътре във фаровете. А отпред на радиатора. Нещо е раздробено. На ситни парченца. Кървава каша. Която дими и съска. И някак успява да заглуши. Дори и яростта на машината. Тази плът! Примесена с каучук. И със стъкло. И със гума. Тази плът! Бавно изсъхва. Пред съскащите чистачки. На окървавеното стъкло. Пред застиналите ръце на волана. Пред брадясалото лице. С невиждащите очи. Пред тъмните очила. И устата. Устата! Която изведнъж се размърдва. Отваря се. За да излезе нещо от нея. И бавно да се проточи надолу. По брадата. Топла. И мокра. Слюнка!

* * *

И сетне всичко да избухне в миг. Преди да си изгуби окончателно смисъла!

* * *

И тогава белият град изведнъж лумва. В яростна и бясна експлозия. Като закъсняла реакция. Нахълтва в кабината. Пръсва се в нея. И се разлита навсякъде. Каньонът от сгради. Се разцепва. И се разплисква. Кварталите се преобръщат. Улиците се оплитат. И се усукват вътре в машината. Защото никой вече не я управлява. И сега тя сама си носи смисъла. И се хвърля напред! С чудовищен вой. През плетеницата. Започва да мачка. И да разкъсва. Моторът гърми. И се издува. Мултиплицира силата си. И безброй същества от други епохи. Изгарят за миг. В бензиновия ад на двигателя. И се разпръсват из въздуха. Като забравени демони. За да си отмъстят за проваленото минало. Могъщо тласват камиона. През палми. И сгради. И улици. Чак до последната. Напред! Докато всичко не свърши. И светът изведнъж не изчезне. И не се изгуби!

* * *

Изоставен, след края на Времето.

* * *

А там назад! Блясък отново разцепва небето. Светкавица раздира Земята. И калната й кръв бликва. Пламва дърво. И изгаря. Там! Земята отваря недрата си. За да повърне злобата си. Дълго таената ярост. Първичният код на всяка нейна издънка. Която е раждала. Но тази ярост! Е още частица от теб. Дълбоко загнездена. Неусвоена. И скрита. Затрупана. От пластове цивилизация. И технология. И история. Но въпреки това – жива. Тази ярост! Е толкова стара. Че е самото Безсмъртие. Най-първата ти брънка. От наследствената ти верига. Тази ярост. Е все още твоя! И способна само за миг. Да превърне света ти. И тебе. В нещо, което не съществува. Тази ярост. Която не можеш да игнорираш. Те кара да осъзнаеш. Това, което не си. И никога няма да бъдеш. И тогава всичко в теб внезапно се срива. И загубва смисъла. Който си си мислил, че има. Вселената ти се разкривява. Усуква. И се свива. Градът. Цивилизацията. Пустинята. Се размиват. Изчезват! Съзнанието. И логиката ти. Се разпрашават. Сякаш не ги е имало. А с тях, изчезва и паметта ти. И всичко бързо потъва надолу. Все по-дълбоко в празнотата на вакуума. В липсата на пространство. И в нищото. Там, където доброто и злото са фикция. Танцуващи сенки от неосъщественото минало. Там, където единствена яростта ти. Е физически осезаема. И родово наследима. И единствено тя може да понесе. Ужасната тежест на Времето.

* * *

И тогава изведнъж осъзнаваш. Простата и гола истина! Че Разумът ти. Никога всъщност. Не е бил друго. Освен една безкрайно преекспонирана. До съвършено бяло. Илюзия.

------

©Nov. 1996 S.T. Fargo
(www.stfargo.com)

Блясъци – поетична онлайн импресия от S.T. Fargo

Част от стихосбирката „Човекоядна орхидея“

Tags: books, ebook, poetry, poem, rhyme, rime, stanza, verses, writing, literature, free-read, online reading, S. T. Fargo, S.T.Fargo, поезия, поема, стих, стихотворение, стихосбирка, литература, импресия, онлайн книга