Назад, останали са върховете |
гънките на планините |
скалите, зъберите и снега |
Там, назад, са времето |
домът ми, пещерите |
на миналото ми – света |


Лицето си отдавна съм забравил |
от чувствата си се отричам |
и от бъдещето се отвръщам |
Разума омразен, за да си прочистя |
и от спомените си да се откъсна |
наопаки с хастара се обръщам |


Все надолу, пътят ми отчаяно пълзи |
във тръните извивам се и се оплитам |
с тялото си, камъните преобръщам |
Дъхът ми нервно изведнъж се спира |
алчно, в плътта на другите се взирам |
и в хищник неусетно се превръщам |


Не искам повече назад да гледам |
но разумът опитва да ме игнорира |
с празни спомени, главата ми обгръща |
Внезапна злоба, яростна тогаз избива |
див, отчаян страх, навън напира |
че предишният ми лик започва да се връща |


Ала новата ми джунгла силно ме прегръща |
старото ми тяло смазва и усуква |
миналото, от живота ми изстисква |
Съзнанието ми без него, изведнъж потъва |
от земята, лепкавата кал засмуква |
и с нова форма във главата ми изсъхва |


И гол накрая, от дупката си изпълзявам |
в реката черна, тихичко се плъзвам |
от разума си бързо се измивам |
С ръцете сетне, мозъка осиротял издърпвам |
и горейки от желание да го разкъсам |
алчните си, жълти зъби в него впивам!

©Sept. 1995 S.T. Fargo
(www.stfargo.com)