logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • Ypos
КРЪГОВРАТ


Планината се разширява като фуния. Надолу. И все надолу. Хипнотизира. Планината навлиза в друго измерение. И в друг свят. А равнината се превръща в мечта. Или в сън. Който искаш да имаш. Но не можеш да сбъднеш.

* * *

Аз съм Седрик! И вървя през планината. Бавно и мъчително. Студено е. Страшно студено. И е замръзнало. И синкаво. Оглеждам се. Уплашен и ужасен. Мярва се вълк. И после още един. Голите им, жълти зъби блестят в сумрака. И смразяват ледения ден. Очите им пронизват. С натурална омраза. Първична. И истинска. Но те не мразят мен. Те мразят само плътта ми. И само нея искат. Ушите им са изпънати назад. А козината им – настръхнала. Вратните жили – издути. И зъбите им! Зъбите…

* * *

Следите се точат надолу. В сухия сняг. Дълбоки. И отчаяни. Все по-надолу. Към необятната равнина. Която монотонно се разлива. Бавно пред погледа.

* * *

Седрик се опитва да тича. Но е толкова трудно. Снегът е дълбок. И ронлив. Той се озърта. А вълците все още го следват. Но той не бяга от тях. Обръща им гръб. И тръгва бързо надолу. Между дърветата. И сетне внезапно се спъва. И пада. Краката му затъват в снега. Оплитат се в храсталаците. Но трябва да стане. И да се движи. Трябва да побърза. Защото двете сенки са наблизо. И го настигат. Следват го неотлъчно. И неотклонно. Трябва да се движи непрекъснато. Защото те не му желаят нищо добро. Все надолу. Към края на планината. Надолу. Към равнината. И може би дори отвъд нея. И Седрик тръгва.

* * *

Вятърът бавно се засилва. Вдига снега във въздуха. И го върти. И го стеле. Като гъста мъгла, която изнервя. Като нещо, което няма да има край. Никога!

* * *

Седрик отчаяно тича. Ала краката му все повече и повече затъват. Отказват да вървят и натежават. Дърпат го надолу. И той пада. Двете сенки са наблизо. Вятърът носи скърцането на снега под нозете им. И запъхтяния им дъх. И подрънкването на вериги. Те наближават. Затова Седрик трябва да стане. Трябва да се спусне от планината. Отвъд нея, и в равнината. Трябва да побърза. И той отчаяно става. Хвърля се през снега. Но само за да затъне отново. На следващата крачка. Отново. И отново. И отново.

* * *

Две студени, сиви очи бавно следват дирите в гората. Много са. И са объркани. Хаотични. Показват слабост. И уязвимост. Показват плячка. Ноздрите безшумно подушват въздуха. И изгарят от мириса. Но остават спокойни. И тялото не помръдва. Защото изненадата. Е всичко на този свят. Всичко! Останалото е просто игра. Забавление. Или илюзия. Но когато преследваш плячка. Изненадата е всичко!

* * *

Седрик уморено се влачи през дълбокия сняг. И затъва. И пада. Той иска да побърза, ала не може. Защото е уморен. И вълците го следват. А силите го напускат. Той се лута като призрак. Но вълците! Вълците нямат значение. Двете сенки го притесняват. Те идват след него. И го настигат. Стъпките им се чуват все по-отблизо. Оттатък дърветата. Съвсем близо! И после изведнъж го връхлитат! Изскачат като демони и се нахвърлят. Започват да ритат. Без да кажат нито дума. Го ритат! До припадък. А сетне изваждат веригите си. И ги развъртат.

* * *

Експлозия. Бясно раздира въздуха. И мирис на кръв. Подлудява. Мозъкът ти в миг се преобръща. И трансформира. В отвратителна злоба. В проклятие! И хищникът в тебе. Бързо се надига.

* * *

Блясък! И звън! Яростно се сливат. Веригата описва красиви кръгове. И така красиво се впива. В тялото на Седрик. А той е безпомощен. И умира. Силата те омайва. И изведнъж вече си могъщ. И си хищник. Ултимативният хищник! Ти искаш плътта му. На мъртвия Седрик. Изстинал! Искаш болката. И ужаса му. В очите. Искаш кръвта му. Която се плиска. Защото сега си Бог. И можеш всичко да имаш. И удряш. И удряш! Без да има нужда да мислиш. А опиянението те залива. Поглеждаш към другата сянка. И тя те поглежда. Тялото долу се гърчи. Главата се пръска. Веригата се завърта. И продължаваш да удряш. Защото сега си хищник!

* * *

Два сиви пламъка тлеят безмълвно в изгасващия ден. И съсредоточени премигват. Търпеливи. Наблюдават света. И тихо и алчно попиват. Два сиви пламъка. Чакат реда си. Но без да бързат. И без да препират.

* * *

Още две ярки искри прорязват гората. И се впиват в плътта ми. И ме раздират. Аз съм Седрик. И кръвта ми се плиска. По ослепително белия сняг. И попива. Но вече съм мъртъв. Кървава каша. Без смисъл! Защото те ме убиха. А снегът се стеле. И се трупа отгоре ми. И съвсем скоро ще ме засипе. Там долу е къщата ми. И дъщеря ми. Носех подарък. Но го изгубих. Докато тичах. И добре че така стана. Добре че не стигнах. Не ги отведох до къщата! Сега ми остава само да се изгубя. И да изчезна. Завинаги! Дълбоко под снега. Дълбоко в земята. Под дупките на къртиците. Под дупките на лисиците. Да изгние плътта ми. Да се превърнат в прах костите. Да изчезна. И никой, никога да не ме открие. А снегът бавно и тихо. Да се сипе над гроба ми.

* * *

Планината слиза надолу. И все надолу. В необятната равнина. Пътят се разширява като река. И се влива. А вятърът бучи. И разкъсва. И се усилва.

* * *

Краката ми бавно потъват в студения сняг. Вървя все по-надолу. Но другата сянка я няма. Сега съм сам. Ала няма да се откажа. Там, долу, е къщата. Искам да вляза. Искам да видя. И последния фрагмент на гените му. Искам да изчистя. И унищожа. Защото той заслужава. Веригата тихо подрънква на кръста ми. И ме успокоява. Продължавам надолу. Но се озъртам. Защото два чифта сиви очи ме следят. И се впиват в гърба ми. Но аз се обръщам. И замахвам с веригата. А те вмигом отстъпват. Два бели вълка. Уплашени. И глупави! Мислят си, че могат да имат плътта ми. Замахвам отново. И болка! Пронизва гърба на по-близкия. Тялото му се сгърчва. А кръвта му избликва. И тогава внезапно ме залива. Топлата, пареща ярост излиза. Отново. И кипвам! Защото два глупави вълка. Скоро ще разберат. Че аз съм ултимативният хищник!

* * *

Снегът нервно пари под краката ми. И изгаря. Козината ми е настръхнала. И кръвта се стича по нея. И гъделичка. Но аз не я чувствам. Не чувствам болката си. Изпъвам гръбнак. Напрягам жилите си. Тялото ми се извива. Защото омразата ми е по-силна! И рязко вдигам глава. И изревавам в сумрака. И белият сняг блести в очите ми. И топлият въздух от дробовете ми се стрелва навън. За да се кондензира. И слюнка. Се стича по зъбите. И тогава поглеждам напред. Към тялото му. И изведнъж вече зная. Мое е! И изревавам. Отново и силно! Защото аз мразя. Но не него мразя. Аз мразя плътта му! Защото съм хищник. И не съм Бог. Нито за него се мисля. Аз съм просто един хищник. Създаден съм да убивам! И когато се стрелвам напред. И когато оголвам зъби. И когато ги впивам. Усещам кръвта му в устата си. И се побърквам. И вече няма болка. И няма сила. Която да ме отблъсне. И вече виждам единствено него. И нищо друго пред себе си. Само него го виждам!

* * *

Блясъците следват бързо. Един след друг. Свистят из въздуха. И нервните импулси ме засипват. Усещам зъбите в бедрото си. Дърпат месото ми. Съзнанието ми се върти заклещено. И размахвам веригата. Кръвта му бликва. И се пръска из въздуха. Ала зъбите му не пускат. И не разбирам. Защо продължават да стискат! Сякаш се срещнат в плътта ми. И полудявам. Но не от болката. А от объркването. Защото аз съм разумният. И съм по-силен! А те са само животни. И докато гледам в очите му. Толкова близки! Блестят така странно. И злобно. Нещо ужасно става в главата ми. Внезапно разбирам. Първичната ярост, която го води. И не му дава мира. Обзема ме смътен страх. И замахвам отново. Започвам да удрям. Бясно и силно. Яростта ме облива. Но само за малко. Защото нещо ме блъсва отзад. И залитам. Още един се е врязал в хълбока ми! Олюлявам се. Бесен от болката си. И замахвам отново. Вълкът ме пуска. А аз удрям. И удрям! Той отскача назад. И удрям. И другия! Злобата пак ме завзема. И заслепява. Очите ми! Като обезумял се затичвам. Въртя веригата. А те бягат. И отстъпват. Пред яростта ми. Пред разума. Се огъват. Да! Аз съм по-силният!

* * *

Вятърът яростно бучи. И се спуска. Надолу от планината. Към равнината. Носи снега във виелица. Която засипва. И спиралата се затяга. Неусетно притиска. И задушава. А светът се изкривява. И започва нервно да пулсира.

* * *

Тичам. И удрям. Размахвам. Силно! А те бягат. Снегът хвърчи наоколо. Впивам веригата. В гърба на единия. А другият се стрелва долу в краката ми. Замахвам натам. Но го пропускам. И тогава той се обръща. И се мята нагоре. Светкавично! Побеснявам. И се дърпам. Но той стиска. И сякаш се опитва да се докопа. До гърлото! Дъхът му ме блъсва. И тогава изведнъж виждам. В очите му! Той не ме мрази. За него съм плът. Която иска. И не чувства страха си. Нито пък болката. Не вижда кръвта си. А само моята! И внезапно усещам ужаса. В мен да се надига. Див и разтърсващ. Отчаяно поглеждам надолу. Но неусетно съм изпуснал веригата. И това е моментът. Точно това е моментът! Когато зъбите му се срещат. И сдъвкват. Все по-близо до гърлото. А тялото му изведнъж натежава. За да ме повлече надолу. Към алчните зъби на другия!

* * *

Моментът бавно настъпва. Планината се разгръща. И потъва в равнината. А посоките се размиват. Няма вече напред. И няма назад. И няма смисъл. Остава една-единствена реалност. И едно чувство. И болка. И празнота. И друго нищо!

* * *

Ръката ми все още стиска. Конвулсивно се е впила. Във веригата. Но дори не разбирам защо стиска. Искам някой да дойде. Да ми помогне. Моля се! Но не вярвам в нищо. Там долу е къщата. Виждам я. Прозорецът свети. И коминът й пуши. Протягам другата си ръка. И отварям уста. Но не излиза нищо. Само кръвта ми! И макар да знам. Че нямам това право на помощ. Я искам! Въпреки всичко я искам! Ала съм безсилен. И не мога дори да извикам. Ръката ми все така стиска. Но и тя е безсилна. Единият от вълците бавно я оглозгва. А другият се заравя в корема ми. И се чувствам толкова глупав. Че се мислех за силен. За върха на веригата. Когато всъщност е толкова лесно. Да се превърнеш в жертва на друг хищник! И сетне ти остава само едно. Да затвориш очите си. И да престанеш да дишаш. Чувстваш се камара месо. Купчина, която изстива. И няма време за помощ. И няма смисъл. И внезапно разбираш. Че няма на този свят. И не може да има. Ултимативен хищник! И вече нищо не искаш. Единствено да изчезнеш. И да престанеш да чувстваш. Да потънеш надолу. В земята. Под дупките на къртиците. Да се спуснеш. Под дупките на лисиците. А снегът тихо и бавно. Неусетно. Да се стеле отгоре ти.

* * *

Вятърът бързо утихва. Напълно. И гората вече е пуста. Това е моментът. В който кръгът се затваря. И илюзиите безсилни отстъпват. Внезапно осъзнаваш. Една гола истина. Че няма на този свят. Нито Бог. Нито висша сила. Никога не ги е имало! И изведнъж разбираш. Че всичко. И винаги. И единствено. Е било само един прост. Безкрайно прост. Кръговрат!

------

©Oct. 1996 S.T. Fargo
(www.stfargo.com)

Кръговрат – поетична онлайн импресия от S.T. Fargo

Част от стихосбирката „Човекоядна орхидея“

Tags: books, ebook, poetry, poem, rhyme, rime, stanza, verses, writing, literature, free-read, online reading, S. T. Fargo, S.T.Fargo, поезия, поема, стих, стихотворение, стихосбирка, литература, импресия, онлайн книга