Планината се извива като лабиринт. Спуска се надолу. И се издига нагоре. Объркващо. И отчайващо. Планината навлиза в друго измерение. И в друг свят. А равнината се превръща в сън. Или в мечта. Която искаш да имаш. Но не можеш да сбъднеш.

* * *

Аз съм Седрик! И бавно напредвам през снега. Мъчително. Студено е. Страшно студено! И е замръзнало. Въздухът синее наоколо. Оглеждам се. Уплашен и ужасен. Мярва се вълк. После още един. И още един. Оголените им, жълти зъби блестят във сумрака. И смразяват кръвта ми. Очите им пронизват. С първична омраза. Натурална. И истинска. Но те не мразят мен. Те мразят само плътта ми. Нея искат! Ушите им са изпънати назад. А козината им е настръхнала. Вратните жили – издути. И зъбите им! Зъбите…

* * *

Следите се точат надолу. В сухия сняг. Дълбоки. И хаотични. Все по-надолу. Към необятната равнина. Която монотонно се разлива пред погледа. И въпреки това. Е все така недостижима.

* * *

Седрик се опитва да тича. Но е толкова трудно. Снегът е дълбок. И ронлив. Той се озърта. А вълците още го следват. Но той не бяга от тях. Обръща им гръб. И тръгва отново. Между дърветата. И сетне внезапно се спъва. И пада. Краката му затъват в снега. Заплитат се в храсталака. Но той трябва да стане. И да се движи. Той трябва да побърза. Защото двете сенки са вече наблизо. И го настигат. Следват го упорито. Неотклонно. И не му желаят нищо добро. Той трябва да върви непрекъснато. Все надолу. Към края на планината. Надолу. Към равнината. И може би дори отвъд нея. И Седрик тръгва.

* * *

Вятърът бързо се засилва. Вдига снега във въздуха. Върти го. Стеле го наоколо. Като гъста мъгла, която изнервя. Като нещо, което няма да има край. Никога!

* * *

Седрик отчаяно тича. Ала краката му все повече и повече затъват. Отказват да вървят напред и натежават. Дърпат го надолу. И той пак пада. А двете сенки са близо. Вятърът донася скърцането на снега под нозете им. И запъхтяния им дъх. И подрънкването на железни вериги. Те го притискат. Затова Седрик трябва да стане. Трябва да се спусне от планината. В равнината и отвъд нея. Трябва да побърза! И той панически става. Хвърля се през снега. Но само, за да затъне отново. На следващата крачка. И отново. И отново. И отново.

* * *

Две студени, сиви очи бавно следват дирите в гората. Много са. И са объркани. Сякаш не знаят накъде отиват. Показват слабост. И уязвимост. Показват плячка. Ноздрите безшумно подушват въздуха. И изгарят от нетърпение. Но все пак остават спокойни. И тялото не помръдва. Защото изненадата. Е всичко на този свят. Всичко! Останалото е просто игра. Забавление. Или празна илюзия. Но когато преследваш плячката си. Тя е всичко!

* * *

Седрик уморено се влачи през дълбокия сняг. И затъва. И пада. Той се опитва да бърза, ала не може. Защото е уморен. И вълците продължават да го следват. А силите да го напускат. Той се лута като призрак. Но вълците! Вълците нямат значение. Двете сенки го притесняват. Те идват след него. И го настигат. Стъпките им се чуват все по-отблизо. Оттатък дърветата. Съвсем отблизо! И после изведнъж го връхлитат. Изскачат като демони и се нахвърлят отгоре му. Започват да ритат. Без да кажат нито дума. Го удрят. До припадък! А сетне развъртат веригите си.

* * *

Експлозия. Бясно раздира въздуха. И миризмата на кръв. Подлудява. Мозъкът ти в миг се трансформира. Превръща се в отвратителна злоба. В проклятие. И хищникът в тебе. Бързо се надига.

* * *

Блясък! И звън! Яростни се сливат. Веригата се върти. Описва красиви концентрични кръгове. Впива се в плътта на Седрик. А той е безпомощен. Напълно безпомощен. И умира. Но смъртта му те омайва. Екзалтира мозъка ти. Защото изведнъж се чувстваш силен. Ултимативният хищник! Ти искаш тялото му. На мъртвия Седрик. Изстинало! Ти искаш болката му. И ужасът му в очите. Искаш кръвта му. Която се плиска. И удряш. И удряш! Защото сега си Бог. И можеш всичко да имаш. И няма нужда да мислиш. А опиянението бързо те грабва. Залива те. Поглеждаш към другата сянка. И тя те поглежда. Мъжът се гърчи долу в краката ти. Главата му се пръска. Но не спираш. Продължаваш да удряш. Защото се чувстваш добре. И защото си хищник!

* * *

Два сиви пламъка. Тлеят безмълвно в мрачния ден. И тихо и алчно го попиват. Съсредоточени, наблюдават света. Чакат търпеливо реда си. Без да бързат. И без да препират.

* * *

Още две ярки искри прорязват гората. И се впиват плътта ми. И я раздират. Аз съм Седрик. И кръвта ми бързо изтича. По ослепително белия сняг. А той я попива. Но вече няма значение. Защото съм мъртъв. Кървава каша без смисъл. Снегът продължава да се сипе отгоре ми. И съвсем скоро ще я затрупа. А там долу беше домът ми. Там беше синът ми. На когото носех подарък. Но го изгубих. Докато тичах. И добре, че така стана. Добре, че не стигнах. Не ги отведох до къщата! И сега ми остава само едно. Да се изгубя завинаги. Да потъна под снега. Във земята. Дълбоко под дупките на лисиците. Под тунелите на къртиците. Да изгние плътта ми. Да станат на прах костите. Да изчезна. И никой да не може да ме открие. А снегът бавно и тихо. Да се сипе всяка година над гроба ми.

* * *

Планината неусетно слиза надолу. Все надолу. Към необятната равнина. Пътеката се разширява като река. И се влива в други пътеки. А вятърът бучи още по-силно. И кара снега да танцува бясно из въздуха.

* * *

Краката ми потъват дълбоко в студения сняг. Другата сянка я няма. И сега съм съвсем сам. Ала няма да се откажа. Продължавам да се спускам към къщата. Искам в нея да вляза. И последната частица от гените му. Искам да изтрия. Той заслужава! Веригата тихо подрънква на кръста ми. И ме успокоява. И продължавам надолу. Но се озъртам. Защото два чифта сиви очи ме следят. И парят на тила ми. И се обръщам рязко. И силно замахвам с веригата. А те мигом отстъпват. Два бели вълка! Уплашени. И глупави. Въобразяват си, че могат да имат плътта ми. И замахвам отново! И болка. Пронизва гърба на по-близкия. Тялото му се сгърчва. Кръвта му се плисва. И докато я гледам, нещо ме грабва отвътре. Внезапно ме стисва. Топлата ми, пареща ярост излиза. Адреналинът набъбва. И кипвам! Защото два глупави вълка. Съвсем скоро ще разберат. Кой е ултимативният хищник!

* * *

Снегът се разпръсва под краката ми. И изгаря. Козината ми настръхва. А кръвта се стича по нея. И гъделичка. Но аз не я чувствам. Не усещам болката си. А изпъвам гръбнака си. Напрягам жилите. Да изопна тялото си. Защото омразата ми е по-силна. И изведнъж рязко вдигам глава. Да изревава във сумрака. А белият сняг искри във очите ми. Топлият въздух се втурва навън. От дробовете. Слюнка, се стича по зъбите. И тогава поглеждам напред. Към тялото му. И вече зная. Мое е! И изревавам още по-силно. Но той не разбира. Че аз не го мразя. Аз мразя само плътта му. Защото съм хищник. Не съм някакъв Бог. Нито за него се мисля. Просто хищник. Създаден да убива! И когато отново се стрелвам напред. И оголвам зъби. И когато ги впивам. Аз усещам кръвта му в устата си. Тя ме побърква. И вече няма болка на този свят. Няма сила! Която да ме отблъсне. Вече виждам единствено него. Пред себе си. Нищо друго не виждам!

* * *

Блясъците следват пъргави. Един след друг. И летят из въздуха. Адреналинът ме опиянява. Но усещам зъбите му в бедрото си. Отчаяно дърпат месото ми. И съзнанието ми крещи. Размахвам веригата. Кръвта му бликва отново. И се пръска из въздуха. Ала зъбите му не пускат. И не проумявам. Защо продължава да стиска. И тогава полудявам наистина. Но не от болка! А от объркване. Защото аз притежавам разума. Аз съм по-силния! А той е само животно. Но докато гледам в очите му. Толкова близки. Толкова странни и злобни. Нещо става в главата ми. Внезапно разбирам. Архаичната ярост, която го води. И не го оставя на мира. И ме обзема някакъв страх. Първичен. Започвам бясно да удрям. Но само за малко. Защото някой ме блъсва силно отзад. Още един вълк! Се е вкопчил в хълбока ми. Олюлявам се. И тежко залитам. Бесен във болката си. Замахвам. И той ме пуска. И удрям. И удрям! Той отскача назад. И пак удрям! И другия! Злобата ме заслепява. Пленява ума ми. Като обезумял, към тях се затичвам. А те се огъват. И бягат. Пред яростта ми отстъпват. Пред разума. Защото да! Аз съм, все пак, по-силният.

* * *

Вятърът бучи яростно. И се спуска от планината. Надолу. Към равнината. Носи снега във виелица. Която засипва. И спиралата изведнъж се затяга. Неусетно те притиска. Задушава. А светът се изкривява. И започва нервно да пулсира.

* * *

Тичам. И удрям. Размахвам. Силно! А те бягат. Снегът хвърчи наоколо. Впивам веригата. В гърба на единия. А другият се стрелва в краката ми. Замахвам натам. Но го пропускам. А той се обръща. И се мята нагоре. Светкавично! Побеснявам. И се дърпам. Но той стиска силно. Втренчва се във врата ми. Дъхът му ме блъсва в лицето. И тогава виждам. В очите му. Виждам! Той не ме мрази. За него съм единствено плът. Която иска. Той не чувства страх. Нито пък болка. Не вижда кръвта си. А само моята! И внезапно усещам. Ужасът в мен се надига. Див и разтърсващ. Поглеждам назад. Неусетно съм изпуснал веригата. И това е моментът. Точно това е моментът! Когато зъбите му се срещат плътта ми. Започват да дъвчат. Все по-близо до гърлото. И тялото му се отпуска надолу. Натежава. И ме повлича към алчните зъби на другия!

* * *

Моментът бавно настъпва. Планината се разгръща все повече. Като обърната фуния. Потъва в равнината. И посоките се размиват. Няма вече напред. Нито назад. Остава само една реалност. И едно чувство. На празнота. И на болка. И друго нищо!

* * *

Ръката ми слабо потръпва. Конвулсивно стиска веригата. Грабнал съм я отново. Но не разбирам защо. Няма вече никакъв смисъл! Сега искам само някой да дойде. И да ми помогне. Моля се. Но знам, че е невъзможно. Там долу е къщата. Виждам я в мрака. Протягам здравата си ръка. Отварям устата си. Но не излиза нищо от нея. Единствено кръв. И разбирам. Че нямам право да моля за помощ. Но я искам. Въпреки всичко. Я искам! Единият от вълците оглозгва ръката ми. Докато тя все още стиска веригата. Другият рови с муцуна в корема ми. И внезапно се чувствам толкова глупав. Че се мислех за силен. Когато всъщност е така лесно. Да се превърнеш в жертва на някой още по-силен! И сетне ти остава само едно. Да затвориш очите си. И да престанеш да дишаш. Вече си купчина месо. Която постепенно изстива. И изведнъж осъзнаваш. Че на този свят няма. Никога не е имало и не може да има. Ултимативен хищник. И тогава нищо друго не искаш. Освен да изчезнеш завинаги. Да потънеш надолу в земята. Под дупките на лисиците. Под тунелите на къртиците. Да изгние плътта ти. Да се разпрашат костите. А снегът бавно и тихо. Да се стеле отгоре ти.

* * *

Вятърът бързо утихва. И гората вече е пуста. Застинала. И това е моментът. В който кръгът се затваря. Илюзиите ти отстъпват назад уморени. Безсилни. И само една мисъл остава в главата ти. Да бумти и пулсира. Една гола истина. Че на този свят няма. И никога не е имало. Висш смисъл. А всичко в него. Единствено. И винаги! Е било само безкраен. И много прост. Кръговрат.

------

©Oct. 1996 S.T. Fargo
(www.stfargo.com)