Няма никой. Под звездите е празно. Ала нещо мъждука в далечината. Нещо слабо мъждука. Макар моментът да не е такъв!

* * *

Алис беше там. И вървеше през илюзорния ден. А краката й затъваха в мрака на миналото. Нямаше звуци. Само един далечен, равномерен бумтеж. Така дяволски равномерен! Паметта й изневеряваше. И тя не помнеше нищо. Но знаеше, че го е чувала вече. Далече в далечината. И в някое друго време. Беше го чувала! Но моментът не беше такъв.

* * *

Четири празни океана се давеха в калта. Седем празни континента затъваха в помия. Нищо повече не можеше да се случи. Всички търсеха нещо, ала никой никога не го откриваше. Празният свят се оглеждаше сам в себе си. Доволен. И вечен. И не предлагаше никаква надежда. Но като хипнотизирани. Всички продължаваха да търсят.

* * *

Алис вървеше през огледалната земя. А отражението се плъзгаше пред очите й. Напомняше й, че трябва да мрази. За да оцелее до следващия ден. Макар че вече не можеше. И не искаше. Беше забравила коя е. Беше изгубила паметта си. И само пристъпваше напред като призрак. Към светлината, която едва мъждукаше. Но не. Моментът не беше такъв!

* * *

Звездите светеха студено. И равнодушно. И тихо. А тук, долу, някои искаха да управляват. Други – да бъдат управлявани. Някои искаха да използват. А други да бъдат използвани. Имаше място за всички. Трюмът беше огромен! Макар че корабът бързо потъваше. В студената кал на земята се спускаше. Негостоприемна и сива. А тя поглъщаше всичко. И моментът на истината се виждаше.

* * *

Отражението в леда блестеше. И сякаш искаше да каже нещо. Следващият син ден щеше да изгрее. Още една глава щеше да бъде пренаписана. В никога неосъществената история. Алис копнееше да умре. Но не знаеше как да го стори. Не осъзнаваше. И не разбираше. Но чувстваше отчаянието си. И умората. Както и един хипнотизиращ тътен. Някъде далече напред. Така равномерен! Ръцете й вече замръзваха. А ледът под нея скърцаше. И болката й лудо крещеше да спре да върви. Алис копнееше да умре. Копнееше! Ала моментът още не беше такъв. Нещо я тикаше. Направляваше я. И тя продължаваше!

* * *

Черната паст на Земята бавно се разтвори и зейна. Всички мигом се втурнаха вътре. Търсейки нещата, за които копнееха. Екзалтирани! Защото нещо все не им стигаше. Още от самото им раждане. Нещо им липсваше! Но, за жалост, нищо не откриха. Както винаги. И тогава извадиха оръжията си, разочаровани. Простреляха главите си. А мозъците им се пръснаха. Но се оказаха вкиснати. Защото отдавна не ги бяха използвали. Наводниха Земята и също я вкиснаха. Ала за разлика от тях, тя остана съвсем равнодушна. Тя просто не се интересуваше. И не търсеше нищо. А моментът беше точно такъв. И вече идваше!

* * *

Алис вървеше през синия ден. Звездите над нея мъждукаха. И студеното, синьо слънце също. Алис вървеше. Но тялото й тежеше надолу. Към размазания й образ в леда. Тя искаше да умре. Защото вече не помнеше. Не можеше вече да мисли. Беше сама. Обсебена от страха си. Алис вървеше през илюзорния ден. Но дори не разбираше тези неща. Не осъзнаваше думите. Не знаеше смисъла. Тя само влачеше крака в непосилния студ. И трепереше. И искаше всичко да свърши. Искаше да бъде скала. Или лед. Напълно безжизнена! А температурата падаше. Далеч под абсолютната нула. И Земята я гледаше безразлична.

* * *

Хората умираха с празни глави. И мъртвите сърца туптяха в гърдите им. Далече в далечината, мъждукаше нещо. Светлината проблясваше в кръвта на нещастниците. Които мразеха и на свой ред, бяха мразени. Които предаваха и бяха предавани. Които мамеха и убиваха! Всички те мислеха, че са вечни. Незаличими! А зад тях се точеха кървави дири. От мозъците им. Които не знаеха че са имали. И внезапно разбраха. Но едва след като ги бяха изгубили. Всички те положиха главите си в лепнещата кал на океана. Защото не знаеха за какво са им. А той ги погълна безмълвно. Тъй като имаше безкрайно време пред себе си. И не му пукаше!

* * *

Алис се влачеше през леда. Като бледа, призрачна сянка. Опитваше се да стигне донякъде. Ала не знаеше докъде. И скованата Земя също не знаеше. И твърдият лед също. И синьото слънце. И едва блещукащите звезди. Алис се влачеше. Но нямаше въпроси в главата й. Единствено болка. И отчаяние. А зейналата вечност пред нея я смазваше. Алис трепереше и искаше да изчезне. И бавно изчезваше. А моментът. Все повече идваше.

* * *

Земята синееше застинала. Скалите и ледът блестяха притихнали. Звездите и слънцето също. Всички те бяха вечни. И ничии. Не бяха зависими. А онези, които мислеха, че ги притежават. Бяха изчезнали. Онези, които ги подредиха около себе си. Си бяха отишли. Защото поначало се бяха родили безсмислени. Никога не разбрали. Че всичко е временно. И бързо ще свърши. А моментът. Винаги си е бил все същият!

* * *

Алис бавно напредваше през илюзорния ден. Съзнанието й беше празно. Но очите й все още виждаха. Ушите й чуваха. Затова продължаваше да се влачи. Въпреки умората си. Някакъв близък и отмерен бумтеж. Я тласкаше натам. Насочваше я. Упорит. Математически точен. Ала, все пак, безсмислен. Защото нямаше какво да отмерва. Нямаше за кого също. Алис правеше последната крачка. И светлината вече беше точно пред нея. Мъждукаше слаба. Студена. И синя. Тихо пулсираше на земята. Върху твърдия лед. В синкавия полумрак на звездите. Едно малко, синтетично сърце. Изкуствено. Сбръчкано. Алис падна върху него. Издъхна. Алис падна върху него. Издъхна. Алис падна върху него…

* * *

Няма никой. Под звездите е празно. И мъртво. И тихо. Нищо не мъждука в далечината. Никога не бе мъждукало. И нямаше белег. Че някога ще мъждука. Никой и нищо не съществуваше. И никакъв момент не бе имало. Нито преди. Нито сега. Или въобще някога. Никога!

------

©Aug. 1996 S.T. Fargo
(www.stfargo.com)