logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • Ypos
ПОСЛЕДЕН ДЪХ


Няма никой. Под звездите е празно. Но нещо мъждука в далечината. Нещо слабо мъждука. Макар моментът да не е такъв!

* * *

Алис беше там. И вървеше през илюзорния ден. А краката й затъваха в мрака. На миналото. Нямаше звук. Само далечен, равномерен бумтеж. Така дяволски равномерен! Паметта й изневеряваше. И не помнеше. Но знаеше, че го е чувала вече. Далече в далечината. Отвъд границите на сега. Беше го чувала! Но моментът не беше такъв.

* * *

Четири празни океана се въргаляха в калта. Седем празни континента затъваха в помията. Нямаше какво да се случи. Всички търсеха нещо, ала никой не го откриваше. Празният свят се оглеждаше в себе си. Доволен. И вечен. И не предлагаше нищо. Но като хипнотизирани. Всички продължаваха да го търсят!

* * *

Алис се влачеше по огледалната земя. А отражението бе винаги пред очите й. Напомняше й, че трябва да мрази. За да продължава да съществува. Макар че вече не можеше. И не искаше. Беше забравила коя е. Изгубила паметта си. И само напредваше като призрак. Към светлината, която мъждукаше. Но не! Моментът не беше такъв!

* * *

Звездите светеха студено. И равнодушно. И тихо. А тук, долу, някои искаха да управляват. Да унижават. И да използват. Други пък – да бъдат унижавани и използвани. Имаше място за всички! Трюмът беше огромен. Макар че корабът бързо потъваше. В студената кал на земята се скриваше. Негостоприемна и сива. А моментът на истината, на хоризонта се виждаше.

* * *

Отражението в леда блестеше. И сякаш казваше нещо. Следващият син ден щеше да изгрее. Още една глава щеше да е пренаписана. Алис копнееше да умре. Но не знаеше как да го стори. Не осъзнаваше. Не разбираше. Но чувстваше отчаянието си. Усещаше умората. Далечен и равномерен тътен бумтеше отпред. Така равномерен! Ръцете й замръзваха. Ледът под тялото й скърцаше. А болката й крещеше. Алис КОПНЕЕШЕ да умре! Но моментът още не беше дошъл. Защото нещо я направляваше. Тикаше я напред. Упорито!

* * *

Земята бавно се разтвори и остана зейнала. И всички се втурнаха натам да потърсят, каквото търсеха. Екзалтирани! Защото нещо все не им стигаше. Още от самото им раждане. Нещо им липсваше! Но отново не откриха нищо. И тогава извадиха пистолетите си. Разочаровани. Простреляха главите си. Пръснаха мозъците си. Ала те се оказаха вкиснати. Наводниха Земята и също я вкиснаха. Но за разлика от тях, тя не търсеше нищо. И не им обърна внимание. Никакво! А моментът беше точно такъв. И идваше!

* * *

Алис вървеше през синия ден. Звездите над нея мъждукаха. И студеното, синьо слънце също. Алис вървеше. Но тялото й тежеше надолу. Към размазания й образ в леда. Тя искаше да умре. Защото вече не помнеше. Не можеше вече да мисли. Беше сама. И обсебена от страха си. Алис вървеше през илюзорния ден. Но дори не разбираше тези неща. Не знаеше думите. Не знаеше смисъла. Тя само тътреше крака в непосилния студ. И трепереше. И искаше всичко да свърши. Да бъде скала. Или лед. И безжизнена! А температурата падаше. Далеч под абсолютната нула. И Земята я гледаше безразлична.

* * *

Хората умираха с празни глави. Далече в далечината, мъждукаше нещо. И светлината блестеше в кръвта на нещастниците. Които мразеха и на свой ред, бяха мразени. Които предаваха и бяха предавани. Които мамеха. Лъжеха! Всички те мислеха, че са вечни. Завинаги! А зад тях се точеха кървави дири. От мозъци. За които не знаеха че са имали. И внезапно разбраха. Но едва след като са ги изгубили. След като ги положиха в калта на океана. А той ги погълна безразлично. Защото имаше всичкото време пред себе си. И въобще не му пукаше!

* * *

Алис се влачеше през леда. Като сянка. Бяла и призрачна. Опитваше се да стигне донякъде. Ала не знаеше докъде. И ледената Земя също не знаеше. И студеният лед също. И синьото слънце. И блещукащите звезди. Алис се влачеше. Но нямаше въпроси в главата й. Единствено болка. И отчаяние. А зейналата Вечност пред нея я смазваше. Алис трепереше и искаше да изчезне. И бавно изчезваше. А моментът. Все повече идваше.

* * *

Земята синееше замръзнала и скована. Скалите и ледът блестяха притихнали. Звездите и слънцето също. Всички те бяха вечни. И ничии. Не бяха зависими. А онези, които си мислеха, че ги имат. Бяха изчезнали. Онези, които ги подредиха около себе си. Си бяха отишли. Защото поначало се бяха родили безсмислени. Не разбрали. Че всичко и винаги. Е било само въпрос на време. Да свърши. А моментът винаги си е бил все същия!

* * *

Алис вървеше през илюзорния ден. Съзнанието й бе празно. Но очите й все още виждаха. Ушите й чуваха. Затова се влачеше. През леда и през себе си. Някакъв близък и отмерен бумтеж. Я насочваше. Дяволски точен. Математически. Ала изгубен. Защото нямаше какво да отмерва. И за кого също. Алис правеше последната крачка. И светлината беше точно пред нея. Мъждукаше. Но и тя изглеждаше синя. Студена. И напълно безсмислена. Тихо пулсираше на земята. Върху леда. В синкавия полумрак на звездите. Едно малко, синтетично сърце. Изкуствено. Сбръчкано. Алис падна върху него. Издъхна. Алис падна върху него. Издъхна. Алис падна върху него…

* * *

Няма никой. Под звездите е празно. И мъртво. И тихо. Нищо не мъждука в далечината. Никога не бе мъждукало. И нямаше белег. Че някога ще мъждука. Никой не бе съществувал. И нищо. И никакъв момент не бе имало. Преди. Сега. Или въобще някога. Никога!

------

©Aug. 1996 S.T. Fargo
(www.stfargo.com)

Последен дъх – поетична онлайн импресия от S.T. Fargo

Част от стихосбирката „Човекоядна орхидея“

Tags: books, ebook, poetry, poem, rhyme, rime, stanza, verses, writing, literature, free-read, online reading, S. T. Fargo, S.T.Fargo, поезия, поема, стих, стихотворение, стихосбирка, литература, импресия, онлайн книга