logo
  • light
  • dark
  •  A + 
  •  A − 
  •  ¶ − 
  •  ¶ + 
  • clear
  • Ypos
САМО МИГ


Мозъкът се стича по устата. Полепва по езика. И напълва гърлото. Сладникав е. И е тръпчив. Като вкиснато кафе. И като мухлясала цигара. Като нещо умряло! Червеникавата му каша покрива лицето. И превръща болката в цинизъм. Но няма никаква светлина в края на тунела. Нищо примамливо не свети. Виждаш само една безкрайна, черна бездна. Разширяваща се и поглъщаща всичко. И един развихрящ се и сковаващ страх. Един безчувствен ужас. Безплътен. И безцветен. Безкрайно отчаяние от самотата. И висящата празнота, в която потъваш. И в която се давиш. Ужас! От безпределната си слабост. От нищожността си. И разума си, който чувстваш като бреме. Защото мисълта е страх. От Смъртта. Защото интелектът е страх. От Смъртта. Дори самият живот е страх от Смъртта! И отдалечава от нея. Но само временно. За да я направи после, още по-непоносима.

* * *

Един черен пистолет тежи в ръката. И е мокър. Блестящото му тяло кондензира влага. А тя се стича надолу. На едри, тлъсти капки. Като по кутия „Кока-Кола“. Той също разхлажда. Но не стомаха. А мозъка. Безгранично ефективен. И ефектен. Но не заради блестящата си чернота. А заради ултимативния си смисъл. Защото отнема и не връща. Защото е крайният избор. И в момента, в който го стиснеш, реакцията бурно се разплита. Тежестта му хипнотизира. А хладината – опиянява. Дръжката започва да приляга. И спусъкът залепва за пръста ти. Толкова естествен! Като продължение на ръката, която убива! Като коригиращ придатък на слабата ти длан. И усещаш смазващата мощ на метала. Налягането в цевта. И мигновеното нажежаване на дулото. Убийственият натиск върху крехката плът. И пръскащата се кръв. И се завъртат милион образи. И милион безсмислени думи. И всичко изведнъж е отвъд границата на разума. Едно обсебващо чувство започва да пълзи нагоре. По ръката ти. Да парализира със спокойствие. И безразличие към смъртта ти. Усещаш бездънния Космос в гърдите си. И безсмъртието на Бога в главата си. Защото допира на метала гъделичка сетивата ти. И окупира ума ти. А оръжието така добре приляга, че сякаш е органически свързано. Частица от тебе! И сетне забиваш дулото. В слепоочието си! И го притискаш. А меката плът поддава. И усещаш, че притежаваш. Ултимативният избор. Свободата да решаваш. И да избираш. Възможността, да победиш окончателно!

* * *

Четири чудовищни изстрела раздират лепкавия мрак. И съсичат заспалата нощ. А младата касиерка се гърчи. В нечовешки болки. Личи по лицето й. Три изстрела в корема и един в слабините, решават за нея всичко. Окончават пътя й. Русата й коса се мята по пода. И й блестят окървавените краища. А ти се чудиш защо пищи. Защо се бори. И не разбира свободата, която й даваш. Не осъзнава безсмислието на живота си. И виждаш помътнелите й, сини очи. Питащи. Тя си мисли, че мразиш. Нея. Или че искаш парите й. Тези от магазина поне! Но мислите й се въртят в ограничена орбита. И й пречат да си представи безразличието ти. Липсата ти на отношение. Към живота й. Слабото й тяло се гърчи и потъва надолу. Безпомощно. И изведнъж усещаш яростта си отново. Да нахлува в главата ти! Докато я гледаш как умира, ръката ти нервно трепери. И се впива в дръжката. Опитваш се да си представиш себе си. А кръвта те опиянява. Хипнотизира. Един потиснат звяр в теб излиза. Забива нокти в плътта ти. Издува гърдите ти. Обсебва ума ти. До пръсване. А кръвта се качва в очите ти. И сетне съзнанието ти експлодира. Супермаркетът се изпълва с простреляни тела. И с кръв. Всичко се търкаля по земята. Всичко е разбъркано. Една консумативна оргия от неизползвани предмети. Преждевременно загубили смисъла си. Парчета стъкло. И парчета пластмаса. Паста за зъби. И тоалетна хартия. Бебешки плач и стон на издъхваща майка. Изнервят. И звънтят в ушите ти. И ги търсиш. За да ги спреш. И да въдвориш тишината. А тя издъхва, още преди да стигнеш до нея. Умира. От предчувствието. И за да не го преживее с очите си.

* * *

Ченгетата са обградили навсякъде. Районът е напълно блокиран. Натъпкан с коли и сирени. С тежко въоръжение. С джипове. И всеки прозорец в сградата свети. Премигва. С бледа, синкава светлина. Телевизия. Всичко е телевизия! Съвременните ни амфитеатри са за стотици милиони зрители. Шоу, изпод краката ти. Пряко и живо. Ченгетата са му водещи. Част от самата индустрия. Всичко е шоу! И криминални хроники. И „911“ е телефонът на зрителя! Но сега. Сега няма да има лигавене. Нито пък глупави преговори. Сега ще видим една зрелищна, силова акция. Специално, за нашите зрители! Всички вътре вече са мъртви. Няма смисъл да чакаме. Затова директно нахлуваме! Но никой не разбира едно. Никой не иска да види. Че нищо не е случайно в тази Вселена. И всичко е свързано. Част от глобална картина! Че полицията не е превантивната мярка. Никога няма да бъде. И това дори не е целта й! Че мисията й проста. И единствена! Е само обществената ни съвест да е измита. Ала за жалост, то не е същото. Никога не е същото! Защото шоуто после, винаги продължава!

* * *

Миг. Един миг. Един-единствен миг е достатъчен. И всичко друго са празни илюзии!

* * *

Магазинът отново е тих. Само хлипане. Някакво хлипане само се чува. Необходимият звук, подсилващ момента. Раздвижването след края на бурята. За да знаеш, че нещо се случва! Младата касиерка умира. Долу пред касата. Но от изстрели в корема се умира трудно. Трепери. И изхърква. От болката. Или от мъката. Оплаква живота си. Сините й джинси са черни. Бялата й тениска е залепнала. Очертава гърдите й. А на тях има надпис: „Живей днес! И умри, когато ти искаш!“. Но е твърде неясен. И изглежда циничен. Дупките в корема изливат кръв на тласъци. Устните й са посивели. А очите й блуждаят невиждащи. Внезапно осъзнали, че всичко е свършило. Момичето е толкова хубаво. Красиво е в рамките на момента. И истинско! Агонията е прочистила чувствата й. Избелила – мислите. Останало е само онова, което е искрено! Тя гледа странно в теб. Нещо я мъчи и не й дава мира. В последните й мигове. Устата й се отваря. Съвсем леко се раздвижва. Сякаш с въпрос. Но излиза още кръв. И я спира. Ала това няма значение. Ти вече знаеш какво я вълнува. Разбираш ясно въпроса й. Симпатизираш й, защото е истинска. Но може би всички неща преди да си идат, са истински! И устните пак се разтварят. А ти хващаш ръката й и слагаш пистолета си в нея. Наместваш пръста й на спусъка. За да отговориш. На въпроса й! Обираш луфта и нагласяш дулото. На челото си. Но, за жалост, тя не натиска. Макар че опитва. Дланта й е слаба. Трепери. А пистолетът е тежък. Затова й помагаш. Слагаш палеца си на нейния пръст. И го притискаш. Подканваш я. И тя изведнъж трепва. Виждаш го право в очите й. Усетила тежестта на оръжието. Трепва. Но само за миг. И сетне ръката й отново увисва. Затова усилваш натиска си. Бавно и концентрирано. И тогава долавяш. Отчаяната й съпротива. Момичето отказва живота ти! Разтреперва се. И издъхва в ръцете ти. За да не преживее мисълта ти. А ти не разбираш. Ти си объркан. И само я гледаш. Замаян. Стъписан. И ужас бързо нахлува. В гърдите ти. Спира дъха ти. Една неочаквана мисъл. Разяжда отвътре ума ти. Че няма окончателен избор. И свободата ти никога не е крайна. Че винаги нещо ще пречи. Да я постигнеш напълно!

* * *

Пушилката вече се вдига. И се носи по улицата. И из квартала. Стъкла хвърчат. Витрини се пръскат. Уплашени във фотьойлите си. И пред апаратите. Хората по горните етажи се свиват. А гилзите глухо звънтят под краката им! И въздухът се разпада на траектории. От свистящи куршуми. Обърнати равнини. И разнищени плоскости. Петдесет ченгета бясно сипят олово. Трошат магазина. А три телевизионни станции екзалтирано ги излъчват в ефира. И убиецът излиза. Там, отпред, пред вратата. Разперил ръце с пистолета си. С образ на момиче в очите си. И милион малки пламъчета внезапно лумват. Заблестяват навсякъде. Алчно се впиват в тялото. И разкъсват с грохот ушите ти. Но ти не ги чувстваш. Ти вече гледаш ченгетата. Екзалтирани! С пистолети и с помпи. Стрелят като хипнотизирани. И ги разбираш. Твърде добре ги разбираш! Тези придатъци. Които прилягат в ръцете им. Гъделичкат сетивата. И обсебват умовете им. Лепнещата ярост. Която изпива телата им. И сетне само миг. Само един миг е достатъчен. И всичко друго са празни илюзии. И хвърчащата кръв! И съскането на въздуха! И грохотът! И канонадата! И яростта, блъскащата се из тесните улици! Опиянението от силата! Правото да отнемеш живот! Телата треперят. Очите блестят. Дланите парят. Зверовете реват. В непрогледната нощ. Осветена от полицейски прожектори. И лъчи на хеликоптери. И трупът, който нервно танцува пред тях. Кръвта му, хвърчаща навсякъде. Пушекът. Тънките струйки. Прорязващи въздуха. И някакъв глас, който се опитва да вика. Да надкрещи грохота. И да прекрати огъня. Гласът на командващия! Но той знае, че е безсмислено. И каузата му е изгубена. Той знае, че никой няма да спре. Докато бясната ярост не свърши. Или пък мунициите. Един миг само! Дори той го чувства. Един миг е достатъчен. Докато тялото пада долу безжизнено. В един миг прескачаш оттатък. Бариерата! Но той е напълно достатъчен. И сетне. Опиянението. Емоцията. Чувството. Е същото. Всичко. Е съвсем същото!

* * *

Тъмно е. И тихо. И спокойно. Мозъкът се стича по устата. Полепва по езика. И напълва гърлото. Сладникав е. И е тръпчив. Като вкиснато кафе. Като лепкава цигара. Като нещо умряло! Но нищо примамливо не свети отпред. И няма образи. Само празнотата, която парализира. Едно безкрайно безсмислие. И един страх. И внезапно си сам. С разума си. Който като подъл капан. Е замаскиран бавно да те убива. Единствено страхът ти остава накрая. Когато еуфорията отмине. Същият страх, който е дефинирал смъртта ти. През целия ти живот! Но временно само. И за да я направи после. Още по-непоносима.

------

©Dec. 1996 S.T. Fargo
(www.stfargo.com)

Само миг – поетична онлайн импресия от S.T. Fargo

Част от стихосбирката „Човекоядна орхидея“

Tags: books, ebook, poetry, poem, rhyme, rime, stanza, verses, writing, literature, free-read, online reading, S. T. Fargo, S.T.Fargo, поезия, поема, стих, стихотворение, стихосбирка, литература, импресия, онлайн книга