Мозъкът се стича по устата. Полепва по езика. И напълва гърлото. Сладникав е. И е тръпчив. Като вкиснато кафе. И като мухлясала цигара. Като нещо умряло! Червеникавата му каша покрива лицето. И превръща болката в цинизъм. Но няма никаква светлина във края на тунела. Нищо примамливо не свети. Виждаш само една безкрайна, черна бездна. Разширяваща се и поглъщаща всичко. И една развихряща се и сковаваща паника. Безплътна. И непреодолима. Безкрайно отчаяние от самотата. И от празнотата, в която потъваш. Отчаяние. От безпределната си слабост. И от разума си, който чувстваш като бреме. Защото мисълта е страх. От Смъртта. Защото интелектът е страх. От Смъртта. Дори самият живот е страх от Смъртта! И отдалечава от нея. Но само временно. И за да я направи после, още по-непоносима.

* * *

Един черен пистолет тежи във ръката. Студеното му тяло кондензира влага. А тя се стича надолу. На едри, тлъсти капки. Като по кутия „Кока-Кола“. Той също разхлажда. Но не стомаха. А мозъка. Ефектен. И опияняващ. Но не заради блестящата си чернота. А заради ултимативния си смисъл. Защото отнема без да връща. Защото е последният избор. И в момента, в който го стиснеш, реакцията бурно се разплита. Тежестта му хипнотизира. А хладината завладява. Дръжката приляга. И спусъкът залепва за пръста ти. Толкова естествен! Като продължение на ръката, която убива. Като коригиращ придатък на слабата ти длан. И усещаш смазващата мощ на метала. Налягането в дулото. Нажежаването на цевта. Убийственият натиск върху крехката плът. И пръскащата се кръв. И се завъртат във въздуха милион образи. И милион безсмислени думи. И всичко се слива в едно цяло. Едно обсебващо чувство, което пълзи нагоре. По ръката ти. Парализира те с ледено спокойствие. И с безразличието си към смъртта ти. И усещаш бездънния Космос да се надига в гърдите си. Безсмъртието на Бога в главата ти. Допира на метала да гъделичка сетивата ти. И да окупира изцяло ума ти. А оръжието така добре приляга в дланта. Че сякаш е частица от тебе. Сякаш е органически свързано. И сетне забиваш дулото в слепоочието си. Бавно притискаш. А меката плът отдолу поддава. И внезапно усещаш, че притежаваш. Ултимативният избор. И свободата да решаваш. Възможността, да се изправиш пред всичко!

* * *

Четири чудовищни изстрела раздират лепкавия мрак. И съсичат заспалата нощ. А младата касиерка се гърчи на пода. В нечовешки мъки. Личи по лицето й. Три изстрела в корема решават съдбата й. И окончават пътя й. Русата й коса се мята наоколо. С окървавени краища. А ти се чудиш защо пищи. Защо още се бори. Защо не разбира свободата, която й даваш. И виждаш помътнелите й, сини очи. Питащи. Тя си мисли, че мразиш. Нея! Или че искаш парите във касата. Но мислите й се въртят в ограничена орбита. Пречат й да си представи дори. Пълното ти безразличие към живота й. Слабото й тяло продължава да се гърчи безпомощно. И поглеждаш надолу. И изведнъж усещаш яростта си отново. Да нахлува в главата ти! Докато я гледаш да умира, ръката ти нервно трепери. Впива се в дръжката. И се опитваш да си представиш себе си. На нейното място. А кръвта й те опиянява. Хипнотизира. Един потиснат звяр във теб излиза. Забива нокти в плътта ти. Издува гърдите ти. Обсебва ума ти. И сетне съзнанието ти експлодира. Супермаркетът се изпълва с простреляни тела. И с кръв. Всичко се търкаля по земята. Всичко е разбъркано. Една консумативна оргия от неизползвани предмети. Загубили преждевременно смисъла си. Парчета стъкло. И парчета пластмаса. Паста за зъби. И тоалетна хартия. Бебешки плач и стон на издъхваща майка. Изнервят. И звънтят във ушите ти. И ги търсиш. За да ги спреш. И да въдвориш тишината. А тя издъхва, още преди да стигнеш до нея. От предчувствието. И за да не го преживее с очите си.

* * *

Ченгетата са обградили навсякъде. Районът е напълно блокиран. Натъпкан с коли и с бариери. С тежко въоръжение. С джипове. И всеки прозорец в сградата свети. Премигва. С бледа, синкава светлина. Телевизия. Всичко е телевизия! Съвременните амфитеатри са за стотици милиони зрители. На живо, изпод краката ти. И ченгетата са му водещи. Част от самата индустрия. Всичко е шоу! И криминални хроники. А „911“ е телефонът на зрителя! Но сега. Сега няма да има лигавене. Нито пък глупави преговори. Сега ще видим една зрелищна, силова акция. Специално, за нашите зрители! Всички вътре вече са мъртви. И няма смисъл да чакаме. Затова директно нахлуваме. Но никой не разбира едно. Никой не иска да види. Че нищо не е случайно в тази вселена. Че всичко е свързано. Част от глобална картина! Че полицията не е превантивната мярка. И никога няма да бъде. Това дори не е целта й! А нейната мисия. Е само обществената ни съвест да бъде измита. Но проблемът е. Че това не е същото. За жалост. Въобще не е същото! Защото шоуто после. Винаги продължава.

* * *

Миг. Един миг. Един-единствен миг е достатъчен. И всичко друго са празни илюзии!

* * *

Супермаркетът е притихнал отново. Хлипане някакво само се чува. Краткото раздвижването след края на бурята. Необходимият звук да покаже, че нещо се случва. А младата касиерка умира зад касата. Но от изстрели в корема се умира бавно. И трудно. Тя трепери. Изхърква. От болката. Или пък защото скърби за живота си. Сините й джинси са станали черни. Бялата й тениска е залепнала. А на гърдите й има надпис: „Живей сега и умри, когато ТИ искаш!“. Но е твърде неясен. И дори изглежда циничен. Устните й са посивели. Дупките в корема изливат кръв на тласъци. А очите й блуждаят невиждащи. Внезапно осъзнали, че всичко е свършило. Момичето е толкова хубаво. Красиво е в рамките на момента. Агонията е прочистила чувствата й. Избелила – мислите. Останало е само най-важното. И тя гледа странно във тебе. Нещо я мъчи и не й дава мира. В последните мигове на живота й. Устата й се раздвижва. Отваря се, сякаш с въпрос. Но излиза още кръв и я спира. Ала няма вече значение. Ти знаеш точно какво я вълнува. Знаеш какво иска да пита. И й симпатизираш, защото е толкова истинска! Както всички хора преди да си идат. И устните й пак се разтварят. А ти хващаш ръката й и слагаш пистолета във нея. Наместваш пръста й на спусъка. За да отговориш. Да уважиш въпроса й. И обираш луфта. Нагласяш дулото до челото си. Ала, за жалост, тя не натиска. Макар че опитва. Дланта й е слаба. Трепери. А пистолетът е тежък. Затова й помагаш. Слагаш палеца си на нейния пръст. И усилваш натиска. Подканваш я. И тя изведнъж се сепва. Усетила тежестта на оръжието. Виждаш го право в очите й. Обзети от яростта й. Но то е само за миг. И сетне ръката й бързо увисва. Затова притискаш пръстта й отново. Настойчиво. И тогава долавяш. Отчаяната й съпротива. Момичето отказва живота ти! Разтреперва се цялата. И издъхва в ръцете ти. За да се противопостави на мисълта ти. А ти я гледаш. И не разбираш. Ти си объркан. Замаян. Стъписан. И ужас нахлува в главата ти. Спира дъха ти. Една неочаквана мисъл. Разяжда отвътре. Че няма окончателен избор. И свободата ти никога не е крайна. Че нещо винаги ще ти пречи. Да я постигнеш напълно!

* * *

Пушилката бавно се вдига. И се носи надолу по улицата. И из квартала. Хвърчат стъкла. Витрини се пръскат. Уплашени във фотьойлите си. Пред апаратите. Хората от горните етажи се свиват. А гилзите звънтят под краката им! И въздухът бързо се разпада на траектории. От свистящи куршуми. Обърнати равнини и негативни образи. Петдесет ченгета сипят олово наоколо. Бясно трошат супермаркета. А три телевизионни станции им пригласят в ефира. И ето, че убиецът излиза. Там, отпред, пред вратата. Разперил ръце с пистолета си. С образ на момиче в очите си. И милион малки пламъчета лумват веднага. Заблестяват навсякъде. Алчно се впиват във тялото ти. И разкъсват със грохот ушите ти. Но ти не ги чувстваш. Ти вече гледаш ченгетата. Екзалтирани! С пистолети и пушки. Стрелят като хипнотизирани. И ги разбираш прекрасно. Твърде добре ги разбираш! Тези придатъци. Които прилягат в ръцете им. Галванизират сетивата им. Обсебват умовете им. Лепнещата ярост. Която изпива телата им. И само един миг. Само един миг е достатъчен! И всичко друго са празни илюзии. И сетне, хвърчащата кръв! И съскането на въздуха! И грохотът! Канонадата! Яростта, блъскащата се из тесните улици! Правото да отнемеш живот! Опияняват! Телата треперят. Очите блестят. Дланите парят. Зверовете реват. В черната нощ. Осветена от полицейски прожектори. И лъчи на хеликоптери. И трупът, който нервно танцува пред тях. Кръвта му, хвърчаща навсякъде. Пушекът. Тънките струйки, прорязващи въздуха. И някакъв глас, който се опитва да вика. Да надмогне грохота. И да прекрати огъня. Гласът на командващия! Но дори той знае, че е безсмислено. И каузата му е напълно изгубена. Защото това няма да спре. Докато яростта не се свърши. Или пък мунициите. И накрая само един миг. Дори той го чувства! Докато гледа тялото да пада безжизнено. Един миг и прескачаш оттатък бариерата. Но той е достатъчен. Напълно достатъчен! И сетне. Опиянението. Емоцията. Чувството. Е същото. Всичко. Е съвсем същото!

* * *

Тъмно е. И тихо. И спокойно. Мозъкът се стича по устата. Полепва по езика. И напълва гърлото. Сладникав е. И е тръпчив. Като вкиснато кафе. Като лепкава цигара. Като нещо умряло! Но нищо примамливо не свети отпред. Няма образи. Нито видения. Само празнота, която парализира. И едно безкрайно безсмислие. И внезапно се чувстваш съвсем сам. С разума си. Който като подъл капан. Е замаскиран бавно да те убива. И изведнъж всичко друго изчезва. Страхът ти единствен остава. Същият страх, който от самото начало. Е отдалечавал смъртта ти. Но сега разбираш. Че е било временно само. И за да я направи после. Още по-непоносима.

------

©Dec. 1996 S.T. Fargo
(www.stfargo.com)